в-к Лечител
в-к Лечител
 

Явора СТОИЛОВА: „ДЪЩЕРЯ МИ УМРЯ, НО ЩЕ ОСТАНЕМ СЛЕТИ ДО КРАЯ“

Брой: 14, 8 април 2021 - ГАСТРИТЪТ
Майката на Василия Стоилова - художничката, загубила живота си в битка с анорексията, превърна мъката си в театрален сюжет

Преди 9 години, навръх Великден, Явора СТОИЛОВА, дъщеря на прочутия български художник Васил Стоилов, загуби дъщеря си. Василия не можа да надделее над анорексията, обсебила тялото й, ума, а накрая и таланта й, наследен от нейния дядо, и се предаде, смъртно уморена от коварните капани на болестта. Политна от прозореца на дома, в който живееше. Отиде си едва 28-годишна, оставяйки след себе си ненарисувани картини, неосъществени изложби, недоживян живот, натъжени близки, покрусени родители... В нейна памет, а може би и като мъчителна терапия на болката, Явора продължи битката - като изстрадала майка, преживявала драмата на детето си всеки Божи ден, 15 години наред...
Повод за това интервю е не само тъжната годишнина от трагичния край на младата художничка, а и пиесата „Другата в огледалото”, в която г-жа Стоилова, в съавторство с втория си съпруг Кен Нагай и поетесата Лили Кънева, се опитва чрез духа на дъщеря си да предпази всички момичета и млади жени от костеливата ръка на доброволния Глад. А откак си отиде Василия, те са се увеличили с 80% и броят им у нас надхвърля 250 000.

Поздравления, госпожо Стоилова, за този театрален проект, който има вече и онлайн версия! Поздравления за куража, да превърнете мъката на майка, загубила дъщеря от анорексия, в тема на пиеса. Кажете как се породи идеята за „Другата в огледалото”?

- На една стена в дома ни има прозорец и картина на Василия – „Анорексия в зелено“. От този прозорец отлетя дъщеря ми, надявам се - към по-добър свят. В споменатата картина Василия е нарисувала същия този прозорец, но по-интересното е, че там присъстват и три странни фигури, които се превърнаха в централни персонажи на пиесата „Другата в огледалото”. Това са Момичето, Compos - демонът на анорексията, и Влюбеният мъж (изпълнени в онлайнспектакъла съответно от младата актриса Ели Колева, Христо Чешмеджиев и Любомир Ковачев). А загадъчната роля на „Другото Аз”, играе Елена Петрова, която е и режисьор на спектакъла. Така че с тази своя творба, която сякаш пресъздава театрална сцена, Василия ме инспирира за пиесата „Другата в огледалото”.  

Облекчи ли творческият процес майчината ви болка?

- Винаги, когато пиша за дъщеря си Василия, имам усещането, че тя е отново до мен. Болката ми намалява, а после се завръща – до следващия път, когато пак ще се срещнем в изкуството. В своите дневници Василия е написала: „Моята сила е изкуството. Силата не е за борба. Тя е за изграждане”. Колко е права! Всеки творчески проект, свързан със спомена за нея, изгражда нов духовен мост между мен и дъщеря ми, и ме прави по-силна пред мъката от загубата й.

И вие, и съпругът ви, господин Кен Нагай, имате, уви, натрупан печален опит в битката на дъщеря ви Василия с анорексията. Върху тези ваши преживявания ли е изграден сюжетът на пиесата, има ли конкретни ситуации от анорексичното битие на Василия, намерили място и в драмата?

- Кен е човекът, който цели петнайсет години живя в сянката на страданията ни с Василия. Той винаги ме е подкрепял в живота, а също и в тази пиеса, която не е просто изкуство заради самото изкуство, а кауза и за двама ни.

Но аз исках да премина в написаното отвъд границите на личното преживяване. Поканих поетесата Лиляна Кънева, не толкова заради стихосбирката й „Стъпки в пясъка“, придружена от японски графики на Василия, а по-скоро заради предизвикателството да се слеят две творчески индивидуалности в името на един общ път – усъвършенстването на пиесата. Знакова за мен беше и срещата ми с Елена Петрова, изпълнителка на три роли в пиесата в „Другата в огледалото“ и режисьор на онлайн версията й. Тя ми отвори очите за това, че същността на драматичното изкуство е в сблъсъка между гледните точки на сценичните герои. Трайни следи в сърцето ми остави и красивият жест на продуцентката на пиесата, адвокат Янита Тончева, без която „Другата в огледалото“ нямаше да бъде реализирана в тези трудни дори за спонсорите времена.

