Гл. ас. д-р Георги ПРОДАНОВ
74 години: продължителността на израело-палестинския конфликт вече го нарежда сред трите най-продължителните военни сблъсъци, веднага след Осемдесетгодишната и Стогодишната война. Тези войни, между другото, са се водили преди около пет века, време в което, Европа и светът все още не са осмислили темите за мира, човешките права, хуманизма и суверенитета. Времена, в които не се е очаквало хората да не воюват. За разлика от днешните.
И за да си представите дълбочината на конфликта, ето ви още малко числа: деветдесет процента от населението на Израел и Палестина е родено след „официалното“ избухване на войната между двата народа през 1947 година. Официално, защото тогава, на 30 ноември, започва гражданската война на територията на някогашна Палестина, от която по това време си тръгва армията на британците. А тя се намира там, заради дадения през 1920 г. от Обществото на народите мандат на Великобритания да управлява района, който е отнела от разпадащата се Османска империя. Всъщност, натрупването на противоречия между палестинците и евреите датира от много преди това. Връщането до библейски времена обаче не би помогнало да разберем днешните измерения на конфликта, доколкото и двете общности намират религиозни и исторически основания за претенциите си, затова започваме от
Декларацията Балфур
Основната дата е една, 2 ноември 1917 година, денят в който за пръв път в официален държавен документ се заявява намерението за създаване на „национален дом за еврейския народ на територията на Палестина“. Декларацията, която ще стане известна като „декларацията Балфур“, по името на нейния автор, британският външен министър Артър Балфур, ясно заявява, че това трябва да бъде постигнато без да бъдат нарушавани гражданските и религиозни права на съществуващите нееврейски общности. В следващите 30 години обаче нито британците са способни да осигурят тази защита, нито местните палестинци, както и пристигащите евреи са склонни да спазват подобни заявки. През 30-те години двете общности вече враждуват по между си, британските усилия да бъдат доволни и двете страни не дават резултат, а Втората световна война прави темата за съществуването на еврейска държава още по-неотложна. Това налага и една от първите задачи на новосъздаденото ООН да бъде
планът за разделяне на Палестина
Общото събрание на ООН приема плана за разделяне на Палестина на 29 ноември 1947 г. Първоначално, вариантите за бъдещето на региона са два, другият предвижда създаване на федерална държава на двата народа. Според Плана за разделяне обаче трябва да бъдат създадени две държави: еврейска и арабска, а градовете Йерусалим и Витлеем да станат територии под международен контрол. Бъдещите съперници, САЩ и СССР са от една и съща страна на барикадата, там е и Франция, другите двама членове на Съвета за сигурност се въздържат. От днешна гледна точка, действията на държавите, членки на ООН в онова време по никакъв начин не сочат, че някой е очаквал последващото драматично развитие на конфликта, довело до
поредицата от войни
Всички арабски държави се противопоставят на плана на ООН, което води и до промяна във формата на конфликта: вече е арабско-израелски, а палестинската кауза става основна тема в бъдещите идеи за арабско обединение. Израел обявява независимостта си на 14 май 1948 година, а на следващата сутрин армиите на Египет, Ирак, Сирия, Трансйордания и Ливан влизат на територията на Палестина, за да унищожат новата държава. В следващите дни Израел печели първата си война срещу обединените арабски сили, а същото ще се случи и през
1956, 1967, 1973 година
Тези войни са само върха на айсберга от натрупани проблеми и конфликти между араби и евреи. Създаването на Държавата Израел ще доведе до вълна палестински бежанци, която ще се излее в съседните Сирия, Йордания и Ливан. В следващите години палестинците ще се превърнат във фактор на дестабилизация за целия регион, бежанството се превръща в професия, основно занимание за поколения палестинци, обречени да живеят в лагери и лишени от възможността да се интегрират в държавите, където са намират. В същото време, хиляди евреи от арабските държави са принудени от властите в тях да търсят убежище в Израел. В цялата тази ситуация най-потърпевши са обикновените хора, конфликтът става начин на живот – и за палестинци и за евреи, формира се “култура на войната”, носенето и употребата на оръжие се превръща в нормалност, дори ще се наложи арабските държави да воюват с палестинските бежанци. Все неща, които предопределят съдбата на региона за следващите десетилетия.
