• Лекар си по професия, а пишеш поезия и исторически книги? Защо?

- Моят баща често ми говореше за военни събития, четеше исторически книги и като деца любопитствахме, а той увлекателно разказваше. Това събуди у мен интерес към историята. Постепенно тази любов към историята се засилваше с годините и остана заедно с любовта към литературата.

• Представи се на нашите читатели?

- Родена съм 1930 г. на 22 ноември, но свещеникът ме записва на 21-ви, защото е Архангеловден и е голям празник. Целият ми живот е бил така раздвоен. Нося недостатъците и на двете зодии – на Стрелеца и на Скорпиона. Завърших с отличие медицина и започнах работа в Обзор, Несебър и като хирург в Поморие. В Бургаската болница подготвих специализация и ме назначиха в Момин проход, където създадох вътрешно отделение, кабинет за рехабилитация на дихателните заболявания и кабинет за кожно-алергична диагностика. През 1970 г. завеждах консултативен кабинет по алергология в Медицинска академия. След пенсионирането създадох такъв в ИСУЛ. Започнах да пиша след 40-та си година, защото медицината е ревнива специалност и изисква цялото внимание и време за информираност, и усъвършенстване.

• Защо се насочи към дерматологията?

- Не съм дерматолог. Завърших вътрешни болести и направих такова отделение в Момин проход. Първо работих в село Обзор - голям район беше до Бяла, дадоха ми кобила, с която обикалях. После в Несебър нямаше лекар и ме пратиха там. Дадоха ми каруца. Живях в здравната служба, защото нямах квартира. Бяха ме харесали много и направиха подписка до министерството, за да ме върнат. За мен бе по-добре, защото бях близо до Бургас, където имах приятели. Работих и в Поморие, където ми дадоха мотор, та бях и моторист. Включваха ме като хирург при всички операции и ме оставяха сама да оперирам. Д-р Грозев като се умореше казваше: „Ти оперирай!“ С една сестрата го правех. Щастлива съм, че помогнах на много хора. След 10 г. човек ми подари кърпа, че го спасих. „Жив е. Ей го там с овцете.“ Бях на 23 г., а преглеждах 3 000 болни.

• Разкажи какви времена бяха?

- Имаше тежка грипна епидемия в село в Стара планина. Жените сами, уших им по 1 пола и блуза. Докато имунизирах децата за детски паралич под строй, ми идват в 1 ден все спешни случаи: ухапан от змия, ударен от мълния, третият паднал и артерията му разкъсана… Бях добре подготвена от кръжока по хирургия. Оперирам ги, но трябва да ги откарам в болница. Свършила съм работата, но зная, че болният ще умре, ако не получи необходимата болнична помощ. В такива случаи ти идва решителността. Обаждам се, от другата страна – нищо. Излизам и чакам да премине превозно средство. Спирам кола. „Ама, ние имаме задача…“ Казвам им: „Не ме интересува, тук се касае за човешки живот! Вземам номера на колата и ще докладвам в министерството, че не сте ми съдействали“. Ставаш решителен в подобни ситуации. Оживяха всички хора. Най-трудно ми бе да зашия артерията.

Викат ме след полунощ, качвам се на кобилата нощем в Балкана и пътувам през гора - може да те убият или изнасилят. Стигам до колиба, родилката я вързали на една греда. Командвам: „Дайте чисти кърпи, сварете вода…“ Господ ме спаси да нямам смъртни случаи. После всеки искаше да кръщавам децата им. Но с моята заплата от 70 лв. какви дарове да купувам.

• По-болни ли бяха хората тогава?

- На село не се оплакваха, не бяха разглезени. Хигиенизация правехме, нямаха тоалетни. Първите месеци нямах какво да ям, защото ми се оплакваха и аз все давах пари. Веднъж Янко ми каза: „Докторке, теб те лъжат. Те са 10 пъти по-богати от теб. Да ида в аптеката и да ти събера парите, дето си дала, за да има какво да ядеш.“ 70 лв. ми бе заплатата. Нямате представа какви тежки случаи съм имала тогава.

• Сега твоите колеги все плачат, че нямат пари…

- Сега е различно. Тогава бяха тежки години. В Несебър направих първата имунизация, имаше епидемия от детски паралич. Благодарение на мен изписаха ваксините от чужбина и първата бе направена там. Имах ухапан от кърлеж - трябваше да му бия серум, но не бях пратила телеграма до министерството. Спасих го.  Едновременно ме наградиха, че съм спасила живот и ме наказаха, защото има порядки, които не съм спазила.

• Защо се насочи към медицината?

- Реших, че ще ми даде по-голяма свобода и повече възможности да опозная живота. Беше дошъл 9 септември, бяха започнали репресиите, имаше купонната система, дори торта не можехме да направим. Правехме тортата от тиква. Растяхме в едно оскъдно време. Полагаше ни се по 300 грама клисав хляб за целия ден.

Родена съм в Асеновград, но моите родители идват от Старозагорско. През войната татко е командвал взвод. Закриват университетите и студентите ги пращат на фронта. Ако ги пусне, ще ги убият веднага. Татко се обърнал към войниците, които  го обичали: „Войници, това е бъдещата интелигенция на България. Ще допуснем ли тя да бъде избита или ще им помогнем да се научат да се бият и те?“ Вечер ги обучават. Те разпасани, а татко казва на старите войници: „Лъсни обущата на това момче. Ние умираме красиви. Дай пример на другите!“ На следващия ден младите били най-добре строени… Та след време един от тези студенти станал околийски съдия в Асеновград и пише на татко: „За мен е удоволствие, ако дойдете да работите като секретар на съда в Асеновград.“

• Вярно ли е, че покрай медицината се запалваш по историята?

