Цанко Живков
В заглавието на своята „История славеноболгарская“ първият ни възрожденец съобщава, че я е написал в светата гора Атонска „и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година, а събра тая история в 1762 година за полза на българския род.“
Младият Константин Иречек пише първата по-цялостна „История на българите“ и в годината на Априлското въстание 1876 я отпечатва на чешки и немски език, сетне и на руски, а десет години по-късно и на български. В нея на няколко места споменава Паисий: “... роден из околностите на Самоков“ (с. 401); „... в Самоковска епархия, в околностите на стария Рилски манастир“ (с. 554); (Летописецът никъде не е правил подобни уточнения – б. Ц. Ж.).“Историята на новата българска литература започва с хрониката на Паисий Самоковски – 1762 г.“ (с. 594).
Марин Дринов в писмо до новоосвободените самоковци (14. II. 1878 г.) във връзка с уреждането на градското им самоуправление казва: „Вие имате право да се гордеете пред цял български народ, че от вашето място се роди йеромонах Паисий, когото българите турят начело на своето възраждане“ Осем години по-късно в „Периодическо списание“ на БАН, кн. ХIХ и ХХ, 1886 г. М. Дринов добавя: „Паисий е бил роден в Самоковската епархия, както се вижда от езика му, он се е родил и пораснал в западната или македонската част на тая епархия, а именно: дупнишките, разложките или джумайските места. С други думи да кажем, Паисий е бил македонец.“
От всичко това може да се извади заключението, че когато е писал на самоковци за Хилендареца, че е от „вашето място“, не ще да е имал предвид точно Самоков или близкото с. Доспей, а по-широка територия. Но първото противоречие в тия му думи е, че макар самоковско-дупнишките и разложките или джумайски места да не са много отдалечени, в езиково отношение са твърде различни. И главната му грешка: професорът в Харковския университет, сетне академик и един от стожерите на току-що прохождащата наша историческа наука Марин Дринов не е знаел, че по времето на Паисий “разложките и джумайските места“ не са били в обхвата на Самоковската епархия. Тази „македонска част“ влиза в епархията десет години след написването на „История славеноболгарская, в 1772 г., когато фанариотската гръцка патриаршия унищожава сръбската патриаршия в Ипек, към която е била Самоковската епархия, и изпраща за владика в нея грък.
Що се отнася до това, че пръв нарича Паисий македонец, причината узнаваме от друга статия на академика от 1887 г., озаглавена “Имали ли са сърбите колонии и някоя тайна власт в Македония преди ХIII в.? Как са се наричали славяните, които населяват Македония преди тази епоха?“ Като мото на статията, разобличаваща сръбските домогвания към старата българска земя, слага редовете от Паисиевата книжица: “И до днесъ сербие и порицаютъ болгаровъ wт безумiе... И до нынѣ некои ԝт нихъ вадатъ новесма и китатъ исторiи и речи праздни...“ Под този цитат написал в скоби: „Думи на македонеца Паисий 1762 г.“
Ето как още в началото на спора за родното място на първия ни възрожденец маститият академик му дава грешна насока с тия “разложки и джумайски места“, както и политическа окраска, свързана с така болезнения и досега „македонски въпрос“ и „националния интегритет“ на кръвните ни братя там.
Самоковско-доспейци са въодушевени и от пътеписа на Иван Вазов „Мусала“, 1901 г., от думите му за „славният Паисий, който е родом от Самоков“, обезсмъртил в своя Царственик местната легенда за битката на цар Иван Шишман с турците. Но поетите имат по-други права и свободи на изразяване, пък и решителната трагична битка е била не в Самоковското поле, където е загинал сродник на царя, а край Никопол.
Като друга податка за Доспей се изтъква предоставянето от Паисий на оригинала на Историята си в 1771 г. за преписването й от самоковско-доспейския свещеник Алексо Велкович едва ли не поради земляческо-роднинско предпочтание. Но шест години преди това, в 1765 той го дава на поп Стойко от Котел (бъдещият епископ Софроний Врачански). И двамата преписвачи са били известни на автора с високата си за времето езикова култура, също и като отлични краснописци и подвързвачи. Заради което им се е доверил.
Обаче самоковско-доспейците продължават да си внушават, че са земляци на великия Хилендарец, кръщават училищата и читалищата си на неговото име, издигат му паметници.
През 1912 г. страната ни кипи подготовката за честването на 150-ата годишнина от написването на Историята славеноболгарская и първото общонационално честване на нейния автор. Спорът за родното му място се разгаря с нова сила в многобройни публикации.
