Учени, психолози и самите пораснали вундеркинди отдавна се опитват да отговорят на този въпрос, но достатъчно сериозни научни изследвания засега почти няма.
В същото време има много интересни наблюдения, които поне отчасти обясняват природата на този феномен, а така също демонстрират неговите светли и тъмни страни.
Образцов модел на вундеркинд е Волфганг Амадеус Моцарт,
който съчинявал музика на 4 години, а от 6 активно давал концерти.
Бащата на Моцарт Леополд също бил музикант, цигулар и композитор в придворната капела на залцбургския архиепископ, поради това зрънцето на таланта в неговия малък син попаднало на благодатна почва. Обаче, невинаги става така.
Ученикът от едно американско училище Джефри получавал ниски оценки по всички предмети, избягвал общуването със своите връстници и мълчаливо страдал от това, че родителите му се разстройват от неговите неуспехи.
Какво се случило после?
Класният ръководител на Джефри го изпратил заедно с родителите му на консултация при психиатър, където му дали да попълни тест за IQ. Какво било изумлението на родителите и учителите, когато момчето се оказало високо надарено с IQ от 150 точки!
Високите интелектуални способности на Джефри станали за него капан и в това отношение той не е единствен. Нерядко вундеркиндите се отличават не само с майсторство в някаква конкретна област, но и със скоростта на своето психическо развитие. С други думи, те бързо порастват и започват доста рано да гледат на себе си отстрани, сравнявайки се с другите и, най-главното, опасяват се от това, че могат да не се справят с една или друга задача и да разочароват близките си.
Страхът от неуспеха съпровожда такива деца постоянно, а в критични моменти (например полагане на изпит, контролна работа, отговор пред дъската) страхът просто ги парализира до степен на невъзможност да извършат необходимите действия. Именно това била и причината за „изоставането” в училище на Джефри.
Нерядко ранните изключителни способности в някаква конкретна област са съпроводени от разстройства на развитието на нервната система – дислексия, диспраксия, синдром на Аспергер и други. Това става допълнителен капан за детето, което много лесно усвоява съдържанието на учебната програма, но, когато дойде време за демонстрация на знанията, резултатът се оказва не особено блестящ. Ако родителите го наказват за ниските оценки, това още повече влошава ситуацията: към вече съществуващите проблеми се добавя тревожност, прерастваща в сериозно допълнително разстройство.
Една от най-важните задачи на всеки родител е да бъде внимателен и към способностите, и към затрудненията на детето. Дислексията се лекува напълно за 6-18 месеца, ако детето започне да получава терапия на възраст до 5 години. Диспраксията се коригира ефективно с терапии, насочени към психомоторното развитие.
Освен това на ученика вундеркинд е нужно да се обясни, че
неуспехът е нормална част от живота и се случва на всеки,
дори с признатите майстори в една или друга област.
Според общоприетата гледна точка вундеркиндите се раждат, а не стават такива. Вундеркиндът е малък гений и самата дума „гений” вече говори за вродена дарба.
Някои психолози обръщат внимание на фактите, които свидетелстват в полза на тази гледна точка. Например това, че вундеркинди често се раждат в семейства на интелектуалци и, очевидно, наследяват високия интелект. Важен е и фактът, че те притежават прекрасна памет.
Наистина е удивително, че някои от тях помнят дори своите вътреутробни впечатления и процеса на поява на бял свят.
Известно е, че висок процент от вундеркиндите се раждат в резултат на бременности, усложнени от стресови ситуации.
Например майката на математическия вундеркинд Джейк Барнет била хоспитализирана многократно по време на своята бременност, а на още една жена, родила надарено дете, по време на бременността се наложило да отблъсква нахлуване на крадец в дома й сама.
По думите на доктор Джоан Рутзац от Университета в Охайо, която изучава вундеркиндите вече 15 години,
за тях е характерно глобалното чувство за отговорност и алтруизъм
Такива деца реагират много бурно към жестокостта към животните, на несправедливостта по отношение на съучениците, те са способни да се разплачат при негативен обрат в сюжета на някой филм, могат да се разстроят от новините за война или катастрофа дори в отдалечени части на планетата или заради глобалното затопляне.
