Цанко Живков
За Деня на народните будители - 1 ноември, 2020 г. излезе от печат книгата “Българската история като тест за интелигентност” (Изд. “Изток-Запад”) от безспорния съвременен будител, ст.н.с. д-р Петър Добрев. Той има рядката квалификация „История на стопанствата и цивилизациите”, придобита чрез две специализации в Британската академия на науките (1982 и 1999 г.), както и чрез овладяването на редица древни езици. Роден е в Добруджа, и потомствената близост със земята е предопределила и научните му интереси към труда, бита и стопанските дейности на най-древните българи. Първите резултати от тия му изследвания бяха отразени в книгата “Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986”, която показа, че нашите предци не са били примитивни скитници-номади, като хуните и татарите, а добри земеделци и занаятчии. Като знак за това над 10 вида търсени стоки в земите на Изтока и в Средновековна Европа са наричани с тяхното име, произнасяно от различните народи като болгар, болхар, булгар, булгаро. Другата научна страст на полиглота П. Добрев е в обсега на духовната същност на нашите прадеди, изразяваща се чрез езика, като най-корав и трудно изменчив белег. Както и в книжнината, съпътствала ги навред през хилядолетията по местата, където са издигали своите градове и държави и изграждали нови цивилизационни модели и отношения, с които са привличали много племена и народи и облагородявали нравите им.
Първият ред от новата книга на П. Добрев гласи:
“Всеки човек строи своите представи за историята в зависимост от своя умствен багаж и своята интелигентност.”
Което ще рече: за общуването на читателите с творбата му ще е необходима определена степен на знания и култура. На интелект. Придобит или свише даден. Защото опитът показва, че не всякога притежателите на дипломи и звания са и най-успешните търсачи и защитници на обективната истина.
Към П. Добрев и неговите изследвания все още съществува известен скептицизъм, опити за подценяване или пренебрегване. Но главното му откритие за античната Бактрия – великото царство, наричано от съседните народи Балхара и Булгар, а от Страбон “Страната на хилядата градове”, както и за прекрасната столица - древния Балх, и останалите мощни крепости Варну, 
Мадар, Холм, Шуманай; за планините Балхан и долините на Имеон на север от Хималаите, където древните българи са живели хилядолетия – всичко това (макар бавно и тихомълком) се приема от сегашната ни историография като неоспорима даденост. И за да стане на читателя още по-ясно каква роля е изиграло местоположението на тази прадядовска Балхара, ще поясним, че тя се е намирала на юг от 40-ия паралел, наричан в историята с термина «културен пояс на човечеството”, тъй като поради климатичната благодат там са възникнали най-старте световни цивилизации. За този район напомнят и думите на арабския пътешественик Ал-Бакуви, който пише за древните обитатели на Балхара: “Те, българите, живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи.” Друг пътешественик – Димашки, отбелязва, че дори през 12 век земите на днешния Източен Афганистан се наричат Балхара, като и днес могат да се видят руините на прочутния Балх, назоваван от персите и арменците “Майката на всички градове”.
Какво диво номадско племе – хуни, тюрки, татари – са били предците ни, както твърдят и досега някои наши зложелатели, за жалост и родни, набързо обучени исторци, препитаващи се с преписване на стари учебници? Най-древната българска държавност и народ, според П. Добрев, са носели ”върху себе си
отпечатък от едно от най-прочутите учения на Изтока – ведическата цивилизация”
И той привежда редица доказателства за това в структурата на управлението, в развитието на личните и обществени отношения, на езика и писмената, а в областта на висшите астрономически и философско-математически науки сочи за пример създаденият оригинален български 12-годишен слънчев календар, по своята точност ненадминат и досега в света.
Но от североизток надвиснало кърваво-жестокото нашествие на хуните (срещу които китайците строят 2400-километровта отбранителна стена), а от юг прииждат многочислени нови завоеватели. Голяма част от древните българи са принудени да се изселят на запад, край Черно море и в благодатните долини на Кавказките планини. Където отново разорават целини и строят своите градове и крепости за защита. Там възниква “Старата Велика България”, както са я наричали византийските и латински хронисти. Годината на създаването й е 165 по Христовото летоброене, а историята й продължила повече от пет века. Така е указано и в късно открития “Именник на българските канове”, разчетен най-вярно също от полиглота П. Добрев.
Тук възниква въпросът: защо от тази година не започва в световните енциклопедии европейската история на българите? Защо Кубрат се сочи като единствен, а не последен суверен на Прикавказката Велика България? Причината е, че когато е бил намерен нашият най-стар летопис, в Европа повсеместно е разпространена версията, че прабългарите са били тюрко-татари, макар през II в. никъде в света не е имало такива народи. Станало така, че да се запази погрешната татарска версия, бил принесен в жертва най-старият български летопис, а чрез него - и самата древност на българите.
След смъртта на Кубрат синовете му, за да оцелеят от ударите на неспирно прииждащите от изток орди на тюркското племе хазари, се разделят и поемат в различни посоки. Котраг повел племето си на север, срещу течението на могъщата Волга, и там, където в нея се влива Кама, положил основите на Болгар – столицата на своята Волжска България. Изградили и крепостите Сувар, Биляр, Казан, Жукотин и още 160 други селища. Доброволно се присъединили и местните племена на чувашите, марйците, берсула, баранджар, есегел (прадеди на днешните сегеди в Унгария).
Кубер с хората си поема на запад и се установява в Панония, в областта Срем, влизаща в тогавашния голям аварски хаганат. Там заварва многочислени българи от предишни заселвания, славянски племена и много ромейски пленници. Всички те го приемат за свой вожд и след един бунт срещу тиранията на аварите са принудени да се изтеглят на юг, в “Долната земя Охридска”, както са наричали Македония българските преселници, а след тях и по-късните ни летописци. Според византийския хронист Комес Марцелин, роден в края на пети век, два века преди Кубер - в 499 г. българите разбили четирите армии на префекта на Илирик – Арист, и се настанили в близост до Солун. Същото е отбелязано по-късно и от летописците на цар Иван-Александър, които сочат Македония като най-рано заселената от българи балканска земя.
Алцек и племето му също участвали в неуспешния бунт за престола на Аварския хаганат и една част трябвало да се преселят в Бавария, а по-голямата - в италийските земи между Венеция и Равена. Там те заварили предишни български заселници и нарекли селищата си с имената Булгаро, Булгари, Булгери, Бургари. В южната област Салерно е имало район Булгария със селището Celle di Bulgaria. В самия Неапол е живяло многобройно българско население, та високата част на града нарекли “Българската”. На юг от града и до днес е останало името на планината Булгерия. Това дало основание на лорд Стивън Рънсиман в своята “История на първата българска империя” (с. 35 от бълг. изд. 1993 г.) да каже, че
“българите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий.”
Което потвърждава каква огромна маса са представлявали.
Третият Кубратов син Аспарух тръгва покрай брега на Черно море, стига делтата на Дунав и там се укрепва за по-дълъг престой. Но в Константинопол сериозно се обезпокоили от неговото съседство, тъй като били запознати с мощта на новопоявилите се “варвари”, (както византийците наричали всички извън себе си). Те сключили мир с арабите, прехвърлили тежко въоръжените си тагми от Азия в балканските владения, оборудвали 2000 кораба с по дванайсет конника в тях, извън гребците. И сам амбициозният император Константин IV Погонат оглавил тази голяма военна сила.
Като пристигнали при лагера на българите, византийците с почуда разбрали, че той не само е непристъпен, тъй като е заобиколен от блата и мочурища, но е и допълнително усилен с голяма крепост. Това мощно съоръжение е още един белег, че древните българи не са били скитническо номадско племе. Защото номадите никъде не са строели крепости.
Теофан описал битката по твърде извинителен за победените ромеи начин. Императорът получил болки в крака (страдал от подагра), поради което заминал за Месемврия да се лекува. Сред войската му се пръснал слух, че бяга и тя го последвала. Българите взели да ги преследват, навлезли в Малка Скития (Добруджа), стигнали Одесос (Варна) и завладели цялата област до планината Хемус и Шуменското плато.
Войната продължила следващата пролет. Сраженията се пренесли в Тракия. Аспаруховите воини нанесли още няколко тежки удари върху византийците и на тях не оставало друго, освен да искат мир. С подписания договор признали завоеванията на българите и се задължили да им плащат данък. Така с международен документ е станало учредяването на Дунавска България. Годината е 681! Тринадесет века и половина оттогава!
Любопитен е фактът, че преди идването на българите, по тия земи два века са битували силните племена на готите, но не успяват да създадат държава. Нахлуват славяните, но и те за цял век не изграждат трайно държавно обединение. Пристига Аспарух със своя “страшен народ” (както го определя Теофан) и още след първите сражения с византийците, за няколко месеца или година време, просто в движение основава новата България, веднага призната от могъщата Византия – нещо невиждано и нечувано в дотогавашната история на империята.
Сила се побеждава със сила!
На страховитите византийски тагми Аспарух е противопооставил същата, ако не и по-голяма мощ. Но за да изкараш на бойното поле такава многочислена българска войска, зад нея е трябвало да има десетократно по-голямо население от деца, жени, баби и дядовци. Ето как стигаме до убеждението, че канът е водел със себе си 800-хиляден или милионен народ – твърде значителен за онова време. Това се потвърждава и от заградената крепостна площ на Плиска от близо 24 кв. км. – най-голямата в тогавашна Европа, предназначена да побере горепосочената маса от войска и население. (Константинополската крепост е била 15 кв. км., а Парижката – 4 кв. км). Летопис от онова време удостоверява: “Испор цар (Аспарух) съградил на Дунава Дръстър град (Силистра), прокопал голям ров от Дунава до морето, основал и Плюска град (Плиска)”. Свикнали да живеят в градове, и на новото си място Аспруховите българи най-напред се заемат с такова строителство. Плиска и до днес не е разкрила истинската си величина и прелести, с дворците на Тервел, Омуртаг, Крум и Пресиян, тъй като от нея са разкопани по-малко от десет процента. С белокаменните си стени от огромни дялани блокове, наричани квадри, тя подсказва силна прилика с асировавилонските градежи. Но такова строителство е абсолютно неприсъщо на живеещите в юрти скитници-номади, каквито са били хуните, тюрките, хазарите, аварите, татаро-монголите…
При сина на Аспарух – Тервел, и при сина на Константин IV – Юстиниян II Риномет (т.е. Носоотрязания), първоначално се установили благоприятни и за двете страни отношения. Прогоненият с отрязан нос и заточен в Херсон Юстиниян бил възстановен в 705 г. на престола с помощта на българска войска, която той възнаградил щедро, а самият Тервел наметнал с царска хламида и го провъзгласил за кесар. Отстъпил му и плодородната област Загория.
В 717 г. византийците отново погледнали с надежда за помощ от българите, защото 100-хилядна арабска войска обсадила Константинопол по суша, а 5000 кораба откъм морето. Империята била пред гибел. Тервел преценил, че опасността е голяма и за неговия народ, падне ли съседът. Начело на войската си ненадейно се явил пред стените на изнемогващата византийска столица и още в първите дни унищожил 22 хиляди араби (според Теофан, а Зигеберт и монахът Алберих твърдят, че били 33 хиляди). Много от нашествениците измрели и от болести в необичайно студената зима, а буря потопила голяма част от корабите им.
В Сирия не се върнал никой от стохилядната войска, а от корабите - само пет.
Ужасът от катастрофата е небивал, та арабите не посмели да помислят за нов поход през Босфора и Балканите. Така Европа е отървана за цели шест века от нашествието на мюсюлманския халифат, а Тервел е наречен Спасителят. Римокатолическата църква го провъзгласява за светец под името Тривелий Теоктист (Богосъзидателен), а славата на България се разнесла из целия тогавашен свят.
Арабите се насочили на юг, завладели Египет и Африканското крайбрежие, Тунис, Мароко, Алжир, цяла Испания и половината Франция. Застрашили Париж. Едва в 732 г. майордомът на франкската държава Карл, наречен по-късно Мартел (чук), ги спрял и сразил при Поатие. Венцехвалят го и до днес на Запад. Мястото на битката е обозначено като свещен пантеон на себежертвената воинска храброст.
Оттам тръгва възходът на Каролингите. Синът на Мартел - Пипин Къси, и внукът Карл Велики завършили изгонването на халифата от Иберийския полуостров, осъществили така наречената Реконкиста. И се окичили със славата на “спасители на Европа”.
Но кой на Запад (че и у нас) знае нещо за подвига на българския кан Тервел и воините му – първите рицари-защитници на Континента?
Защо няма никъде знак за скромното им величие?...
Коронясан за свещен римски император, Карл Велики е възхваляван в поемите като крал, баща на Европа. Тъй е започнало насаждането на представите, че западната част на континента е баш Европата, а източната й половина е варварският й придатък, населен с потомци на хуните, тюрките, татаро-монголите и тям подобни диви азиатци.
За разпространението и утвърждаването на тези представи много спомагат петте века османска тирания над тия предели и населения и насилственото им отделяне от ренесансовите процеси на Запада. Италианският професор Санте Грачоти пише: ”Историческата заслуга на България се състои в това, че създаде преграда за турците към Европа. Тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и упадъка на блестящата си култура по онова време.”
А поетът ни Ивайло Балабанов в стихотворението си “Принос към Европейската история” казва: “С кремъклийка пушка, с проста сопа, / със камък и стрели от бучиниш, / дедите ни завардиха Европа / и турците не стигнаха Париж!”
В същото време колко изкривено някои френски “светила на науките” са виждали нас – източно-европейците, от далечното за тях разстояние. И по-специално - тогавашните българи. Петър Добрев в новата си книга избистря тази мистерия. Френският публицист Луи дьо Жакур сбъркал Прикавказката Велика България с много по-късната Волжска България, завладяна в ХIII в. от татарите, и писал във френската Енциклопедия: “Велика България е една азиатска област в руска Татария”. Преместил древните българи от Кавказ в Татария, подменил ги с татарите и ги описал като най-дивия и варварски народ на света. И то в изключително авторитетното за оная епоха издание.
Огюст Конт в знаменитата си концепция за цивилизацията като основа за единението на Европа, изключва от тази система цяла Източна Европа. Френският пътешественик граф Д’Отрив е категоричен в оценката си: “Тази България, която плаши!”. Защото приема за истина, че българите са дошли на Балканите от някаква Азиатска Татария. Шарл дьо Пейсонел в трактата си “Исторически и географски наблюдения над варварските народи, населяващи бреговете на Дунав и Черно море”, казва: “Портретът на тези народи (българите и др.) безкрайно напомня татарите от наши дни и най-вече ногайците, които са извънредно грозни и мръсни”. Кошмарният в ненавистта си към българите, унгарците и русите английски историк Е. Гибън направо ги обвинява, “че пият кръв и пируват със сърцата на убитите.”
С основание се гневим на тия западни историци, които от преднамереност и липса на достатъчно факти и свидетелства са заблуждавали и себе си, и другите, че сме били дива орда, скитала из азиатските степи. Бедата е, че под тяхно влияние и някои наши учени, като В. Златарски и В. Гюзелев са застъпвали подобни уродливо-грешни представи за някогашните и днешни българи. А това пряко е обслужвало национал-шовинистичните доктрини на някои съседни народи, които в своите мераци за български земи и населения и до ден-днешен злословят за нас, наричайки ни хуни, тюрки, татари, монголи, фашисти, окупатори на славянски племена.
Но!... Изправя се едно голямо НО с дълго многоточие…
Защо бухалът мрази светулката от познатата басня?... Защото свети!..
Как тия “диви хуни и татари” можаха и успяха при царете ни Бориса и Симеона да създадат на говоримия народен език нова извънредно практична азбука и третата писменост в Европа (след гръцката и латинската), ако е нямало мощни културни натрупвания от предишни времена? Как нашата пребогата Кирило-Методиева книжнина послужи за христианизацията на милионни населения, сред тях и на някои от злощастните ни днешни хулители?...
Затова нека по-често си спомняме думите и оценките за предците ни и самите нас на световно известни учени и политици.
Ще започнем с руския академик Дмитрий Лихачов:
“Българската държава на духа се простира от Балтийско море до Тихия океан, и от Северния ледовити океан до Индийския.”
“България даде на източните славяни висшия слой на езика, полюса на духовността, който извънредно обогатява езика, който дава на езиците на източните славяни нравствена сила – способността да се възвисява мисълта, понятията, представите, емоциите.”
“Вие (българите) сте най-древната от съществуващите днес културни нации, и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като голяма отломка. И за това трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първа от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето…”
Проф. Геза Фехер:
“Прабългарите са организирали българославянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали за вечни времена.”
Проф. Зигел:
“Мисловната стихия на българския народ през Средните векове даде най-важното на Лютер, Цвингли и Калвин… Даде пример!”
Шарл дьо Гол:
“Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация.”
Франсоа Митеран:
“Българите стоят в основата на човешката цивилизация.”
Карло Чампи:
“Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация!”
Проф. Хари Салман:
“Има нещо много особено по отношение на духовната мисия на България в Европа. То е, че от България са идвали духовни импулси, но Европа е забравила източника на тези импулси… Богомилството е един изключителен феномен в европейската култура. Нещо много съществено от българския начин на живот е било разпространено в Европа… България е страна на изцелението. България може да стане духовният санаториум на Европа… От всички европейски нации, България има най-старата духовна традиция. Бъдете бдителни за вашето духовно наследство и го защитавайте.”
Точно такава мъдра и убедителна защита на това безценно наследство прави в днешните нестабилни и болни времена д-р Петър Добрев с новата си книга “Българската история като тест за интелигентност”. Прави го пред млади и стари, свои и чужди, учени и недотам изучени!...
