Подир славния и хероичен 10-и залива ни потоп от чуждици излишнѝици, мен чак попариха, и ще привлека вашето фнимание към образуващите онова, което уважително, па достопочтено зова представителна тройка, ибо е съставена от глагол, съществително, прилагателно: иновирам, иновация, иновативен. Представителни са тоже защото пълновластно и неопровержимо онагледяват колко беззащитен е демократясалият и демокретенясал наш език, стремглаво, па трошиглаво дърпан, тикан, блъскан от раболепни другоугодници, следвани от плиткоумни снобаря, подражатели, осмърдителни средства към англобългарски.
Та: иновирам, иновация, иновативен ще рече, а и каже нищо повече от добре нам известноcти: обновявам, обновление, обнова, обновителен, обновяващ. Щом е тъй (а нима онъй?), сиреч не изразяват нищо непосилно за словесността ни, щръква питанка във вид на чуденка: защо, защо се пълним с думи безполезни? Единствено възможният отговор гласи: посредством личния си речник политици, властници заявяват на двуделния новогосподар, Вашингтон и Брюксел, своето коленопреклонно, безусловно верноподаничество, той не бива да храни дори малейшо съмнение, че тукашняшката управленска върхушка, римуваща кой знае защо с крадушка, е тъй низкоугодничеща, каквато бе и към КПSS. Върхушка или крадушка, тя изпитва неозаптимо щение да проявява на всеслушание, пред суверена (бивш народ) и популацията (нявга население) своето подмазвачество към могъщи другородци. Нека вмислим, ако все още сме в състояние да вършим тая изнурителна дейност: мигар не е гавра, че тъкмо с думи за новост (иновирам, иновация, иновативен) съвсем, съвсем нищо ново не изричаме?
Ала май не съм прав: новото е, че они пробутват заблуда, абе направо лъжа: ей колко нови слова ни пъплят, следователно езиково се обогатяваме, развиваме, обновяваме. С ръка на сърцето: как, какво ти обогатяване, щом не прибавяме нищо различно от вече познатото, нито пък отсененост, изтънченост? По тоя начин, пробутвайки излишности, бива създавано, волно или неосъзнато, впечатление, дека словесността ни расте по брой, а същевременно тя не придобива нищо действително ценно. И с тоя зловреден хват кого лъжем, не ли ceбе си, децата ни? Учим ги на какво? Да не разчитаме на собствените наши заложби, а да чакаме трохи от нечии трапези? Как ще прокопсаме с тая ленива, готованска умонагласа? Гуй ли желаем да завещаем на потомци?
Пак с ръка на сърцето: наистина ли не разбираме, като личности и общество, че упоменатите вносотии са точно като набухватели, от които хлябът само набъбва, ала не му придават никаква полезност, тъкмо напротив, увреждат здравето на потребителя. Не съзнаваме, че боравим с вредни словонабухватели? Искаме ли да превърнем – с безразличие или стръвна подкрепа, но при всяко положение съучаствайки – говора ни мил в англобългарски? Защото чрез едва ли не поголовната небрежност съдействаме в тая мръсота? Защо не я изчистим от сърцето и ежедневието ни?
Кога, Божке мили, най-подир ще ни осени прочутият втори акъл на българина? И дали той няма да ни озари непоправимо късно?
Език свещен на твоите деди или англобългарски? Решавай ти.