Опитите за мир
започват почти веднага след избухването на конфликта, ООН проявява изключителна активност по въпроса, но едва посредничеството на САЩ в края на 70-те ще даде резултат, който да преодолее принципа на трите “не”, избран от арабските държави през 1967: “не” на мира с Израел, “не” за признаването на страната, “не” на преговори. Египет, основният фактор в региона на Близкия Изток и основен потърпевш от неуспешните войни, се отказва от партньорските си отношения си със СССР и това отваря пътя към пробива в арабо-палестинския конфликт, известен като „Споразуменията от Кемп Дейвид“. Освен мир между двете държави, те за пръв път носят ясна надежда: за автономна, самоуправляваща се палестинска власт, която да замени израелските политически и военни сили в териториите, населявани от палестинци. В тези преговори палестинците не са представени, което води до отхвърлянето на договореностите от Организацията за освобождение на Палестина и нейният лидер Ясер Арафат, междувременно признати от ООН за официални представляващи палестинския народ. В следващите години
идеята за палестинска автономия
става все по-възможна, но вече е кауза, основно на палестинците. Останалите арабски държави постепенно се дистанцират от каузата. Някои признават правото на съществуване на Израел, други затъват в икономически и политически проблеми, преки последици конфликта. Изключително влияние придобиват легални и полулегални организации, като Хизбула, Мюсюлмански братя и други, някои от които финансиращи и извършващи терористични дейности. Първата Интифада, въстанието на палестинците и краят на Студената война правят възможно преминаването на ново ниво на преговорите между Израел и ООП, която представлява палестинците.
Сегашното състояние
на конфликта е резултат от договорките от Мадрид и Осло през 1991 година. Създадената Палестинската автономия със столица Рамала, е в рамките на Израел, като обхваща част от Западния бряг и Ивицата Газа. Опитът за единство между различните палестински крила приключва със смъртта на Ясер Арафат, първият президент на автономията. В следващите години съперничеството между двете партии ФАТАХ и ХАМАС ще доведе по същество до разделянето на автономията на две части: „Хамас” управлява ивицата Газа, а „Фатах”, доминира на Западния бряг, ръководена от Махмуд Аббас, настоящият президент.
Актуалните измерения на конфликта
продължават да се въртят около три въпроса: статутът на бежанците, статутът на Йерусалим и проблемът с еврейските селища и заселници, плюс сигурността на Израел. Все теми, които устойчиво не намират решение 30 години след пробива в отношенията. И ако причините за това в последно време лесно могат да бъдат адресирани към бившия премиер Биби Нетаняху и провежданата от него неотстъпчива политика към палестинците, то не трябва да се подценява и моментът, че Хамас все още не е признала правото на съществуване на Израел, а ролята на радикалните организации в региона нараства. Рязкото раздвижване по времето на мандата на Доналд Тръмп, който се появи в Близкия Изток по типичния си начин в стил „историята започва от мен“ до голяма степен постави въпроса дали е възможен друг подход – на чисто търговски принцип, който да изтъргува интереси срещу сигурност. Гръмкия провал на така наречения „план“ на американския президент, ако така изобщо може да бъда наричан този документ, показа, че конфликтът много лесно може да бъде употребяван и за користни, или недалновидни цели. На подобен опит приличат и скорошните ракетни обстрели от Хамас срещу Тел Авив, несъразмерно яростни на фона на няколкото дребни инцидента и събития, които ги причиниха. Те обаче показаха както готовността на Нетаняху да се възползва от ситуацията, включително като я изостри. Нещо, за което лесно би намерил подкрепа при палестинците, които тутакси започнаха да бълнуват трета интифада.
Ако властта не може, кой?
И израелските, и палестинските управляващи устойчиво демонстрират неумение или по-скоро нежелание действително да се опитат да разрешат проблема. Крехките мнозинства в Кнесета и по същество разпадналата се политическа система на автономията не са в състояние да понесат непопулярна посока или търсене на различен подход във видимо зациклилия политически дискурс на конфликта. Какво остава? Опасността да се прояви онова, което винаги е на дневен ред, когато политическите елити и държавната власт не са ефективни – гневът на улицата, атрактивността на религиозните, паравоенните и терористични организации, които бълбукат под бездънността, наречена „израело-палестински конфликт“. Поколения от двете страни са родени и възпитани в ситуация на „нормален“ конфликт. Общности, които лесно би могло да бъдат възпламенени и в тях да бъдат въвлечени радикални структури, държави и средства, изкушени от възможността за промяна на баланса в региона. Нещо, от което най-вече би загубил Израел, който след романтичния период у съседите, наречен „Арабска пролет“, придоби спокойствието на регионалния лидер. Роля, която би могло да бъде надградена с една активна политика за промяна към конфликта. Нещо, което би дало възможност на региона като цяло да излезе от клопката на политически и икономически нестабилности, започнали преди 74 години със стремежа за справедливост на еврейския народ. И да спре да се съмнява в правото на съществуване на държавата му.
* Статията е написана на 06.07.2021 г.
