в-к Лечител
в-к Лечител
 

В търсене на себе си

Брой: 46, 12 ноември 2020 - ДИАБЕТЪТ
Поощрителна награда

Вера НЕДЯЛКОВА

Бях на 16 години. В прохладата на лятната привечер се бяхме събрали група приятели в парка. Улисани в тийнейджърски си емоции, не усетихме как към нас се приближи една много странна жена. Кожата й беше черна и много съсухрена, а очите й -  змийско зелени. Протягаше ръка за просия и повтаряше: “Дайте ми някой лев за здраве“. Момчетата започнаха да я гонят шумно. В последния момент се обърна към мен и ме закова с тези зелени очи. Сякаш човъркаше  в душата ми. Гледайки ме, промърмори:

- Ти ще станеш лечителка.

Аз се окопитих от  първоначалното смущение и й отговорих:

- Глупости, аз обичам математиката и нямам никакво намерение да се занимавам с медицина.

От тогава отминаха много години. Тази случка с поредната просякиня, шарлатанка си остана там, в онзи парк. Аз завърших икономическия университет. Успешно взех магистратурата си. Започнах работа като счетоводителка. Но имаше нещо, което ми липсваше. Математиката не можеше да придаде на живота ми емоция. През дългите години учение сякаш ми бяха омръзнали тези цифри и сметки. Имах нужда от нещо различно, от свобода на духа, на въображението. Реших, че трябваше да си намеря някакво артистично хоби. Но не можех нито да рисувам, нито да пея, нищо артистично не беше за мен. Не можех да се примиря, че съм една сухарка, отдадена само на числата. Може би трябваше да уча нещо друго.

Реших да напусна счетоводството и да си намеря някаква по-интересна работа. Щях да срещам интересни хора, да имам възможност да общувам повече. Никъде не искаха да ме вземат заради дипломата и квалификацията ми. Смених няколко работи, но нищо не можеше да ме направи щастлива. Накрая започнах работа към един мобилен оператор. Беше различно, защото виждах много хора, но и това място не изпълни душата ми с радостни емоции. Напротив, скоро започна да ме натоварва много. По цял ден бях права. Нямах никакво време за храна. На обед си открадвах по някоя минутка за кафе и цигара.  Вечер се нахвърлях като не видяла на всичко, което ставаше за ядене. Ядях по много, без да подбирам.   И това пусто неудовлетворение… Приятелката ми се шегуваше, че имам нужда от гадже. Истината е, че бях объркана и нещастна.

Скоро нередовното хранене и тези мои душевни терзания започнаха да се отразяват на здравето ми. Започна да ме боли стомах. Първо започна след храна, за кратко. После болката се засили и продължаваше все по-дълго. Аз бях издръжливо момиче и привикнах с тази болка. То си стана като ритуал да ме боли стомах след храна. Започнах да се храня по- малко, да не би тази болка да е от преяждане. Нямаше ефект. Стомахът все повече ме болеше. Отслабнах, нямах сили. Имах киселини, гадеше ми се. Купих си някакви хапчета, но нямаха ефект. Обезболяваха за известно време и после пак болеше.

Един ден шефката на офиса не можа да ме гледа как се превивам на работното място и ме изпрати при личната лекарка. Обадих й се. Тя ме изненада неприятно, като ми каза, че в момента не е на работа и не може да ме прегледа. Каза, че най-добре ще е да отида в Бърза помощ. Усещах как състоянието ми се влошава с всеки миг.

Седнах в чакалнята на спешното отделение. Безкрайният мрачен коридор изглеждаше зловещо. От време на време някой човек с престилка преминаваше спокойно покрай старите скамейки и всички чакащи с надежда вперваха поглед в него. Имаше още четирима души, но никой не влизаше или излизаше от кабинета. В България спешното отделение никак не е спешно. А аз се превивах от неописуема болка. Изведнъж така се засили болката и ми се доходи по голяма нужда, че се изплаших да не се изпусна. Едвам отидох в миришещата на хлор тоалетна. Това, което излезе от мен беше страшно. Такава ужасна смрад не съм си и представяла. Имах чувството, че ще се задуша. Че ще задуша всички в болницата. Не можех да стана от тоалетната, а исках да избягам. Погледнах в тоалетната и го видях слузесто и черно като катран. Наистина не бях добре. Някаква жена влезе в тоалетната. Може би санитарка. Развика се и вдигна болницата на крак:

- Тази жена има кръвоизлив. Доктор Димитров! Извикайте доктор Димитров!   Помогна ми да се приведа в ред и ме заведе в един кабинет. След малко дойде доктора и нареди:

- Вземете кръв, урина, дайте й да изпие контрастно вещество за рентгенова снимка! - После се обърна към мен - Дайте си личната карта да ви регистрирам! От колко време имате симптоми?