Дъщеря ви Василия имаше картина с изображение на „другата в огледалото“ - изопачената гледна точка на болните от анорексия, които не виждат в огледалното си отражение своята плашеща слабост, а дебелина, нереално закръглени телесни форми. Предполагам, че това е подсказало и удачното заглавие на пиесата?

- Въпреки че в пиесата има трима обявени автори, всъщност Василия я подписа с кръвта си и тя се роди от нейните картини и дневниците й. Идеята за образа на „Другата” също е закодирана в една творба на Василия, японска графика: жена, облечена в кимоно, „оглежда” в огледало образа си без лице. Една от основните теми на пиесата е търсенето на собственото Аз - отвъд видяното в огледалото...

Медицината още не е дала ясен отговор на въпроса, защо образът на анорексика се деформира в огледалото. Василия казваше, че всъщност представата на болния за самия него се изкривява не в огледалото, а в душата му... Като художник, тя търсеше красотата във всичко. И в огледалото, разбира се. Но там не виждаше нищо красиво, а изкривения от болното й съзнание образ на нещо отблъскващо и дебело. Образ, който тя се опитваше да коригира с глад... Но колкото повече анорексикът гладува, толкова повече „дебелее“ отвратителното му огледално отражение... „Единствено кантарът отмерва живота ми” - казва Момичето от пиесата - мисълта е на Василия и както много други цитати, включени в текста, е взета от дневниците й.

Как мислите - тя, Василия, би ли одобрила постановката - не само като болна, а и като творец и естет? Би ли премахнала или добавила нещо?

- Не знам. Творецът Василия беше енигматичен и труднопредсказуем. Надявам се, че пиесата е близка и до света на нейната анорексия, и до този на изкуството й, което по странен начин се зареждаше от причудливия свят на болестта й. Но се досещам какво би казало моето дете Василия. Тя би се радвала, че много я обичам и както Момичето и другото му Аз се сливат в едно цяло в края на пиесата, така и Василия живее в мен и няма да си тръгне никога.

Въпреки загубата на дъщеря ви, а може би тъкмо заради това, вие продължавате да следите темата за анорексията и участвате в различни мероприятия за разширяване на обществената информираност за болестта. Имат ли днес по-голям шанс да се спасят от нея младите хора със съдбата на Василия?

- Живеем във време, когато непрекъснато се говори за невидимия враг COVID-19. Исках чрез тази пиеса да се замислим, сред оглушителния шум около COVID-пандемията, и върху тихата пандемия на болестите на духа. Пиесата „Другата в огледалото” отново повдига темата за анорексията и мисля, че с нея правим още една стъпка в стремежа на изкуството да се бори с това коварно заболяване.

Вие сте  вдъхновител за  създаването на Център за борба с хранителните разстройства, наречен с името „Василия”, към болница „Токуда”. Продължава ли той да действа и след смяната на собствениците на лечебното заведение? 

- Да, Центърът функционира и съществуването му е реализирана мечта на Василия - да има място, където хората с хранителни зависимости да разчитат на комплексна грижа. За жалост, броят на болните от анорексия се увеличава... Един от големите проблеми за страдащите от това заболяване у нас е фактът, че лечението не се покрива от Здравната каса - за разлика от много други страни, в които анорексията е приравнена към най-сериозните психически разстройства.

Съпругът ви, който е един от авторите на творбата, има ли поглед върху присъствието на анорексията в неговата родина, Япония? Еднакви ли са проявите на болестта в страни с различна култура?

- За съжаление, в малка България болните от анорексия са с осем пъти по-висок процент, спрямо броя на населението, отколкото в Япония. Подобно нещо се случва и с COVID-пандемията. Това едва ли е случайност. Може би е въпрос на отношение и разбиране - от отделния човек и от обществото - за трудните ситуации и начините за справяне с тях.

Кое е посланието, което „Другата в огледалото” отправя към младите хора - най-честите жертви на анорексията?

- Момичето от пиесата казва думи на Василия: „Понякога моите картини са плашещи, защото искам да покажа на други като мен, докъде да не стигат и какъв не трябва да е пътят.“ Но всъщност пътят на Василия беше достоен - път, по който тя остави знаци и послания за други момичета като нея, изгубени в лабиринта от килограми, грамове и сантиметри на анорексията. Тази пиеса учи, че не трябва да заставаме срещу природните закони, а да се опитаме да бъдем част от природата, която е майка за нас.

 Интервюто взе
Емилия ДИМОВА



Брой: 14, 8 април 2021
 
 
Продукти
 
БОДИФЛЕКС® комби (Bodyflex® Combi)
 
Витамар Крил
 
ЕХИНАМАКС® (ECHINAMAX)
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД