Гео НЕШЕВ
Мнозина са ме питали какви чувства са ме вълнували в началото на моята работа, когато влязох в белия кабинет, не като студент, не и като стажант. Самият аз вече бях медик. Малко мога да кажа сега за тези чувства, защото те бяха толкова много.
Така се случи, че едно от началните ми домашни посещения беше в дома на малко дете – кърмаче. Оттогава мина много време. Тези посещения станаха мое ежедневие (и еженощие), но от първото останаха в паметта ми 3 неща: ледено студена нощ; две обезумяли от уплаха очи, каквито могат да бъдат само майчините очи, и още нещо, за което и днес ми е тежко да си спомням...
Детето беше осеммесечно момиченце. Огънят на болестта пламтеше по бузите му и само очичките блестяха като светулки. Прегледах го. Направих необходимите инжекции и написах рецепта. Цялата нощ прекарах до малкото момиченце. Когато започна денят и студът охлади с ледения си дъх запотения прозорец, детето вече беше по-добре и в очите на майката бяха започнали да блещукат звездици на надеждата.
Какъв пухкав сняг бе навалял тази нощ! Последните снежинки още се гонеха из въздуха и летяха да доукрасят изтъкания бял килим. Аз се движех към дома си бавно. Не ми се спеше. Студеният вятър леко задяваше запотената ми глава. Може би бях минал двадесетина крачки само от дома на момиченцето, когато една ужасна мисъл възпламени съзнанието ми. „Рецептата!.. Дозите!”... Дали от смущение, дали от бързане, но аз бях изписал доза за възрастен човек. И то за силно лекарство. Не си спомням бях ли обозначил възрастта на детето. Може би не. А рецептата вероятно бе вече изпълнена. Бащата беше отишъл до аптеката.
Ами сега!... Отначало помислих да изтичам до аптеката. Но бащата можеше да е взел вече лекарството и да се връща в момента у дома. Минутите летяха, а аз все още стоях като статуя на улицата. Можете ли да видите моето положение? Млад лекар, дошъл за първи път в града и още в началото сгрешава дозите на изписаното лекарство, и то за дете. Какво да правя? Ако се върна, с мен като лекар в града беше свършено. Да се осланям на опитността на аптекарката или на това, че тя познава бащата и знае, че имат кърмаче?... И в този миг пред очите ми изпъкна една картина, която ме разтрепера. Ето бащата вече е вкъщи, майката сипва лекарството в чашка мляко, след това в градуираното шише с биберона, дава го на детето и...
По дяволите авторитета ми!... Стиснах зъби и... поех към дома на детето. Едва ли е имало в живота ми по-тежък път от този! Температурата вън бе под нулата, но по лицето ми течеше пот. Стигнах някак си до вратата и с трепереща ръка потропах...
Човек никога не знае какво може да му се случи. Понякога първите си стъпки в живота той трябва да измине в посока назад. Някои казват, че това било за добро...
И още един спомен ще запиша на тази бланка. С колегата Н. бяхме на съвещание в София. Той работеше в съседния окръг и се познавахме още от студентските години. Затова седнахме заедно във влака на връщане към местоназначенията ни. Неслучайно хората казват, че когато двама лекари са заедно, те винаги започват да общуват на медицински теми. Какво да правим? В нашата работа има толкова много страдания, толкова искри на радост, че ние не можем да приведем всичко това „Към дело” и да го забравим. Ние с Н. спазихме тази традиция. От дума на дума аз научих за едно „чудо”...
Селото, в което изпратили Н., по нищо не се отличавало от останалите българомохамедански села. Суеверието и смътната представа за действителността у хората в този край бяха най-страшният враг на лекаря. И въпреки, че животът бе сменил обществените порядки отдавна по тези места, той имаше все още малки завоевания в съзнанието на хората.
Една вечер санитарят потропал на прозореца на Н.
– Докторе, - казал разтревожено служителят. – Жена ми научила, че момчето на Али Салиев е тежко болно. Викали ходжата да му чете, но не помогнало. Сега било съвсем зле. Ходжата заръчал тази нощ да го оставят в джамията и да молят Аллах да слезе да му помогне.
– В началото младият Н. не можел да каже нито дума. Той вече познавал това суеверие и знаел, че е безполезно да ходи в дома на Салиеви. Но с какво да помогне? Детето ще умре така. Изведнъж една мисъл накарала очите на Н. да пламнат.
– Ще има ли някой нощес в джамията с детето?
– Сакън, докторе, нали Аллах ще слезе.
– А заключена ли е?
– Да естествено, но аз мога да отварям врати.
– Добре. Ела в полунощ у дома!
Селото тревожно се спотайваше под нощното си наметало. Само две сенки обикаляха около джамията. Дали Аллах не бе дошъл вече на земята? Двамата потайни люде, след внимателно оглеждане, доближиха вратата и с малко усилия я отвориха. Те запалиха един фенер и се насочиха към лежащото дете. Един поглед бе достатъчен на Н. (защото това бе той), за да разбере, че то загива. Н. веднага извади от чантата спринцовката, изтегли течностите от две ампули и заби иглата в изстиващата плът, вливайки ѝ живителна течност.
Имаше нещо зловещо и величествено в тази картина. В студената и тъмна джамия двама мъже се мъчат да спасят едно дете от Костеливата. Колко минути бяха изминали Н. не помнеше. Той само усети, че малкото сърчице започна по-уверено да пърха под ръцете му. Тогава вдигна детето и като буря полетя в тъмната нощ.
На сутринта джамията се изпълни с богомолци. Хората разговаряха с трепет за великото чудо – слязъл Аллах и взел детето на Али.
А след един месец една бяла линейка спря пред дома на Салиеви. От нея скочи весело усмихвайки се малкото момченце. Живо и здраво.
***
Стояхме мълчаливо с Н. в купето. Чувствах, че той изповяда сърцето си. И аз неволно се бях докоснал до онази невидима нишка, която цял живот ще го свързва с малкото, загубено в планината село. Още веднъж ми стана ясно защо лекарите обичат често да споделят спомените си. Във всеки случай никога за хвалба...