Христо Семерджиев, учител по история в Самоков, но по баща от разложкия край, в статията си „За родното място на Отца Паисия“, поместена във в. „Ден“ на 28 април 1912 г., изнася редове от вписванията на ражданията и венчавките, сочещи, че по времето на възродителя ни епархията е обхващала само районите на Самоков и Дупница. Като поставя въпроса от кой край на неголямата Самоковска епархия произлиза патриархът на нашето възраждане, дава отговора, че това може да се узнае „като се взрем в езика на историята му.“ Изтъквайки глаголните форми „преписуйте“, „ревнуете“, „милуе“ и др. той заключава: „Тия форми и досега се употребяват в говора на палакарийските селяни, и
досега те казват: зимуìе, добруiе, живуiе, милуiе, поминуiе и пр.“
На следващата 1913 г. излиза от печат богато фактологичната книга на Хр. Семерджиев „Самоков и околността му“, в която той, добре познаващ банското наречие, отново потвърждава несъвместимостта му с използваните от Паисий простонародни думи и езикови обрати от говора на палакарийците между Рила и Витоша.. „По всичко личи – пише Хр. Семерджиев – че той е от някое село из Палакарията, па било от тия по самата река Палакария или онези оттатък Верила или тия из Голо бърдо или Витоша.“ (Трябва да поясним, че по това време в Самоковската епархия се е намирало и село Владая със старото име Лешница).
Тук е уместно да включим и бележития наш учен Йордан Иванов, който в 1906 г. има щастието да открие в книгохранилището на Зографския манастир черновата (първообраза) на „История славеноболгарская“ и пръв да изрази спонтанното си мнение, че езиковите й особености „не говорят в полза на южните (разложки) и северните (ихтимнски) краища на епархията“, а... „на пририлските краища, откъдето е бил Паисийй.“ (Което сетне удостоверява и Хр. Семерджиев).
1914 г. Й. Иванов публикува първописа на Историята, придружен с обстойни исторически и палеографски коментари. И с оглед вече на появилите се доспейско-самоковска и банска версии за родното място на Паисий, задълбочава изследванията на езиковите особености на Историята. „От тия особености бият на очи например следните морфологични: член о за м. р. е. ч.: манастиро; мн. ч. на е, йе: ораче, копаче, овчаре, сръбие, робие, арапие; мн. ч. еве, ове при едносложни; грошеве, цареве; местоимения: такъв, таквая, таквия книги, съва войска, от них, нихен род; диалектни глаголи и причасти форми: да начиниме, преписували, преписуйте, не погодили, нашел, отимали (т. е. бранели), тражат, затечен (т. е. заварен), ранет, (ранен), пленет (пленен), можел... Тия и други подобни черти от говора на Паисий не говорят в полза н южните (разложки) и северните (ихтимански) краища на епархията (с. ХХ)... Зографският ръкопис-чернова, сравнен с познатите преписи на Паисиевата история, явно спазва най-вече говорни особености, присъщи на пририлските краища, от където е бил и Паисий.“
Тия „пририлски краища“ са доуточнени от Хр. Семерджиев като витошката част на Палакарията. Това, че по-късно Й. Иванов, (грозно подведен от свой сътрудник), се застъпва за Банско като родно място на Паисий, и че бил починал и погребан в Самоков, е негова лична драма и тема за друго изследване.
„Истината за родното място на Паисий Хилендарски“ - такова категорично заглавие е сложил на книгата си Иван Ненов -„учителят, поетът и публицистът.“ И събира вода от много дерета да докаже, че това е близкото до Самоков село Доспей, родище и на самия автор.
Ив. Ненов написа и други книги и публикации на същата тема, но с безпочвените си твърдения само увеличава мълявините по въпроса. Той пише, че още преди освобождението „всички знаели“, че родното място на Паисий било отстоящото на 2 км от Самоков с. Доспей и съвсем голословно твърди, че него имал предвид летописецът, заявил, че е от Самоковската епархия. Ако Паисий се е родил в селото, почти сляло се с големият по онова време и известен търговски, културен и духовен център, колко по-лесно е било до изрече имената им – едното или другото, но той е казал само, че е нейде из пределите на епархията, а не от седалището й. И това „нейде“ може да е малко и неизвестно селище, (като село Кралев дол например), поради което не го споменава, но за него е скъпо и мило.