Полският психиатър Казимеж Домбровски, един от първите, заели се с изучаване на този феномен, обозначил съчетанието на редица черти на вундеркиндите като „свръхстимулация” или „свръхвъзбуда”. Тук влизат такива особености на характера, като огромен запас от физическа енергия, сензорна хиперактивност, ярко въображение, интелектуално любопитство, способност за дълбоко съпреживяване.
Има предположение, че при такива деца има висока конективност на мозъка. Това означава, че възбуждането в една негова част, предизвиква едновременна възбуда в други области, или, с други думи, един и същ стимул предизвиква възбуждане едновременно на няколко области в мозъка.
Може да се предположи, че именно това обяснява още една обща характерна черта на вундеркиндите: те притежават голям запас от работна или „оперативна”, по аналогия с компютъра, памет. Именно работната памет играе водеща роля в изпълнението на важни действия, изискващи високо изпълнителско майсторство, което се състои в съгласуване на много физически манипулации (като свиренето на музикален инструмент) или в бързо изчисляване на вариантите (като в шахмата).
Разбира се, такива умения достигат и по-малко надарените хора чрез продължителни и упорити тренировки, но в това се състои и ранната гениалност, че детето ги демонстрира още преди да успеят да го научат.
Високата конективност на областите в мозъка на вундеркиндите засега е само предположение. Някакви значими изследвания на тази тема, за съжаление, не са били провеждани.
Канадският журналист Малкълм Гледуел е бивш вундеркинд. В подрастваща възраст той бил най-бързият бегач в Канада в своята възрастова група, олимпийска надежда на страната. Надеждата, обаче, не се оправдала. На 15 години юношата загубил едно от най-важните състезания, и, оставайки добър бегач, той така и не успял да достигне шампионски върхове.
Бидейки вече възрастен, Гледуел започнал да изучава феномена на вундеркиндите и стигнал до определени изводи, разминаващи се с разпространената гледна точка.
Журналистът се запознал с изследване, посветено на съдбите на съвипускниците на престижната Нюйоркска школа за надарени деца при колежа „Хънтър“, в който приемат само ученици с IQ не по-ниско от 155.
Той бил поразен от факта, че макар повечето от тях да преуспели в кариерата и в живота като цяло, сред съвипускниците нямало нито звезди, нито нобелови лауреати, нито дори авторитети от национален мащаб в една или друга област.
„Всички те били деца гении, което не станали възрастни гении”, посочил Гледуел.
Без съмнение, вундеркиндът има природен дар, но ранният характер на неговата проява не е непременно свидетелство за гениалност.
Любителите на музиката знаят, че даровитите деца, печелещи музикални конкурси в своите възрастови групи, рядко стават звезди, които пълнят огромни концертни зали със зрители.
Ами Моцарт?
Той, най-вероятно, е изключение (макар и не единствено) от общото правило, смята Гледуел. При това, трябва да се имат предвид няколко факта.
Първо, музикалните дадености на четиригодишния Моцарт представляват по същество преработена музика на други композитори. Второ, всички те са записани от ръката на баща му, което внушава известни подозрения. Трето, не е изключено, че Леополд, демонстрирайки свиренето на сина си пред ценителите на музиката, е могъл да намали неговата възраст – така се случва и днес, а пък през XVIII в. документи в такава ситуация никой не е изисквал.
И накрая, ключовият факт. Леополд поставил своя тригодишен син зад клавесина и от този момент Волфганг Амадеус свирил по 3 часа ежедневно, акумулирайки към шестгодишна възраст 3500 часа музикална практика! Това е най-малко три пъти повече, отколкото при всеки негов връстник.
Да погледнем на това от друга страна, предложил Гледуел.
Това, което знаем за признатите гении като деца – Коперник, Рембранд, Бах, Нютон, Бетовен, Леонардо да Винчи, Айнщайн – дава всички основания да се предполага, че те не биха били приети в школата за даровити деца.
Романтизацията на ранната гениалност, смята Гледуел, е вредна, тъй като тя допринася за обособяване на своеобразен детски елит, който получава значително повече ресурси от обществото и държавата, докато бъдещите възрастни звезди остават в групата на „средняците”.
Борислав СТОЙКОВ
