Цанко ЖИВКОВ
А. С. Пушкин:
“Уважението към миналото е разграничителна черта между образованост и невежество.”
Стара е мъдростта: “Когато фактите говорят, и боговете мълчат!”
Тук ще се опитаме да подредим някои достоверности за миналото и настоящето на многострадалната Македония - “Защо тя е българска и откъде накъде”?, както питаше в свой фейлетон Дон Базилио (Васил Цонев).
“Многострадална” я направиха джелатите на Берлинския конгрес 1878 г. , които, страхувайки се от приближаването на Русия до Босфора, наказаха нас, новоосвободените българи. Разфасоваха земята и народа ни на няколко къса: полунезависимото Княжеството България и васалната на Високата порта Източна Румелия; Северна Добруджа харизана на румънците, Поморавието – на сърбите, а Македония направо я оставиха в ярема на османската робия.
Оттогава започнаха нейните Голготи!... И нашите!... Три масови въстания, удавени в кръв и пожарища с азиатска жестокост. И три войни, които дедите ни водиха с чудовищна храброст и жертвоготовност с над сто и петдесет хиляди убити все за нейната свобода. Но всуе!...
Мъките на населението й продължиха,
защото влязоха в национал-шовинистичните доктрини и домогвания на балканските ни съседи. Гърците смятаха, че била тяхна по история и култура, поради заробилите ги някога древни македони под водителството на Филип II Македонски. А синът му Александър Велики, на свой ред, ги увлякъл в безумната си авантюра да покори целия античен свят. Но стигнали Китай и Индия, легионите му са разгромени и сам той загива 33-годишен.
Много по-късно географското название Македония е локализирано в административната област (тема) на днешната Одринска Тракия. Оттам бил произходът на македонската (макар и с арменски корен) династия византийски императори, последният от които е Василий II Македонец. Той воювал близо половин век с българските царе Самуил, сина му Гаврил-Радомир и племенника Иван-Владислав, които имали за столици Скопие, Преспа и Охрид. Нечувано е злодеянието на този ромейски василевс, ослепил 14 хиляди Самуилови воини и спечелил прозвището си Българоубиец. След него понятията македонец и Македония задълго чезнат от паметта на времето.
Летописците на цар Иван Александър записали, че в края на V в. при императора Анастасий големи маси от българи преминали Дунав при Видин, край река Цурта разгромили четирите византийски армии на Илирик “и завладели отначало долната земя Охридска, а след това и останалата земя”. При раздялата на Кубратовите синове – четвъртият Кубер с племето си се установил в Панония (Унгария), влизаща в големя аварски хаганат. След един неуспешен бунт те били принудени да се изтеглят в Керамсийското поле между Битоля и Прилеп. По-късно Климент като пратеник на централната българска власт от Преслав започнал тук своята забележителна дейност по християнското покръстване и развитието на Кирило-Методиевската писменост, но областта се е наричала Кутмичевица, също и Пелагония. Оттогава тя става изконна българска за вековете напред.
Куриозното е, че Василий II Македонец в грамотите си по уреждането на завладяната Самуилова държава пръв нарича Крайвардарските и Охридските земи “Тема България”, в която включва и Софийската и Видинската области. А останалата огромна територия от времето на царете ни Симеон и Петър подчинява на независимата от Цариградската патриаршия Българска Охридска архиепископия, начело с български духовник от Тетово. Изброява поименно и 33-те български епархии, очертали тогавашните ни верски и етнически граници, като се почне от Сремска Митровица, Браничево, Белград, та се стигне до Адрианопол (Одрин), Черник, Химара и Ботрот в Албания и Янина, Петра, Риги и Верея в Епир и Тесалия на днешна Гърция. (В сегашните ни граници са останали само 11 от тези епархии).
Едва в тъмните недра на дългото османско иго
географското наименование Македония трайно се свързва с днешното й местоположение, но винаги с определението „българска”,
поради преобладаващото мнозинство на населението. Така са го видели и документирали авторитетните учени и изследователи: чехът Масарик 1842 г., французите Лежан 1861 г. и Ами Буе 1874 г., англичаните Макензи и Ърби 1867 г., австриецът Сакс 1877 г., русинът Черкаски 1877 г., французинът Гастон Рутие 1904 г., немецът Рихард фон Макс 1906 г. и много др.
Възползвайки се от по-благоприятното си географско положение, че са били в покрайнините на османската империя, в съседство със свободни християнски народи, гърците и сърбите 50-60 години по-рано от нас се сдобиват с независими княжества. И веднага изработват националните си доктрини: едните – да възстановят някогашната Византийска империя в целия Балкански полуостров, а другите да постигнат крал-Душановите блянове за сръбско владичество над тукашните земи и народи. Многолюдните българи тихомълком са ги виждали като пълнеж на своите народности. В това число и македонците и най-напред се заемат тях да погърчат и посърбят.
Но босненецът Стефан Веркович, нает от сърбите да пропагандира претенциите им за Македония, след като престоял девет години в нея и се убедил в безспорния й български характер, запленен от фолклора и обичаите й, става защитник на българщината. В 1860 г. той издава сборника ”Народни песни на македонските българи”, събрани от Серско и Велешко, от Дебър, Крушево и Прилеп, а през 1868 г. отпечатва в Петербург “Описание бита на македонските българи.”
Стружките братя учители Димитър и Константин Миладинови са ревностни събирачи на народни умотворения от родния си край и издават в Загреб сборника “Български народни песни”. Наклеветени от гръцките фанариоти, те са оковани във вериги и хвърлени в цариградската тъмница, където са и отровени.
Ученикът и зетят на Д. Миладинов Кузман Шапкарев от Охрид върши истински културен подвиг, като записва и издава девет тома “Български народни умотворения” от всички краища на Македония. Той създава и двете солунски български гимназии – мъжка и женска – и е пръв учител в тях. Две пълни гимназии! Това ще рече, че в този втори по големина град на Османската империя и околностите му е имало компактно българско население.
Народният учител от Велес Йордан Хаджиконстантинов Джинот, с извадено око от турски камшик, пише: “Ако ме попита некой школски човек, си ли ти болгарин? Аз полно ответам: болгарин съм. Че не е честно на моето славно болгарство да творам зло и лукавство. Прави болгарин не лажи, не денгубе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе… Болгарин е срамно да се отрицава от своят род и язик…”
В 1822 г. в Скопие се начева борбата за независима от фанариотската гръцка патриаршия в Цариград Българска екзархия. Петдесет години по-късно – в 1870 г. султан Абдул Азис (убедил се, че и империята му има изгоди от такъв акт), издава ферман за учредяването на Екзархията почти в етническите ни граници на Добруджа, Мизия, Тракия и Македония. Владиците за отделните епархии са назначавани със султански берати.
За македонските епархии върли претенции са имали както гърците, така и сърбите. Но блестящият юрист Гаврил Кръстевич, френски възпитаник и доверен съветник към Високата порта, при изработването Устава на Екзархията в чл. 10 предвидливо записал: в спорните епархии да се проведат допитвания и с мнозинство на гласовете от две-трети населението само да реши към коя църковна юрисдикция иска да бъде: българската, сръбската или гръцката. С такова внушително мнозинство към Българската екзархия се присъединили жителите от Дебърската, Охридската, Костурската, Леринската, Битолската, Воденската, Мелнишката, и Скопската епархии, както и каазите Паланка, Джумая и Щип. Този факт, сам по себе си, не е ли унищожил завинаги всякакви други претенции за националната идентичност и принадлежност на тамошното население? За многовековната ни обща история!...
Да, ама не!
След злощастния за България край на Междусъюзнишката война 1913 г. договорилите се зад гърба ни сърби и гърци (присъединяват се и турците) решават с оръжие да завладеят и обезбългарят Вардарската и Егейската Македония и Одринска Тракия. Опожаряват наред селата и градовете, избиват населението, принуждават го масово да емигрира само с дрехите на гърба си, с едната черга за постелка и завивка и бърдучето за вода. Съсипаната и изнемогваща майка България е трябвало да приеме, устрои и даде подслон и препитание на половин милион бежанци. Ами допълнителните хиляди от Поморавието и Западните покрайнини, от Северна Добруджа?...
Затова е днешната ни органична нетърпимост към провокационната ОМО “Илинден”, която по чужди подбуди и интереси ратува за някакво македонско малцинство в страната ни. Защото у нас съществува едно огромно македонско мнозинство от някогашните бежанци и техните потомци (милион ли са или повече?), но те кръвно и завинаги са се слели с тукашните си братя и сестри. Къде да ги денем, признавайки илинденци?...
След всичко това чудно ли е, че не приемаме да бъдем поучавани от невежи чужбински младоци в някаква нетолерантност към малцинствата, инородците, другите и различните. Та ние от векове живеем в добросъседство и разбирателство с останалото тук многохилядно турско население. Преследваните другаде в Европа евреи единствено сред нашия народ намериха гостоприемството и утехата на една родина. А през Втората световна война пак само ние, начело с държавните ни и църковни ръководители
съумяхме да спасим всичките 50 хиляди израилтяни от хитлеристките душегубки
Подобен подслон и гостоприемство сме дали и на прогонените от турския геноцид арменци, на белоемигрантите, на гръцките бежанци след гражданската война там.
След Втората световна война, подир кървавия разпад на интегрална Югославия, предизвикан от безогледния терор на сръбските национал-шовинисти, Македония се обяви за независима република. Ние, българите, първи я признахме и й подарихме достатъчно оръжие да се защитава.
Но тамошните ни братя така се вживяха в младенченската си еуфория, че възкресиха най-глупавите и смешни (ако не бяха така коварни) измислици на Стоян-Новаковичия “македонизъм”, възроден от Сталиновия Коминтерн и приложен с невиждана жестокост от Титовите удбаши. Че – видите ли: македонците били отделен народ на Балканите, със свой език, история и култура, противно-чужди на българските окупатори-фашисти, татари и монголи, а родствено близки със сърбите; че древните македони на Филип и Александър Македонски са техни прадеди, а Самуил и неговите приемници – македонски царе; че плеядата просветители, герои и мъченици за свободата, достойнството и честта на земята си по погрешка са се смятали за българи; че трябвало да се отърсят от всичко това като (съвсем по Оруелски) пренапишат историята си. И се заеха навсякъде написаното и документирано като “българин” и “българско” да го задраскат и нарекат “македонско”. Ето как се оказа, че в днешна Македония само българи няма!...
Но колелото на времето продължаваше да се върти и се стигна до кандидатстването и на днешната Северна Македония в мечтания от всички ни Европейски дом. Обаче едно от първите условия да те приемат там е да уредиш сметките си и изчистиш отношенията със съседите (И Христос е върнал едного от Причастието, за да се помири с брат си). Образувана е и нарочна
българо-македонска комисия със специалисти по спорните въпроси
Тя яко забоксува и от година време не можа да реши дори Гоце Делчев българин ли е или македонец? Сам той се е смятал за български офицер и учител, роден в Македония и горещ радетел за нейната свобода и развитие, не пожалил и живота си за това. Но неотдавна обикновен жител на Скопие казал на едного от нашите учени в тази комисия: “Ако продумам на всеслушание, че Гоцето е българин, а не македонец, ще ме обесят на първия електрически стълб”.
Ами за сурово наказание си е този скопянин, щом се е оставил така да го преметнат и обработят гадните удбаши, както и мнозина други, доведени до шизофреничното състояние да смятат, че името българин е светотатствено там. Колко по-просто и вярно е било да се каже, че Гоце (Георги) Делчев е българин от Македония. Както пише в неговото кръщелно свидетелство, че и на майка му и баща му!... И на милиони други българи от Тракия и Мизия, от Добруджа и Шоплука.
И за какви “окупационни български войски в Македония” говорят там, джанъм, “фашисти татари”, когато пишещият тия редове, ученик в гимназията, помни и досега с гордост и умиление кинохрониките от оная пролет. Цветята в градините и по горските поляни на Македония още не бяха се развили, та жените и децата, старците и бабите бяха изкършили всичкия цвят на овошките, за да постелят пътя на своите български освободители.
Явно е, че днес има някаква загуба на памет в определени слоеве на македонските ни братя. Дори и сред ръководните кръгове и историчарите.
На какво се дължи това?
Арсиян Зекили, бивш македонски посланик в ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) и известен коментатор, твърди, че „откритата омраза в днешна Македония срещу българите е от чувство за малоценност.” Той пише за сегашната вулгарна реторика на някои македонци към София, че „до голяма степен е заимствана от сръбския имперски шовинизъм, който е водил сатанизационни кампании срещу България и българите…” Но А. Зекили пояснява: „За разлика от предишните преки канали за получаване на заповеди от Белград, настоящата негативна и вулгарна реторика към София не е толкова диктувана от Сърбия, колкото е продукт на вътрешната номенклатура, която е наследена от федерацията, а сега е изпаднала във вакуум поради новите реалности.”
Какво излиза в последна сметка?
Че ако някой затрудни или препречи пътя към Европейския съюз на днешните ни братя от Македония, виновни ще си бъдат самите те. Но по детски наивно и инатчийски искат други, тоест ние да сме им причината, та отново да понесем тегобите и направим саможертвите.
И като по-старши във всяко отношение - май ще го сторим!
