Таня ГЕОРГИЕВА
Дими беше най-старата детегледачка в дома за изоставени деца с увреждания и по възраст, и по стаж. Минаваше петдесетте, работеше в дома от пет години. Другите детегледачки издържаха едва месец.
Дими нямаше свои биологични деца. В началото го преживяваше много тежко, чувстваше се несправедливо унизена от природата, беше гневна срещу всичко и всички. С времето го преодоля.
Гледаше на децата като малки чудеса, които не се сбъдват за всеки! Усещаше пренебрежението на колежките си – майки. Те я третираха като болна, страняха от нея, нямаха какво да си говорят с една „яловица“, както я наричаха помежду си. Подиграваха й се, че играе с децата, че им чете приказки вечер. А тя се възмущаваше от безразличието им към децата, държаха се с тях като с бездушни кукли, а не живи същества, викаха им изроди…
Децата бяха с различни увреждания. Ангел и Боряна бяха слепи, ходеха в училището за слепи. Когато ги взимаше, минаваше покрай „паник – стаята“. Там изолираха буйните деца, стените бяха с гумени дюшеци, за да не се наранят. Винаги изтръпваше покрай тази стая !
Другите деца – Албенка беше глухоняма, а Боби беше парализиран. Родил се и до три годинки бил нормално и красиво дете, но след ваксина се парализирал и родителите му се отказали от него и го оставили в дома. Двете сестри – Дони и Бони, бяха с аутизъм, доведоха ги след като бяха стояли дни сами заключени вкъщи без храна. Всички деца бяха стресирани, спяха с кошмари, плачеха често, хапеха се, биеха се. Най-агресивни бяха новите братчета – ромчета, намерени на улицата боси, полуголи в дъжда, умствено изостанали.
Дими се отнасяше нежно с децата, за другите бяха грозни, а за нея бяха ощетени от съдбата и тя ги съжаляваше и искаше да им помогне по най-добрия за тях начин. Започна да учи жестовете на глухонемите, за да разбира какво иска Бени. Децата я слушаха. Само тя успяваше да ги успокои в криза, което дразнеше колежките й. Децата усещаха кой ги обича, а колежките дори им объркваха лекарствата. А злословеха за нея, че им слага успокоителни в храната и затова при нея са кротки.
Последно в дома дойде седемгодишно мулатче – Емануела, казваха й Ману. Беше дебело, тромаво дете с негърски плитки, имаше епилепсия. Никой не я харесваше и не искаше да играе с нея. Дими пое от децата грижите за Ману изцяло. Занимаваше се с нея повече, за да компенсира липсата на приятелчета между децата. Детето също се привърза към нея. Само с нея се хранеше и се качваше в асансьора. Веднъж заседнаха вътре и тя я гали и й пя повече от час. Децата дразнеха Ману и тя не можеше да се защити от тях. Дърпаха й косите, режеха й плитките и тя приличаше на гонено таралежче. Търсеше Дими да се скрие при нея.
Една неделя, когато в дома нямаше управител и контрол, гледачките пушеха навън и децата лудуваха сами вътре. Дими отиде до тоалетната за минути и оттам чу писък, позна гласа на Ману. Изтича с разкопчани дрехи и видя как детето се търкаля по стълбите от втория етаж, от там се кискаха двете ромчета, бяха я бутнали отгоре. Ману бе в безсъзнание, в болницата й откриха хематом в главата от ударите при падането. Изпратиха Дими за придружител в болницата. Там без да дойде в съзнание, детето почина след седмица. Дими дори не можа да се сбогува с Ману. След болницата повече не се върна на работа. Стоеше в апартамента си, празен след раздялата с мъжа й, времето за нея беше спряло. Нямаше близки, бяха починали. Дими осъзна, че изоставените болни деца и работата с тях в дома бяха гонили нейната самота. Сега самотата я погълна…
Месец след смъртта на Ману, Дими я сънува. Ману плачеше и я викаше, протягаше ръце към нея и се даваше от плач. Дими стана и тръгна в съня си, Ману се отдалечаваше и тя вървеше след нея да я стигне, да я успокои, да я прегърне. Усети, че се удари в някакво желязо, после й стана студено и последното, в което потъна беше лепкав мрак…
На сутринта намериха тялото на Дими на асфалта под балкона й. Беше паднала от осмия етаж, търсейки прегръдката на Ману…
