Атанас ЦОНКОВ
(Истината за синия митинг, който „довел“ комунистите на власт през 1990 година и за демокрацията, която не можа да проходи в България пред тези три десетилетия).
Гледам телевизия, чета вестници и не ми си вярва, че това, което виждам или чувам по „свободните“ български медии е реално, че се случва, че не е някакъв лош сън…
После си казвам, че може би колегите журналисти, които поднасят въпросния информационен, тоест дезинформационен буламач, смрадлив буламач, вонящ на лъжи и измами, са жертва на своята младост и оскъдната си осведоменост… Не ми се вярва, че те биха заели позицията, от която припомнят големия милионен митинг на Орлов мост, ако знаеха фактите за създаването на СДС, както и за загубата от СДС на първите избори…
По волята на съдбата аз съм жив (все още) свидетел на онези събития и съвестта ме задължава да разкажа, да припомня, да разкрия истината за онова преломно време, доколкото съм имал достъп до нея, доколкото съм част от нея.
Първо. От тогавашните фотоси ни гледат лицата (по-точно е да се каже безличията, маските) на лъжедемократите като:
• Желю Желев
• Петко Симеонов
• Еленко Божков
• Петър Берон
• Георги Спасов
• Димитър Луджев…
Няма да се спирам на неколцината тогавашни опозиционери на комунизма, които са или леко спорни, или случайно са попаднали, като Стефан Савов, в един кадър с фалшивите седесари…
Откъде ли да започна – след като самият Съюз на демократичните сили (СДС) е фалшиво образувание, творение на специалните служби, предвидливо сътворено в мазето на „Московска“… и публично обявено за първи път на 7 декември 1989 г. в хотел „Радисън“. Оказа се, че аз притежавам единственият документален запис на събитието в „Радисън“…
Та – за рекордния син митинг (7 юни 1990 г.) и за първите демократични избори след десети ноември 1989 г….
Това не е датата на реалната Промяна, а дата на реалната Подмяна. Крайният продукт на този 30-годишен преход е, че България се утвърди като най-бедната страна в Евросъюза и, разбира се, най-изостаналата от всички бивши източноевропейски държави, докато при соца бяхме някъде в златната среда, наравно, например, с Унгария…
И този национален „успех“ с обратен знак не е случаен. Комунистическата идея е пуснала корени рано-рано в българската почва. Даже великият продължител на марксизма – Владимир Илич Ленин, е формирал своя политически светоглед не само под въздействието на сифилиса, но и на школуването в петербургския кръжок, ръководен от българина Димитър Благоев, известен като Дядото…
Даже дефектните, абсурдните идеи си имат своите гении и, за зла участ, българите са дали такива примери…
Независимо от това.
Независимо от полувековния съветски политически диктат, независимо от жертвите – над 30 000 души, независимо от внедрения полувековен страх, на 7 юни „Цариградското шосе“ бе залято от над един милион антикомунисти, измъчени, изстрадали, обнадеждени българи, окрилени, че краят на червеното, на московското, на нечовешкото робство е дошъл…
Обаче тези дни – юни 2020 г. – един популярен софийски вестник писа: „Големият син митинг върна БСП на власт“ и още „Огромният син митинг доведе до победата на БСП през 1990 година.“
Бре!
Невероятно! Сензационно! Скандално!
Така звучаха тези заглавия и аз като журналист (с особена слабост към ефектните, ала достоверни заглавия), а и като свидетел и на оня митинг, и на онези избори, бях шо-ки-ран!
Казано накратко, с помощта на тогавашните участници-фалшификатори в събитията (митинга и изборите), авторите на днешния репортаж (2020 г.) обясняват споменатия „Парадокс“ с това, че комунистите се стреснали и изплашили от многолюдния митинг и затова се мобилизирали (само за 2-3 дни преди изборите - !?), натиснали педала и …СПЕЧЕЛИЛИ първите (след 9.9.1944 г.) що-годе демократични избори – у нас.
Какво казвал тогава Желев, какво му възразявали (все още живите днес!) Луджев, Симеонов и пр. е смешно, несериозно, шмекеруване или невежество до безразсъдство!
Защото това е история и тя трябва да се възстановява не с емоции, речено-казано и пр., а с факти, които са безспорни и могат да се проверят…
Макар да участвах в техническото осигуряване на бъдещия вестник на СДС – „Демокрация“, още от 2 януари 1990 г., заедно с говорителя на СДС – Георги Спасов, незнайно защо не бях поканен нито в Кръглата маса, нито в екипа на вестника, чийто първи брой се появи на пазара на 12 февруари. Към края на април Ева Димчева, колежка от „Труд“, а после от „Демокрация“, покани мен и Светла, съпругата ми, да отидем във вестника на СДС.
На 28 април вече бяхме в кабинета на Йордан Василев, първият главен редактор на „Демокрация“. Благодарихме му за доверието.
