Описвайки проблемните отношения, психолозите често използват определението „дисфункционално семейство”. По принцип в такива семейства хората не признават наличието на проблеми в общуването помежду си, не изразяват своите чувства открито, не говорят от цялото си сърце, прибягват до прекомерна опека в ущърб на истинската загриженост. В такава обстановка особено трудно им е на децата. Често те подсъзнателно избират за себе си определена психологическа роля.

Герой

Често най-голямото дете в семейството избира за себе си ролята на „герой”: то може да достигне немалки успехи, например в учението или спорта, може да бъде лидер в класа или център на приятелска компания. Външно такова дете изглежда напълно успешно. Но то почти не посвещава време на своите любими занимания или дори не разбира какви са му предпочитанията, интересите и талантите. Защо? Просто защото на първо място за такова дете стоят интересите на другите хора!

В бъдеще, във възрастния живот, такъв човек може да бъде много удобен за всички, усъвършенствайки и развивайки своята „героична” роля, но при това той рискува да изгуби окончателно контакт със собствените си нужди. Такива хора често са обладани от някаква натрапчива идея, стараят се да бъдат съвършени във всичко, винаги са ориентирани към достигането на целите. За тях чувствата не представляват никаква ценност.

Бунтовник

Пълна противоположност на „героя” в семейството е „бунтовникът”. Такова дете се държи крайно предизвикателно, през цялото време се забърква в неприятни истории, рано започва да пуши и да употребява алкохол.

Със своето негативно поведение тези деца в началото привличат вниманието на своите родители, после на възпитателите, учителите, а накрая срещата със служителите на реда става неизбежна. Но зад предизвикателството, което отправя „бунтовникът” към своето семейство, често се крие неосъзната от детето потребност от похвала, поощрение и приемане. То се чувства никому ненужно и отхвърлено, а със своето поведение само задълбочава ситуацията. Такова дете има ниска самооценка, то губи контакт със своите чувства, преживява емоционална изоставеност и прикрива всичко това с раздразнение.

Децата-бунтовници крият чувството на обида и често се стараят да „уредят сметките” си с родителите. Ставайки възрастни, те могат да отправят предизвикателства вече към цялата обществена система.

Лишени от умението да се възползват от нечия подкрепа, те не вярват в това, че сами по себе си имат ценност, заслужават внимание и любов. Такива хора често си намират партньори, които им позволяват да стоварват върху тях своите обиди и раздразнение.

Изгубено дете

Такова дете се държи изолирано от своето семейство. Може да изглежда, че на него му харесва да прекарва много време в усамотение, да играе само със себе си, нещо да майстори или да чете книги. Поради това родителите оставят детето на спокойствие, стараейки се да не му пречат, а се случва, че и въобще забравят за него.

Детето може да се гмурне още по-дълбоко в света на собствените си фантазии, при това без да обременява никого със своето присъствие.

„Изгубеното дете” в действителност много страда от самотата, но сякаш не е способно да съобщи за себе си на света. В същото време такива деца чувстват тънко и близко до сърцето приемат нуждите и страданията на другите, те винаги са готови да дойдат на помощ. С възрастта те все повече пренебрегват себе си, спасявайки другите.

Усещането за умиротворение и щастие, така необходимо за всеки човек, такова дете може да придобие за сметка на външни стимулатори: например храна или алкохол.

Плачещ клоун

Има още една типична роля – „талисман на семейството”, която често се пада на най-малкото от децата. По правило най-малкото дете е обожавано и обичано от всички, на него му се позволява много и много му се прощава. Протестното поведение на такъв „любимец” не се възприема сериозно и обикновено тези деца се отличават с хиперактивност, изобретателност, влечение към комични изяви.

Стараейки се да развеселят своите близки, те обикновено играят ролята на клоуни, помагайки по този начин на родителите да се справят със семейните несгоди и получавайки в замяна благодарност и снизходително отношение.

Сред възрастните хора също могат да се срещнат такива „клоуни”, които със своите шеги бързо създават непринудена обстановка в колектива, лесно понижават напрежението, на пръв поглед, в безизходна ситуация, отвличат върху себе си негативната енергия и прехвърлят конфликтния разговор в по-миролюбиви рамки. Този подсъзнателен „детски метод” за избягване на конфликтите свидетелства за непоносимостта на някои хора към всякакви разногласия и незрелост на тяхната емоционална сфера.

Приспособенец

В самото название се съдържа смисъла на тази роля. Такова дете проявява чудеса от гъвкавост, може да издържи, както изглежда, без особена вреда за себе си, всякакви изпитания. Външната реакция на детето може да изглежда като безразличие или отстраненост.

Често на възрастните им се струва, че в дома им расте „истински егоист”, който реагира спокойно на „бурите” в семейството, затваря се в своята стая или въобще излиза да се разхожда, когато родителите му се карат.

В действителност децата изпитват в този момент истински шок, а с помощта на външната невъзмутимост се опитват да се обградят от разрушителното въздействие на стреса и по този начин да се приспособят към нестабилната, а често и опасна ситуация в семейството.

Какво очаква такова дете, когато порасне? Най-вероятно, трудности с предявяването на личностните граници в обществото, нарушен контакт със своите чувства, неразбиране на сигналите от страна на собственото тяло, игнориране на физическата болка, лошо самочувствие и умение за превъзмогване на всеки дискомфорт.

Такива хора обикновено остават в сянка, стараят се да не привличат внимание към себе си, не изразяват своите емоции. Техните нужди остават неудовлетворени, те рядко се обръщат с молба към другите, чувстват се самотни и изолирани.

Миротворец

Има още една „героична” роля в семейството с много привлекателно название – „миротворец”. В проблемното семейство такъв „герой” е много ценен. Там, където възрастните хора не умеят цивилизовано да изясняват своите отношения, не поемат отговорност за последствията от собствените си решения, игнорират чувствата и потребностите на близките си, може да израсне дете-утешител: то ще успокои и мама, и татко, и братята и сестрите си.

Но навикът за „внасяне на добро в света” може да се отрази лошо на самото дете. Във възрастния живот такъв човек сякаш притежава специални пълномощия, надарен е с изключителни права и „причинява добро”, дори когато не го молят за това и изобщо няма нужда от неговата намеса.

За такива хора е характерно да прекарват по-голямата част от времето си, решавайки емоционалните проблеми на другите хора. Те са внимателни, грижовни, прекалено отзивчиви, по принцип, обръщат по-голямо внимание на другите, отколкото на себе си. А ако някой им окаже помощ, те чувстват вина за това.

Ако се анализира смисловото значение на семейните роли, става ясно, че главната цел на всяка роля е да се съхрани семейството от разрушителното въздействие на проблемите, особено когато тези проблеми не се признават, игнорират се от възрастните. На децата в този случай се пада или непосилно натоварване, или им се предоставя безгранична власт.

Но най-главното е, че „семейният театър” не свършва с времето, „детските роли” само се усъвършенстват и после се въплъщават в новите условия, намирайки свои „зрители” и „партньори” във възрастния живот.

 Захари НИКОЛОВ