Ние създаваме безброй спомени, докато живеем живота си, но забравяме много от тях. Защо е така? Противно на общоприетото допускане, че спомените просто избледняват с времето, „забравянето“ може всъщност да не е нещо лошо – смятат учени, които вярват, че то може да представлява форма на учене.
Според тяхната теория, която беше представена във водещото международно списание Nature Reviews Neuroscience, промените в способността ни да извикваме определени спомени се основават на обратната връзка и предсказуемостта на обкръжаващата ни среда. Вместо дефект забравянето може да е функционална способност на мозъка, позволяваща ни да взаимодействаме динамично със средата.
В един променящ се свят като нашия забравянето на някои спомени може да бъде полезно, защото може да води до по-гъвкаво поведение и по-добро вземане на решения. Ако спомените са били придобити в условия, които не съответстват напълно на настоящата среда, тяхното забравяне може да бъде положителна промяна, която подобрява благосъстоянието ни.
Така в действителност учените вярват, че се учим да забравяме някои спомени, като в същото време запазваме други, които са важни. Разбира се, забравянето идва на цената на загуба на информация, но все повече изследвания сочат, че поне в някои случаи забравянето се дължи на променен достъп до спомените, а не на загуба на памет.
Новата теория беше предложена от д-р Томас Раян, доцент от Училището по биохимия и имунология и Института за невронаука на колежа „Тринити“ в Дъблин, Ирландия, и д-р Пол Франкланд, професор от катедрата по психология на Университета на Торонто в Канада.
Д-р Раян казва: „Спомените се съхраняват в групи от неврони, наречени „енграмни клетки“, и тяхното успешно извикване включва повторното активиране на тези групи. Логичното продължение на това е, че забравянето възниква, когато енграмните клетки не могат да се активират повторно. Самите спомени все още са си там, но ако съответните групи не могат да бъдат активирани, то те не могат да бъдат извикани. Това е все едно спомените да се съхраняват в сейф, но не можете да си спомните кода, за да го отключите.
Нашата нова теория предполага, че забравянето се дължи на ремоделиране на веригите, което превключва енграмните клетки от достъпно в недостъпно състояние. Понеже скоростта на забравяне се влияе от условията на обкръжаващата среда, ние предполагаме, че забравянето в действителност е форма на учене, която променя достъпа до спомените в съответствие с околната среда и с това, доколко предсказуема е тя“.
Д-р Франкланд добавя: „Има множество начини, по които мозъците ни забравят, но всички те действат така, че да направят енграмата – физическото въплъщение на спомена – по-труднодостъпна“.
Що се отнася до патологичното забравяне при някои болести, изследователите отбелязват: „Важното е, че според нас това „естествено забравяне“ е обратимо при определени обстоятелства и че при болестни състояния, като например при хората с Алцхаймер, тези естествени механизми за забравяне биват „похитени“, което води до силно намалена достъпност на енграмните клетки и патологична загуба на памет“.
Превод от английски
Калина КАМЕНОВА