Той каза, че разчита на по-качествени журналисти, за да спечелим предстоящите (на 7 юни 1990 г.) избори.
Отвърнах му: „Имам навика да прогнозирам разни големи събития. Ние ще направим всичко по силите си, та СДС да спечели първите избори, но според моите нескромни прогнози ще ги загуби… Имам 6 (шест) аргумента, които подкрепят това мое предсказание, а може би най-непреодолимият аргумент е, че БСП, която държи всички ключове на властта и има богат опит в нечестните политически игри, ще ги фалшифицира“.
Изглежда съдбата ме е подслушвала, защото въпреки очакването на Желю Желев за 60% успех на СДС, изборите бяха спечелени (тоест приватизирани!) от БСП.
Бях обещал на главния редактор, че ще направим всичко възможно за спечелване на тези съдбоносни избори… Уви!..
Обявих на първа страница на в. „Демокрация“, че събирам данни за издаване на „Синя книга: ИСТИНАТА ЗА ИЗБОРИТЕ“.
Недоумявах защо не се стече поток или порой от информация… Срещите ми с предизборния щаб на СДС (Петко Симеонов – шеф, и Еленко Божков – координатор) излязоха ялови (!?). И двамата отказаха да ми предоставят протоколи и каквито и да било други документи от изборната кампания.
Чак след една година ме споходи най-неочакваната новина – във в. „Дума“ (бившето „Работническо дело“) излезе информация, че шефът на СДС – ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ, който в интервю с мен - в. „Литературен фронт“ – януари 1990 г., заяви: „Аз и сега съм марксист!“, ЗАБРАНИЛ ПУБЛИКУВАНЕТО ВЪВ В. „ДЕМОКРАЦИЯ“ НА ТЕКСТОВЕ ЗА ТОКУ-ЩО ОТМИНАЛИТЕ (И ЗАГУБЕНИ ОТ СДС) ИЗБОРИ (?!).
Аз по това време бях член на редакционното ръководство, но тази заповед неслучайно не беше стигнала до мен… Главен редактор беше Волен Сидеров, а аз се питах защо вече не ми позволяват да давам дежурства, не приемат мои текстове за печат…
През декември, вероятно поради някакво недоглеждане, ми повериха дежурството на един брой и тъй като дежурният редактор имаше неограничени правомощия, аз пуснах в печат страхотното проучване на двамата математици професор Михаил Константинов и Николай Вълчанов, които само въз основа на реални документи доказаха, че БСП е фалшифицирала изборите с около 500 000 гласа и така ги е „спечелила“.
СДС и в. „Демокрация“ все по-отявлено се превръщаха в кукли на конци. Доказателствата за това твърдение са предостатъчни за отделна монография. Аз ще цитирам само още един факт – един от най-красноречивите.
За да затегнат още повече контрола над в. „Демокрация“, неговите задкулисни господари, въведоха длъжността политически директор. Джиросаха я на Георги Спасов. Няма да изброявам всички негови провокации, издънки, саботажи от висотата на този пост. Ще припомня само кратката анонимна дописка, чийто прикрит автор се оказа, познайте – самият политически директор на вестника, според която лидерът на БСП – Александър Лилов, участвал в някаква измислена далавера. Последва опровержение и уронване престижа на в. „Демокрация“. Вестникът се издаваше от 16-членен синдикат. Аз бях един от членовете му. Предложих незабавно уволнение на политическия директор. От януари до април, включително, не успявахме да съберем кворум на Синдиката… Не знам колко от членовете му получаваха указания от БСП… Когато все пак, към края на април се състоя кворум, Спасов дойде с адвокат… Червената агентура го спаси от дисциплинарно уволнение (това щяло да го превърне в „политически труп“) и просто съкратихме длъжността му.
След броени минути злополучният „политически директор“ (бивш активен член на БСП!) беше вече включен в екипа на, пак познайте, президента Желю Желев. Десети ноември не беше Промяна, а Подмяна и Измама!...
Ограниченията на вестникарската територия не позволяват да доразвия темата на „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ (Димитър Благоев) и „Защо социализъм?“ (Сергей Станишев). За съжаление, налице са много повече отговори-фактори, отколкото визират Благоев и Станишев. Тези фактори са от различно естество – етническо, климатично, историческо, психологическо, медицинско и пр.
Те ще продължат да смрачават дните на българите, да спъват техния вървеж към просперитета, да злепоставят държавата с най-старото име в Европа - България…
Комунизмът – призракът, който според Маркс и Енгелс броди по Европа през 1848 г., но по неизбежност се сгромолясва на стария континент през 1989, все още е жив… Жив, ала маскиран като собственик на банки, медии, индустрии, душици… Поне в България. Фалшът е най-голямата реалност тук…
Бедна, бедна, Българийо!
