Светлозар КИРИЛОВ
Джендо бил млад овчар от котленско село по османско време, когато мъжете прекарвали повечето време от годината със стадата в Добруджа или Карнобатско. Четири години пасъл овцете, но безпросветният и еднообразен живот на грижи за животните и общуване с простовати другари му дотегнали. Затова отишъл в голям град – Русе, изучил се, развил се като личност и останал в нашата история и литература като значим участник в Априлското въстание и Съединението, летописец на бунтовния април и съществена фигура в политическия и книжовния живот на България след Освобождението. Ако Захари Стоянов някога не бе избрал града пред селото, вероятно до края на живота си щеше да стриже овце и не би написал „Записките по българските въстания“. Но какво е положението век и половина по-късно от времето на Джендо –
дали в България е по-добре да се живее в град или в село?
От 7 млн. българи към края на 2018 г. 5 160 000 (74%) живеят в градовете и само 1 840 000 (26%) в селата по данни на Националния статистически институт (НСИ). Т.е. от всеки четирима българи трима обитават градове и само един е в село. А векове наред е било точно обратното – дълго време България е била селско общество, което и досега влияе на нашата душевност и разбирания. Преброяването през 1887 г., което е първото след обединението на Княжество България и Източна Румелия, установява население на страната от 3 150 000 души, от които едва 19% живеят в градовете. Т.е. тогава от всеки петима, живеещи в България, четирима са били в селата.
Задружността, солидарността и близостта до природата са сред добродетелите на селския живот, отразени и в творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин. Но пък солидарността на село се проявява само към хората, които лично познаваме (роднини и съселяни), а към другите се проявява недоверие и дори враждебност (да си спомним разказа „Другоселец“ на Йовков), различието буди подозрение и нетолерантност. Преломното време за България, когато градското население за първи път надхвърля селското, е чак след 1965 г. – работните места в заводите и фабриките при социализма привличат хиляди селски обитатели към градовете.
Донякъде в наши дни се наблюдава тенденция за връщане към селата – семейства, които искат да избягат от замърсяването, шума, напрежението и пренаселеността на големия град, се заселват в някое село, където търсят чиста природа, спокойствие и място, където да отгледат своите деца. Това се улеснява от наличието на автомобил, с който може да се стига до работното място в града, и от новите професии, където може да се работи и по интернет, без да се налага реално присъствие в офис. Понякога хората се обръщат към селски бизнес, дори и без да са имали предишен опит, и започват да се занимават с гледане на животни, производство на мляко и сирене, обработват лозя или полета с лавандула. Подобна тенденция има и по времето на социализма, когато се появяват вилите и градските обитатели прекарват съботите и неделите в среда, по-близка до селската. Сходна е мотивацията и на онези англичани, които преди години започват да се заселват в някои китни села в Търновско и другаде, търсейки бягство от града и докосване до някаква остатъчна патриархалност, отдавна изчезнала в градовете.
Чистата селска рекичка, старите къщи от дърво и камък, спокойствието, дворчетата с цветя и дръвчета са предимство, но
селският живот все пак има и немаловажни недостатъци
В градовете има кина, театри, музеи, галерии и изобщо много възможности за култура и развлечения, каквито липсват на село. Донякъде това би могло да се компенсира с наличието на автомобил, с който да се ходи на кино или театър в града и после да се завърнем в къщата на село.
Но дори и тогава остава липсата на подходящи събеседници, на сродни души на село. Ако се интересуваме от айкидо, скандинавска литература или кактуси – в голям град все пак е възможно да намерим и други, които ги занимава това. На село шансовете клонят към нула. Джендо някога определено е имал порив към знания и образование, които му помагат да стане Захари Стоянов, но като овчар се е измъчвал от ограничения хоризонт на другарите си и обръща гръб на тази простовата среда. А за заселилите се в селата сега, ако имат деца, образователните възможности на селските училища са по-лоши от тези на големите градове.
Другият минус са здравните услуги – когато дори в по-малки градове вече не достигат лекари и медицински сестри, ясно е, че в селата не може да се разчита на бърза и ефективна здравна помощ. Така че пак опираме до автомобила и добрите пътища до големия град.
Когато градът надхвърли бройката от 100 000 души, тогава както възможностите за работа, така и приемането на градската култура (относително по-висока толерантност, учтивост, цивилизованост), са по-значителни. Но в България само шест града са с население над 100 000: София (1 241 000 души), Пловдив (346 000), Варна (336 000), Бургас (202 000), Русе (142 000) и Стара Загора (135 000). Вижда се колко огромна е дистанцията между София и останалите големи градове в страната – дори ако съберем населението на Пловдив, Варна, Бургас, Русе и Стара Загора, то ще е по-малко, отколкото живеещите в столицата. А при преброяването от 1880 г. в току-що създаденото Княжество България София е имала население от едва 21 000 души. Сега, 140 години по-късно, живеещите в София са се увеличили 59 пъти!
Всеки град и село в България има своята специфика
и поражда емоционалната подкрепа на хората, които са родени и живели в него – там е минало детството им, получени са първите впечатления от живота. Даже и българите в чужбина не губят емоционалната връзка с мястото, където са израснали. Дори и по-малките населени места имат своето очарование – Видин със средновековната крепост и крайречна градина, Белоградчик със скалите, Търново с Царевец, накацалите къщи и сградите от Кольо Фичето, Шумен с театралните и читалищни традиции, Хисаря с минералните извори и старите крепостни стени… Все пак големите градове имат съществени предимства – главно по-големите възможности за работа, образование и намиране на партньор в живота. Големите градове, най-вече София, но също така и Варна, Пловдив и Бургас, като магнит изтеглят населението на околните по-малки селища, а дори и на по-отдалечените. Това се наблюдава и при ромите, които напускат селата и по-малките градове и се заселват в гетата на големите градове – в градските контейнери за боклук могат да се намерят повече неща, отколкото в селските.
София е единственият град в страната с население над 1 млн. души, но началото й като столица е съвсем скромно. Чехът Константин Иречек, учен славист и бъдещ министър на народното просвещение, пристига в София през есента на 1879 г., където ще остане почти пет години, и пише с потрес за първите си впечатления: „Крива улица с дървета,… ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село… По улиците огромни гьолища – българска Венеция“. Постепенно София се развива като център на живота в страната, който предлага най-много възможности за работа, доходи, кариера и образование.
Пловдив губи своя шанс за столица, тъй като след Берлинския конгрес, 1878 г., попада в Източна Румелия, под контрола на султана. Но градът на тепетата има своето очарование, запазен Стар град и културно наследство, поради което и беше Европейска столица на културата за 2019 г.
Морската столица Варна вече диша във врата на Пловдив по брой жители и може и да го измести в близко бъдеще от позицията на втори по население град в страната. Варна, както и Бургас, споделят прелестите на морски градове, а са и значими пристанища, което благотворно влияе на икономиката им. И двата града имат хубави морски градини.
Дунавската перла Русе е един от градовете, през които европейската култура е прониквала в България, и Доходното здание и другите стари сгради в центъра са запазили полъха от миналото. Русе бе обявен за най-добрия град за живеене за 2018 г. на последната засега класация на Дарик радио от април 2019 г., в която участват само 27-те областни града. София получи приза за бизнес град, Бургас – град на знанието, Добрич – зелен град, Варна – жизнен град, а Стара Загора – за ниво на сигурност.
Изборът за живот в град или в село всеки вече може да направи свободно, за разлика от времето, когато е имало жителство. И градският, и селският живот имат своите предимства и недостатъци. Все пак данните показват, че повечето хора се насочват към градовете. В България 23 000 души се преселват от градове в села по данни на НСИ към края на 2018 г., но повече – 27 000 души – се преместват от села в градове. Всъщност най-голям е броят на преместилите се от един в друг град – 46 000 души, което отразява движението на хората от по-малките населени места към по-големите заради повечето образователни възможности и работни места.