Съдете сами за нелогичността в думите на този учител по български език и литература: „И днес ако попитате ученици от кое и да е училище къде се намира Софийската епархия: в София, Карлуково и Каспичан (селищата са взети случайно и произволно - (б. Ив. Н.), какъв ще бъди верният отговор? София, разбира се!“
Но този отговор на учителя е съвсем погрешен, защото не епархията се намира в София, а обратното.
Неистово търсейки родство с възродителя на българския народ Ив. Ненов и неговите съмишленици стават жертва и на друго увлечение. Цитиран е един спомен на Никола Чолаков, правнук на Константин Фотинов: „Отец Паисий е роден в село Доспей, починал е в Самоков и е погребан в старите гробища на града, които бяха в двора на църквата “Св. Николай“.
Споменът е подкрепен и от една „изписка“, нарочна да е от Хилендарската кондика. Тя гласи: „Да се знае какво се яви у манастиро дяк Марко, та се стори абер от Самоков какво се представи хаджи Паисий, йеромонах Хилендарски и не се поврати вече на Света гора, а са го копали в гробе отца поп Никола на харно место. Бог да го прости три пати рекоа тука.“
Изписката е датирана с годината 1798, когато в Самоков наистина е починал един Паисий, и той йеромонах хилендарски, но със съществената подробност, че това е „хаджи Паисий“. А никой от изследователите на първия ни възрожденец не е направил и намек, че е ходил до Божи гроб и станал хаджия. Той може би не е изпитвал и такава потребност, защото са го занимавали по-висши стремления. И на второ място: изписката едва ли е от хилендарската хроника, тъй като последното вписване в публикуваното й фототипно издание е четири години по-раншно. До днес не е известно да има някъде нейно продължение.
Кой и какъв е въпросният „хаджи Паис“? За него сведения е посочил Димитър Кацев-Бурски в книгата си за Долнобанската котловина, когато по тия места са върлували кърджалиите. Той е бил монах-харамия, уважаван и от турците, и от българите. В един Общак (църковна книга с богослужебни песни) е записано, че Емин ага от Сестримо повикал хаджи Паис от Самоков да каже на българите да направят дувар да се вардят. И наистина Самоков е от малкото тогавашни заможни градове, които са отблъснали кърджалиите. Но в боевете с тях хаджи Паис е ранен, умира и е погребан на указаното място и година. Един достоен българин, заслужаващ почит, но не е летописеца, а просто негов съименник. Самоковци обаче и до днес се държат за него като слепци за тояга.
Те упорито пренебрегват и изнесените от американския учен с хърватски корен проф. Матея Матеич и нашия проф. Божидар Райков вписвания в две манастирски кондики за смъртта на историческия Паисий през втората половина на 1773 г. в Ампелино, квартал на Станимъка, днешния Асеновград. Б. Райков в изследването си „Животът на Паисий. Извест. на нар. библ. „Св. св. “Кирил и Методий“, т. ХVIII (24), 1984 г.“, цитира написаното в кондиката на Хилендарския манастир, № 525, на лист 74а: „Лето Господно 1773. Прийде отец Антим от Ампелино по смерти проигумена Паисий и предаде нам готови аспри гроша и прочия вещи – 460.“ Привежда и последният личен документ, излязъл изпод ръката на Паисий, от 12 август 1773 г. Това е негово писмо до хилендарския сквевофилакс (ковчежник) Стефан по практически манастирски въпроси. Но, както подчертава Б. Райков, „това писмо представлява единственият подписан по-цялостен Паисиев текст, поради което има особена палеографска стойност, тъй като по безспорен начин доказва Паисиевата принадлежност на Зографския ръкопис на „История словеноболгарская“... „И накрая – продължава професорът – притежаваме още едно документално указание, което се съгласува напълно с посочената година и я потвърждава – това е вписване в Зографския епархален поменик, където на лист К(20) при изреждане на починали монаси от други манастири (Чын иеромонашески. Монастирей различни иеромонахы) в близост до датата 1773 се чете два път името „Паисий Хилендар“. Въз основа на посочените безспорни данни трябва да се приеме, че Паисий е починал през 1773 г. и то след 12 август, откогато датира неговото писмо до сквевофилакса Стефан.“
Така че претенциите на самоковско-доспейци като Паисиеви земляци тук трябва да приключат. Техният „хаджи Паис“ може да е погребан 25 години по-късно на указаното място – в двора на самоковската църква „Св. Николай“, но неговото име е просто съвпадение с това на историческия „проигумен Паисий“. Пък и никаква следа няма от първия ни възрожденец през целия този четвърт век след достовернните сведения от Ампелино!...