Аз започнах да му разказвам всичко и той направо ми се скара защо съм търпяла толкова и не съм взела мерки навреме. Сложиха ме на една кушетка в съседна стаичка да изчакам резултатите. Поставиха ми абокат. Когато резултатите дойдоха, веднага ме преместиха в една стая и ми поставиха система и няколко инжекции. Оперираха ме по спешност.

На другия ден от упойки и обезболяващи се чувствах като в транс. В стаята с мен имаше една старица, на която много й се говореше. Но на мен никак не ми се слушаше. През повечето време или спях, или се правех, че спя, само да не ме занимава с нейните бабешки работи. Мина визитацията. Оказа се, че ще живея, но ще полежа известно време в болницата. Обадих се на близките ми и на колегите. Този ден беше много натоварен за мен. Постоянно идваха различни хора да видят как съм. Всеки ми носеше по нещо: сок, плодове, сладки неща. Чак се учудих, че имам толкова истински приятели.

Следващият ден си поговорихме с бабчето. Оказа се доста свястна жена. Естествено, че ми разказа за трудния си живот, но ми беше интересно и даже малко си поплакахме заедно. Но здравето ми никак не беше добре. Болките в стомаха ми не намаляваха, въпреки всички лекарства и системи. 

 Имах странно посещение. Дойде един колега от работата ми, Иван. Той дори не ми е точно колега. Идва да оправя компютрите, когато има някакъв проблем. Стана ми много странно и неловко, като го видях. Ние почти не сме общували, а той ми идва на свиждане в болницата. На него явно също му беше неловко, но бабата раздвижи обстановката. Започна да го разпитва кой е и с какво се занимава. И аз научих някои нови неща за него. Накрая, като си разказа всичко, се обърна към мен. Попита ме как се чувствам, какво точно ме боли.  Като доктор ме разпитваше. Аз всичко си обясних. Той каза, че утре пак ще дойде и си тръгна. На другия ден наистина дойде, точно след сутрешната визитация. Този път се държах по-спокойно, той също. Поговорихме си малко общи приказки. Преди да си тръгне, ми даде едно шише, някакво уиски. Аз се възмутих:

- Благодаря, но това е много неподходящо за човек с операция от язва. За какво са ми такива скъпи и ненужни подаръци!

Той смутено побърза да се защити.

- Чакай, това не е уиски. Това е специален чай за твоята болест. Най-добре е да се съхранява в стъклено шише и аз такова намерих. Пий преди храна по 100 мл. Бързо ще се почувстваш по-добре.

Извиних му се, благодарих му и той си тръгна. Когато ни донесоха закуската, бабата ме подсети.

- Пий от чая, дето момчето ти го донесе!

- О, аз не вярвам на такива глупости. То с лекарства е толкова трудно, а от някакви чайчета какво да очаквам?

- Ти си пийни, от уважение, че се е постарало момчето. За тебе мисли, да те излекува.

Изпих го от хорска срама, но на другата сутрин се почувствах по-добре. След визитацията колегата ми дойде отново, с ново шише. Идваше всеки ден и винаги ми носеше чай. Аз започнах бързо да се възстановявам. Все по-приятно ми беше да си говоря с него. Открих, че имахме общи теми и интереси. Вече нямах нужда да ме спасява бабата с безбройните си въпроси. Говорехме си  като приятели.

Един ден, като си тръгваше, в коридора се дочуха гласове. Моя гост се беше засякъл със сестрата, която тъкмо идваше да ми постави поредната инжекция. Разговора ясно се разбираше, защото бяха до вратата.

- Ванко, ти пак ли с твоите глупости? Стига пълни главите на хората с бабини деветини!

Иван явно се бе отдалечил, защото не чух какво й отговори. Сестрата влезе, видимо изнервена. Тя по принцип си беше такава. За какво ли си говореха? Кръвта ми бе замръзнала. Някаква смесица от притеснение и любопитство човъркаше мислите ми. Тъкмо си мислех, че с колегата ми си ставаме близки… Усещах ефекта на неговите чайчета и се чувствах поласкана от вниманието му, а сега какво излезе… Приказките на сестрата сякаш говореха за някакъв психопат... Стоях безмълвна, но хиляди въпроси се блъскаха в главата ми. Бабчето явно също беше хвърлена в размисъл, но тя направо питаше, без много да мисли.

- Какво е направило това момче, дето все идва при моето момиче? Да не е някакъв бандит?

- Остави го Иван с неговите билки! Все идва и носи чай на различни хора. Тоз му бил приятел, оня му би съсед. Хората дошли в болница да се лекуват, той с билки ще ги цери. .

- И какво пречи момчето. Помага ли на хората?

- Абе, не му е тука мястото! Като иска билки, да си ги пие, да си ги продава, но да идва в болницата и да носи на хората, не е редно.

Както влезе, така си и излезе като хала, затръшвайки вратата зад гърба си. Дори не изчака следващия въпрос на бабата.

- Какво да правя сега? - запитах съседката си по легло с недоумение. - Ами ако е някакъв измамник? Преди да дойде тук, почти не го познавах.

- Ти като ги пиеш тези чайове как се чувстваш?

- Много по-добре.

- Ами тогава какво се чудиш? Пиеш ги и толкова! Какво може да те измами? Пари не ти иска. Идва момчето и ти помага да оздравееш по-бързо.

- Да, ама нали чу сестрата!

- Не я слушай тая сърдитата, то на нея светът й е крив и тъй ще си остане! Някога да си я виждала усмихната?

- Не.

- Чуй какво ще ти кажа! Билкарството не е бабини деветини, а е наука, и то голяма наука! Хората, дето се занимават с него, се казват лечители, защото лекуват. Тези хора имат знания като докторите. Те познават всяка част на тялото, разпознават всяка болежка само като те погледнат. Лечителите имат и някакви вълшебни сили, защото разбират езика на Майката Природа. Няма по-чисто лекарство от това, което е дошло от природата, защото ние сме част от нея и тя е част от нас.

Жената не можа да се доизкаже, защото на вратата се почука. Влезе лекуващият ме доктор Димитров.

- Как си? - попита ме той.

- Добре се чувствам.

- Резултатите ти са добри. Гласи се утре да те изпишем!

Когато чух хубавата новина, първото, за което се сетих, беше да се обадя на Иван. Притесних се да не дойде утре, а мен да ме няма.

- Новината е много хубава, - ми каза той - но не мога да говоря, защото шофирам. Изпратиха ме за четири дена командировка в София. Щях да ти се обадя, когато пристигна.

- Какво ще правя сега без чая, който ми носеше? Страхувам се да не ме заболи стомахът пак.

- Не се притеснявай. На улица „Струма” 8 има билкова аптека. Може да си вземеш от там. Казва се чай за язва. Жената ми е съседка и много ни е помагала с нейните билки. Оправи баща ми от кисти в простатата, а на сестра ми и мъжа й помогна при бездетие. Знам, че нейните комбинации са много ефективни, и затова гледам и аз да помагам на приятелите ми с каквото мога.

Когато се прибрах в къщи, първата ми работа беше да посетя дрогерията на улица „Струма”. Просторното помещение ухаеше на билки. Различни пакетчета бяха подредени по маси и етажерки, а в единия край на помещението имаше стелаж с различни книги. Посрещна ме възрастна жена. Усмихваше се, но в очите й личеше някаква тревога. Клиентите, които бяха преди мен, си тръгнаха. Аз поръчах моя чай. На жената явно й се приказваше.

- Това е много хубав чай. Аз съм измислила рецептата и само доволни клиенти имам. С билки се занимавам от петдесет години. Тези книги на стелажа аз съм ги написала. Всичко това с много труд съм го постигнала, но няма кой да ме наследи. Стара съм вече и ми тежи да работя по цял ден. Искам да си намеря някого, когото да обуча на моето знание. Идват разни момиченца, но само ме питат колко ще им плащам. Никой не приема работата сериозно, а в нея трябва да вложиш и душата, и сърцето си, за да може наистина да помагаш на хората.

Стана ми жал за жената и от уважение и малко притеснение си купих една книга. Започнах да я чета с интерес. Поглъщах думите с ненаситата на много гладен човек. Станаха ми много интересни тези билки. Едва сега осъзнавах, че всяка тревичка, която ни заобикаля е някакво съкровище за нашето тяло. След първата книга взех и друга. Търсех все повече информация в интернет.

Когато Иван се върна от командировка ми се обади и се разходихме сред природата. Виждах света с други очи. Край мен не беше отрупано с трева и горски цветя. Аз виждах лечебни растения, виждах здраве. Всичко беше толкова различно от сухата математика, с която беше пълен животът ми! След всичкото лутане открих това, което дава простор на въображението ми. Открих моето изкуство да разбирам природата. Да помагам на хората. Изпитвах истинска радост, когато гледам щастливата благодарност в очите на хората, когато се почувстват здрави. Животът ми придоби смисъл. Станах лечителка.



Брой: 46, 12 ноември 2020
 
 
Продукти
 
Урисан® Проста
 
БАКТОСАН (Bactosan)
 
КЕЛПАМАКС® (KELPAMAX)
 
Lechitel.BG :::
 
УБИГОЛД Q10
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД