в-к Лечител
в-к Лечител
 

ОСКАРИ И ПОЛИТИКА

Брой: 11, 12 март 2020 - ДЕПРЕСИЯТА
„Когато говорим за Оскарите, ние ги смятаме за символ на върховно постижение, като американската и световна публика след това също приема този символ.“
Това е цитат на един от най-известните и влиятелни продуценти в киното – Харви Уайнстийн, който съвсем скоро беше официално признат за виновен за изнасилване. Освен това той е обвинен и в десетки случаи на сексуален тормоз и е в основата на кампанията Metoo, която се разрази преди три години и даде стимул на много жертви да осветлят подобни случаи не само в Холивуд, а дори и в цял свят.

Георги ИВАНОВ

 Историята на Харви Уайнстийн е показателна за силата на Оскарите като световен фактор, не само в киноизкуството, но и в културен, социален и политически план. Все пак Уайнстийн е и един от големите дарители на демократическата партия.

След избухването на скандала през 2017 г. още при първото шоу, темата бе сериозно застъпена от редица знаменитости, което й даде световен отзвук и повдигна въпроса за дискриминацията на жените. Актрисата Франсис Макдормант 2018 година взе Оскар за главна женска роля и призова от трибуната за равни права на половете в Холивуд, което изрично да е описано в договорите им.

Оскарите са най-значимите награди в киното от десетилетия. Освен като символ за постиженията в това изкуство през годината, те са и основен ветропоказател за социално-политическите тенденции в света. Теми като дискриминация, расизъм и сексизъм са редовно присъстващи сред посланията на номинираните филми. Когато тези теми се появят сред номинираните филми, това предизвиква сериозен отзвук в цял свят. Да си припомним филма „Филаделфия“, който получи две награди Оскар и има още две номинации. Историята разказва за несправедливо уволнен служител, болен от СПИН. Филмът предизвика преосмисляне на отношението към ХИВ/СПИН в глобален мащаб.

Бърз поглед сред победителите за най-добър филм, ще ни даде представа за актуалните теми през последното десетилетие. Миналогодишният победител беше „Зелената книга“, в която участва и българинът Димитър Маринов. Това е филм за отношението към цветнокожите през 60-те години в САЩ. 2018 година победител беше „Формата на водата“ – филм приказка за различната любов. 2017 г. – „Лунна светлина“ – филм за трудното детство на чернокожо момче гей. 2016 г. - „Спотлайт“ – историята за разкриването на сексуалните посегателства върху деца от католическите свещеници и така нататък.

Но не само темите в самите филми са под огромно обществено внимание. Под лупа са действията на всички кинотворци, всички участници в самия фестивал, дори и водещите. Така миналата година Оскарите останаха без водещ, след като комикът Кевин Харт беше обвинен в неподходящо отношение спрямо хомосексуалните хора, и то не заради случка от ежедневието му, а заради стари комедийни скечове. Другият основен проблем, който се дискутира ожесточено години наред, е диверсификацията на номинираните. Дали има достатъчно цветнокожи номинирани, дали жените режисьори не са дискриминирани по полов признак. Тези въпроси се задават всяка година. И докато предходните години Академията съумя да запази баланса, като че ли 92-те награди Оскар върнаха отново тази тема на дневен ред, защото сред номинираните режисьори нямаше нито една жена, а сред номинираните актьори единствено Синтия Ериво (за филма „Хариет“) е цветнокожа. Имаше номинирана една жена за адаптиран сценарий – Грета Гевиг („Малки жени“) и една номинирана жена за монтаж Телма Шунмейкър („Ирландецът“).

Все пак академията донякъде успя да обори обвиненията за дискриминация, когато изненадващо в четири от най-важните категории спечели забележителния корейски филм „Паразит“ - за режисура, за сценарий, за чуждестранен филм, както и голямата награда – за най-добър филм. А това чуждоезичен филм да спечели наградата за най-добър филм, не се беше случвало никога досега, и то в конкуренцията на изключителни имена като Скорсезе, Тарантино и Сам Мендез. „Паразит“ също има своето политическо послание, като представи по изключително оригинален начин темата за разслоението в едно съвременно общество и отношението между хората от различните прослойки. Наградите на „Паразит“ предизвикаха дори

коментар от президента Тръмп,

който в типично негов стил се възмути от това, че южнокорейски филм е обрал толкова отличия и попита „това редно ли е?“.

Въпросът за разнообразието наистина е деликатен, защото, ако стремежът е да го има на всяка цена, дали това няма да изведе напред по-слаби филми, само защото обслужват тенденциите? Това беше споменато и от световноизвестния автор Стивън Кинг, който е член на Американската филмова академия и има право да номинира в три категории – най-добър филм, най-добър оригинален сценарий, най-добър адаптиран сценарий. Той предизвика полемика, тъй като написа в туитър, че е гласувал за качествени филми, вместо за разнообразни. Доводът му е, че се съобразява с критерия си за изкуство, а не с нуждата от разнообразие. След това негово изказване, той беше критикуван остро от редица големи имена в киносредите, които смятат, че критериите на оценка често остават на базата кой е авторът, а не какво е произведението и когато членовете на академията са предимно бели хора, се получава така, че и номинираните са предимно бели.

Друг политически аспект на тазгодишните Оскари се оказа победителят за документален филм „Американска фабрика“, продуциран от компанията на бившия президент Барак Обама и неговата съпруга Мишел Обама. Във филма се разказва за американските служители в китайска компания, инвестирала в САЩ. Мненията за филма са на двата полюса тъй като се отнасят до особено чувствителна тема за китайските капитали в САЩ и отношението на китайския мениджмънт към местните служители.

Въпреки че 92-те награди Оскар бяха най-слабо гледаните за всички времена – само 26,5 милиона зрители, и тази година на трибуната се чуха сериозни послания, които имаха значителен отзвук. Такива бяха думите на наградения за най-добра главна мъжка роля – Хоакин Финикс, който излезе със смокинга си от церемонията Златен Глобус, в знак на подкрепа към грижата за планетата. От сцената той призова за връщане на хората към естествения свят, направи призив за борба срещу несправедливостта не само към онеправданите и дискриминираните, но и към цялото, човечество, което експлоатира земята и животните без да се замисли.

България и наградите Оскар

Наградите на Американската филмова академия, за съжаление, са все още несбъдната мечта за българските кинодейци. България не само няма филм, носител на Оскар, но няма дори и номиниран такъв. Най-голям успех прави филмът на режисьора Стефан Командарев – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, когато през 2009-та влиза в така наречения „шортлист“ за наградата най-добър чуждоезичен филм („шортлист“ е кратък списък с финалистите, от който се избират филмите за номиниране).

Не може да твърдим, че България съвсем не е представена на Оскарите, защото много българи са били важна част от големи американски продукции, спечелили или номинирани за наградата. Така например аниматорът Антони Христов, който се завърна скоро в България, е бил артдиректор на няколко от най-успешните анимации на Пиксар – като „Търсенето на Немо“, „Уоли“, „Колите“. Миналата година българин се качи за пръв път на сцената, актьорът Димитър Димитров дори развя малък трибагреник, когато с неговите колеги излязоха, за да получат Оскар за най-добър филм за „Зелената книга“. Във филма Димитров беше част от основният актьорски състав.

И естествено другият значим успех на сънародници е номинацията за Оскар за късометражната анимация „Сляпата Вайша“ на българския аниматор Теодор Ушев по текст на Георги Господинов. Разбира се, изкушението да обявим тази номинация за българска е голямо, но все пак да не забравяме, че филмът е продуциран и осъществен в Канада.

Големият въпрос е

ще има ли някога български филм, номиниран за Оскар

и какво не ни достига, за да се случи това?

Отговорът не е изобщо прост. Вече 30 години българското кино продължава да се лута в търсене на себе си. През последните години авторите бяха принудени да изберат дали да правят комерсиален филм, който да задоволи основно масовия вкус, за да напълни салоните, или да се насочат към артхаус кино, с основна цел фестивален живот. Когато, притиснати от продуцентите, творците са изправени пред тази дилема и изберат все пак фестивален живот, те започват да се лутат в търсене на подходяща тема и форма на филма. В опита си да провокират, филмите понякога звучат отчуждено и прекалено маргинално, темите са тежки и често далече от авторите, което на финала придава усещане за фалш. Не рядко в различните големи фестивали има различни тенденции и ако филмът не съвпадне с вълната, може да остане незабелязан, дори и качествен. 

Съществува мит, че държавата не произвежда достатъчно филми, за да се случи добър филм, както и че не дава достатъчно пари. Последните няколко години обаче опровергават това. Първо, защото почти всяка седмица в активния сезон има премиера на български филми и, второ, вече няколко български филми с изключително малък бюджет постигнаха добро представяне по фестивали. Например филмът „Урок“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева получи няколко престижни награди, а е заснет със собствени минимални средства. Може би е добър ход Националният филмов център да финансира повече филми, за по- малко пари, отколкото да съсредоточи целия си ресурс в няколко продукции със спорни качества. Така ще се даде шанс на повече екипи да покажат какво могат.

Каква е онази подправка обаче, без която не може, за да се получи филм, достоен за Оскар? Първо, самата идея, че ще правиш филм, за да получиш награда е ужасно вредна. Самият Мартин Скорсезе е казал, че не започваш да правиш филм с мисълта за Оскар. Подправката, без която не може един достоен филм за номинация е – автентичност. Разбира се, към автентичността, трябва да добавим и необходимия талант, за да се получи добро произведение.

Дори и да имаме автентичен и талантливо заснет филм, това се оказва, че също не е достатъчно. Тук ще подкрепя думите на Стефан Командарев, че заснемането на филма е половината от работата по него, другата половина е неговото промотиране и представяне пред света. За целта трябва да се вложи голям ресурс за ПР, реклама, интервюта, статии, прожекции. Изключително сложна материя е търсенето на пазар, правилната стратегия за участия на фестивали, намирането на партньори.

Все пак от година на година български филми правят все по-големи пробиви на големи форуми. През 2018-та година например филмът на Милко Лазаров „Ага“ закрива фестивалът в Берлин. А миналата година филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева спечели една от най-големите награди, които е печелило българското кино – голямата награда в Карлови Вари. Да се надяваме, че както до скоро се говореше за „румънска вълна“ в киното, скоро ще се говори и за българска вълна.



Брой: 11, 12 март 2020
 
 
Продукти
 
ДИНАФОРС® (DYNAFORCE)
 
ДИАБЕТИЧНА СЕРИЯ „ДИЕТ НАТУР” БИСКВИТИ „ФИБРА”
 
Вивания® GLA+E
 
Lechitel.BG :::
 
pycnogenol
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД