Д-р Калоян МЕТОДИЕВ
Темата за субсидиите на политическите партии стана водеща в политически ред на страната веднага след изборите за Европейски парламент. Ясно е, че това не е най-големият и важен въпрос в държава, която е на последно място в ЕС по всевъзможни показатели, но така или иначе той измести жизненоважните и належащи проблеми като този за доходите, здравеопазването, корупцията, бизнес средата, инвестициите. Той бе вкаран с летящ старт от министър-председателя Бойко Борисов, който обяви, че неговата партия внася предложение за намаляването на сумите от 11 на 1 лев на година на получен действителен гласа за всички формации, преминали 1% на последните парламентарни избори.
В страната вече имаше известно обществено „подгряване“ по темата
след като стана ясно, че Министерството на финансите е увеличило в разрез със закона, по някаква неясна методика заради квадратчето „не подкрепям никого“, сумата от 11 на 13 лева и реално е наддала милиони. Информацията за това излезе от шоумена Слави Трифонов. Любопитно е кой и как му е я предоставил, а още по-важно с каква цел, защото достъп до нея имат ограничен брой лица в държавата. Иначе изнасянето й е безспорен плюс за демокрацията, борбата с корупцията и честното разходване на публичните финанси. Наложи се партиите да връщат надвнесените суми.
В този контекст дойде и мълниеносното решение на Борисов. То може да се определи като импулсивно и волунтаристко, защото стана без проведен дебат, необходимата оценка на въздействието и риска. Експертната и научната общност се противопостави на предложението с редица аргументи. Опозицията го определи като бърз план за унищожението й. Тук може да се отвори една скоба, че
гласуваните предложения са за срок от 1 юли до 31 декември 2019 година
Период, в който има само едно планирано значително политическо събитие – местните избори. Коалиционните партньори се заогъваха между популизма на електоратите си и собствените си финансови възможности. В такива случаи е редно да се отговори на въпросите – защо точно в този момент, защо точно един лев. За последното премиерът се позова на резултатите от референдума. Всъщност предисторията на тази история е доста важна.
На проведеният през 2016 година национален референдум един от въпросите бе: „Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?“. Той събра най-голяма подкрепа спрямо всички останали (72,6%) отговориха с „Да“, или внушителните 2 516 791 гласа. За сравнение с „Не“ се произнесоха 15%, или 523 759 души.
Тези резултати не са особено изненадващи. В годините на прехода една от константите на обществена омраза бе тази спрямо политическите партии. Тези инструменти на демокрацията бяха постоянно сатанизирани, обругавани, обвинявани за всички несгоди на преходното време. Митове и легенди се извисяваха около политическите формации, които много често не почиват на истината. В масовото съзнание организациите битуваха в хибридно съчетание между „пещерата на Али Баба“ и Бюро по труда. Въпреки че последното не е много далеч от истината. Милиони минаха през партийни структури като партийни членове през последните 30 години. Клубовете на партиите на власт се пълнеха със скоростта на бърз влак, а след слизането им от политическия пиедестал се изпразваха с тази на експресния. Тоест трябва да се отчита и двойния стандарт при анализа на случващото се. Когато можеш ползваш – когато не можеш – „плюеш“. В конкретния случай Борисов се качи на вълната на масово обществено настроение, чу ръкоплясканията за удара по партиите, но не прецени, че в обществото има множество други гледни точки, баланси и критични мнения. Затова цялата процедура влезе в блатото на тежки парламентарни договорки с неясно и неудобно за представяне мнозинство, което да ги приеме (ГЕБР-ДПС-Воля).
Първите държави, които въвеждат субсидиране за партиите
са Коста Рика и Уругвай през 1954 година. Основният аргумент е намаляване на политическата корупция. В Европа пионери в това отношение са Западна Германия (1959), Швеция (1965), Финландия (1967). Постепенно във всички европейски страни държавното финансиране на политическите партии става норма. В някои държави е много щедро (Швеция, Израел, Япония), а в някои символично (Великобритания, Германия). Сред утвърдените демокрации днес единствено Индия и Швейцария не отпускат средства за политическите си формации. Парите се дават по различни начини на партийни организации, парламентарни групи или кандидати за публични длъжности.
След началото на демократичните промени българските политически партии се издържаха от членски внос и дарения от лица или бизнеси. В началото на новото хилядолетие започна дебат за финансирането. Въвеждането на субсидирането, със Закона за политическите партии (днешният режим е от 2005 година), целеше скъсване на връзката бизнес-политика, пресичане на корупцията, връщането на услуги, осигуряване на закрила и т.н. Изчистването на 100% на подобни зависимости в българските условия е много трудно постижимо, дори утопично. Но държавното финансиране помага на партиите и техните лидери да са по-гъвкави, по-автономни, да могат да имат известна независимост от бизнеса. Тоест, въпросът опира до морала на съответния лидер и корупционните нагласи на партийния актив.
Аргумент, който се изважда днес, че през 90-те години на ХХ век не е имало субсидиране не е релевантен на съвременните реалности. Възрастовата структура и броят на населението тогава бяха различни, студентската младеж и представителите на третата възраст бяха съвсем други, основните партии бяха огромни като членска маса, средата наситена с идейни и политически разделения, политическа апатия нямаше превес.
Партиите безспорно са важни. Те трябва да са функционални и ориентирани към резултатите. С формулирани в закон цели те следва да обучават политически елит на страната, да обединяват обществени настроения, да ги вкарват в институции (не да се бием по улиците), да се балансират взаимно, тоест да се следят, коригират, да дебатират политики. Партиите няма как да бъдат забранени, изтрити от картата на държавата (защото се чуват и такива призиви), а трябва да бъдат вкарани в рамките на честния и полезен политически процес. Един от начините е чрез отчетност на субсидиите, които получават от общите пари на държавата. Въпрос е на дисциплина, на публичност и на леки законодателни корекции. Сметната палата трябва да контролира този процес и правомощията й следва да бъдат разширени в тази й част. В някои държави има сериозен външен одит, плащан от самите партии (Чехия). В други публични регистри за финансите се качват в интернет ( Великобритания, Литва, Латвия, Естония). Ето това е мярка за превенция и борба с корупцията.
Така идваме до два важни въпрос -
как точно се харчат парите
и че трябва да се харчат. Финансите следва да се разходват за неща като обучения на актива, печатни материали, семинари и конференции, международна дейност, разширяване на интернет присъствие (това е настоящето и бъдещето), обиколки из страната, предизборни мероприятия, младежки дейности, изследвания (социология, политология и т.н.), медии. С това следва да се занимава една партия. Оттам нататък държавата трябва да е на мястото си и да контролира това разходване, за да не отива то към бронирани коли, парични влогове, които се трупат и се печели от лихви. Една от партиите у нас стигна до колосалните 20 милиона лева на банков влог. Дори самото поддържане на офис в населено място Х вече изглежда демодирано и безсмислено. Светът е друг, с друга динамика и реалности на друго място, а не около старо бюро и един-двама души на щат, които затъват в кофеинови зависимости и интриги поради липса на друго занимание през работното време. Отдаване под наем на помещения, N на брой служебни коли, скъпи воаяжи, пури за председателя и други несвойствени дейности трябва да отидат в коша на историята.
Сегашният размер на субсидиите е прекалено висок. Единадесет лева на действителен глас е формула, която създава излишъци за най-големите и реално облагодетелства само политическите мастодонти и партиите на власт. На практика този размер пази статуквото, а не справедливостта и равнопоставеността на политическите субекти. Ерго, промени са необходими. Предложенията, които заслужават дебат са намаляване на субсидията на половина. Даване на твърда сума на всяка партия, минала 0,5% на последните парламентарни избори. Например 100 000 лева годишно на всички извънпарламентарни. С това ще се подкрепи улавянето на обществени настроения и вкарването им в политическото русло, зараждането на нови проекти, които да не са инженерни или задкулисни творения. На парламентарните формации следва да се дава таван на сумата, някаква уравниловка, за да не стават силните по-силни и доминантни, за сметка на малките. Разходите на една партия са горе-долу едни и същи. Паралелно трябва да се реши и въпроса с реалната членска маса, а не списъчната.
Ясно е, че ще има опит за намаляване на партийната субсидия до края на настоящия политически сезон. Как и с колко ще се реши след тежки договорки. Решението трябва да почива на баланса между обществените настроения и целесъобразността. За да не се окаже накрая, че емоционалното желание ще бъде набързо задоволено, а в дългосрочен план ще последва негативна ерозия. Трябва да се въведе ред в партийната система, но мъдро и полезно.