- Да. Докато работех на морето, се запознах с археолозите, които правеха разкопките в Несебър и започна интересът ми към траките. Те бяха най-добрите ми приятели. Всяка вечер се събирахме, разговаряхме, трупах знания. Там бяха Богданова, Венедиков, Иван Гълъбов, който по-късно стана декан на университета в Залцбург. Беше първият български учен, който пуснаха на Запад. Бях скромна и не мислех, че ще пиша исторически книги.

• Учим за Древна Гърция, Вавилон и Месопотамия, но не за траките? Защо не учим историята си?

- Съседите всичко ни крадат. Преди да напиша книгата за древните българи, което правя в момента (работи върху „История на древните български племена“), трябваше да напиша историята на древните траки (книгите „Траките и орфеизмът“ и „Тракийски следи“), защото те са нашите предшественици. Те са се прелели в българския народ. Генетичните изследвания показват, че 45% от генома ни е от тях… Когато предложих да напиша първо книга за историята на българите, не позволиха. Това е тесногръдо мислене.

• Когато ти учи българска история, същата ли бе като тази, която учим сега?

- Не, беше различна. След смъртта на сестра ми намерих в библиотеката вкъщи спомените на Султана Хаджирачева Петрова. Бях потресена, защото има съвсем друг поглед към историята и то от човек, който е свидетел. А тя е била високообразована жена, завършила Кралския университет в Букурещ. Явно е имала отношение към история и политика. Описва политическите събития от своя гледна точка с един великолепен език. Жени се за Рачо Петров – героя от Сливница, без да й разрешат.

• Как реагират на твоите книги историците?

- Не знам, не съм се интересувала. Трябва да излизат рецензии, но такива не се правят за хора, които пишат популярно. Моите книги са написани колкото научно, толкова и достъпно. Направила съм книгите за широк кръг от читатели, а не за тесни специалисти. Искам хората да разберат истинската история, да стигне до тях. В книгата ми „Брегове“, излязла 2000 г., съм написала 2 стихотворения за траките. Младата археоложка Диана Гергова – не я познавах, ми се обади, защото са направили компютърен модел по едното. В него пиша за мотивите на траките да повтарят реда на звездите по онова време. Те правят компютърен модел и се оказва, че е вярно. „Сега възникна ново направление в тракологията и ти даде стимула, началото за това  направление. Искаме да те поканим на 20-годишнината в Сборяново, понеже си го заслужила и ще завършим конференцията по тракология с тези 2 стихотворения“, покани ме тя. Така стана. Отидох с археолозите в Сборяново, посетихме Долината на тракийските царе и всичките могили.

• Говориш за Казанлъшката гробница, за Косматка, за Оструша… А какво мислиш за Поморийската куполна гробница. Според мен тя няма аналог в България?

- Никъде – нито в България, нито другаде. Тя е ранно антична от 2-3 в. пр. Хр. В нишите явно е имало религиозни символи. Ритуалът, който се е извършвал там, е имал по-голям символизъм. С Венедиков съм ходила там и ми е разказвал. С него и Велизар Велков останахме приятели и когато бях в Момин проход и в София - каниха ме на техните конференции. С годините  обогатявах знанията си, четях.

• Въпреки медицинското образование и професия, си отдадена на изкуството. Откъде идва това?

- Може би е ген, от предците ми. В рода ми мнозина са имали красиви гласове. Историята на моя прадядо е забележителна. През османското владичество носел данъка под формата на жито на бея, чиято е земята. Пеел хубаво и все ходел по сватби и седенки и житото му било нефелно. Въртейки се около колата, пеел и беят го попитал: „Момче, песните, които пееш, твои ли са или чужди?“ Прадядо отвърнал, че половината са негови, а другите са чужди. Беят казал: “Момче, Аллах ти е дал дарбата да радваш душите. Ти нямаш много време да се грижиш за земята. Запомни, отсега нататък данъкът ти ще бъде да ми изпяваш всяка година по 3 нови твои песни, а аз ще ти давам кола с жито, за да изхранваш семейството си.“

Прадядо се замогнал и изучил децата си. Единият му син завършва медицина в Монпелие, Франция. Става лекар. Пратен е да потуши епидемия в Тунис – прави го, но се заразява и умира. През 1936 г. получава посмъртно награда за заслуги Pour le merite. Вторият му син става генерал в Русия – за ген.Танеев пише ген. Радко Димитриев. Третият син е моят дядо по бащина линия.

• Накрая да поговорим за дълголетието. Има ли в рода ти други, доживели до дълбоки старини?

- Моята сестра живя 96 г. със запазено съзнание, татко на 90 г. бе в отлична форма. Никога не съм спазвала хранителен режим, но съм си хапвала умерено - предимно плодове и зеленчуци, но ям и месо. Правя и сега упражнения, които възстановяват силите ми. Активна съм – ходя на театър, на концерти, слушам музика, израснах с художници и посещавам изложбите им. От детска възраст до старост обичам да чета, любознателна съм и следя събитията в световната и българската култура.

Интервюто взе

Антоанета ТИТЯНОВА