За вируса не е задължително да бъде смъртоносен. Дори напротив: за SARS-CoV-2 два-три милиона жертви – това е поражение, а не победа. Всички тези хора биха могли и по-нататък да му служат като хранилка и да разнасят вирусни частици по света. Поради това от гледна точка на вирусите успех са постигнали не едрата шарка и „испанския грип”, които опустошили цели градове, а цитомегаловируса или вируса на Епщайн-Бар. Тях, по различни оценки, носят в себе си до 90% от хората – и с тези окупатори никой не се бори, защото човекът от тях, по принцип, не страда.

Защо тогава новият коронавирус се оказал толкова агресивен? Цялата работа, може би, е в летящите мишки. Първо, те са твърде много (сред бозайниците повече са само гризачите) – следователно, вирусите в тях също не са малко. Второ, те живеят доста дълго – и успяват да се заразят с какво ли не. Но което е по-важно, тяхната имунна система се държи нееднозначно по отношение на вирусите. От една страна, оказва доста силен натиск – например клетките на прилепите произвеждат противовирусни протеини интерферони не по сигнал за тревога, а винаги, по презумпция. Поради това за вирусите не остава времеви прозорец, в който те да могат да се размножат вътре в клетките. От друга страна, ръкокрилите не се стремят да изгонят напълно вирусите от своето тяло – такава стратегия им позволява да избягват излишното възпаление и повреждане на тъканите. За това, например, техният имунитет се е отучил да реагира на остатъците от вирусните гени, плаващи в кръвта.

Организмът на летящите мишки служи като своеобразен лагер за подготовка на свирепи бойци

Имунитетът упражнява силен натиск върху вирусите, за да не се чувстват те свободни, но при това не ги унищожава и те имат шанс да оживеят. В такава ситуация вирусите са принудени да еволюират и да търсят нови пътища за закрепване в организма – и от тези, които открият такъв път, израстват истински разбойници. А тъй като имунитетът на човека не е толкова силен, за него тези вируси се оказват твърде мощни. Оттук произлизат и милионите жертви.

След като отгледаният от летящите мишки в екстремални условия вирус прескочи на хората, които не могат толкова добре да сдържат неговия натиск, той би трябвало, на пръв поглед, да се успокои и да престане да трупа злоба в себе си. Но не – новите подозрителни варианти започнали да се появяват в края на 2020 г., когато масовата ваксинация едва започва, а до колективния имунитет било още твърде далеч (а възможен ли е изобщо той, това е друг въпрос). При това почти всички тези варианти се оказали по-заразни от своите предшественици, а някои, както се говори, са и по-смъртоносни. А значи, някакви обстоятелства са ги накарали да еволюират по-нататък.

Когато набирал скорост първият подозрителен вариант - британския, учените заподозряха, че той би могъл да премине „преподготовка” вътре в някой пациент. Те предположиха, че в редки случаи, когато COVID-19 продължава дълго, вирусът успява да придобие нови мутации по време на надпреварата с имунитета на болния и става по-опасен. Известно е, че много други вируси, например полиовируса, грипа и треската денге, могат да еволюират в организма на пациента, и някои, като чревният норовирус, се обзавеждат при това с набор от мутации, полезни за разпространението им.

Конкретен пациент, който би могъл да се нарече „летяща мишка” за британския вариант, учените не могат да посочат. Но има редица свидетелства за това, че коронавирусът умее да еволюира вътре в човека. Например в организма на пациент от Бостън SARS-CoV-2 за 154 дни натрупал 11 нови мутации – това е малко повече, отколкото се полага на вирус, който в популацията събира 1-2 мутации за месец. Във възрастна жена от Мюнхен вирусът набрал 16 мутации за 134 дни – почти два пъти повече от очакваното. А пациентка от Санкт Петербург за 4 месеца обзавела своя вирус с цели 18 мутации.

Еднозначни доказателства за това, че именно тези хора са станали източник на новите варианти на коронавируса, няма. Но вече е ясно, че еволюцията на вируса вътре в човека съвсем не е безобидна. Отделените от организма на такива пациенти вируси могат да се изплъзват от неутрализиращите антитела, а новопридобитите мутации нерядко напомнят тези, с които са известни британската, южноафриканската и бразилската разновидности на коронавируса. Например в генома на вируса на пациент от Питсбърг възникнали промени, приличащи на британския вариант B.1.1.7. А в руска пациентка вирусът се сдобил с мутация, характерна за варианта в популацията на заболелите от COVID-19 норки в Дания и Нидерландия.

Всички тези пациенти са обединени от едно важно свойство, което ги прави идеален инкубатор за нови вирусни варианти – при тях

имунната система не работи на пълни обороти

Бостънският пациент страдал от антифосфолипиден синдром (имунните клетки атакували собствените фосфолипиди) и приемал препарати за имуносупресия. Мюнхенската и петербургската пациентки се лекували от лимфом – а значи, преминали курс по химиотерапия и останали без част от имунните клетки.

Всички те в известна степен заприличали на летящи мишки: от една страна, отслабено внимание към вируса от имунната система, от друга – агресивна атака с лекарства (преливане на плазма от оздравели от COVID-19 хора или моноклонални антитела). В резултат болестта се оказала твърде продължителна, вирусите изпитвали силен натиск, но съхранили шансовете си за оживяване – и тези, които не били убити от антителата, станали само по-агресивни.

Има още една болест, която може да направи човека „коронавирусен Батман” –

това е СПИН. И има подозрение, че именно така се появил на бял свят южноафриканският вариант на SARS-CoV-2 – тъй като в ЮАР пандемията от COVID-19 се наложила на епидемията от ХИВ. Наистина, самите южноафрикански учени смятат този вариант за малко вероятен: те открили няколко промеждутъчни стадии между „класическия” и новите варианти на коронавируса и предположили, че мутациите се натрупват постепенно, в няколко етапа. Но това не означава, че такова развитие на събитията е невъзможно по принцип: в света живеят десетки милиони хора с ХИВ, които – особено ако не приемат антиретровирусни препарати – могат да станат инкубатор на нови коронавирусни варианти.

Ако ние успеем да защитим от COVID-19 всички ХИВ-инфектирани и имунодефицитни пациенти, еволюцията на вируса няма да спре. Има още един инструмент за натиск, който може да накара вируса да увеличава своята сила – и това са ваксините.

За разлика от противовирусните лекарства, ваксините невинаги провокират във вирусите устойчивост. Ако ваксината снабдява човека със стерилизиращ имунитет, то той не успява дори да проникне в клетките – а значи, не получава шанс за размножаване и мутиране. Но такива ваксини не са много, и има подозрение, че коронавирусните не се отнасят към тях. Най-малкото, ние и до днес не знаем, защитават ли те само от разболяване, или и от заразяване също. Този въпрос още никой не е анализирал задълбочено, за да се правят категорични изводи.

И ако се окаже, че ваксините предотвратяват само тежки форми на болестта, може да се случи следното. Нашата защита от вируса ще бъде непълна, тъй като той все още ще може да се заселва в организма на човека. Но при това на него ще му стане по-трудно да прескача от един домакин на друг, тъй като активно боледуващите хора разпространяват инфекцията по-добре, отколкото безсимптомните носители. Сред вирусните варианти ще започне конкуренция за домакини, и предимство ще получат по-агресивните (вирулентни), които ще могат по-ефективно да предизвикват в хората симптоми на COVID-19 – на първо място, ще ги карат да кашлят – и по този начин ще се разпространяват по-добре. Ние засега, разбира се, нямаме достатъчно данни, за да заключим, че SARS-CoV-2 е способен на това. Но има минимум една история за недостатъчно силна ваксина (срещу друг вирус) за кокошки, чието използване довело да точно такива последствия.

Ако сегашните ваксини все пак ще пречат на коронавируса да се настанява на лигавиците, ние все едно няма да се окажем в пълна безопасност. Има и друга заплаха – частичното действие на ваксините, непълната защита, която възниква в много хора между първата инжекция и втората доза. В някои страни интервалът между инжекциите може да се разтегне до няколко месеца, а властите във Великобритания в един момент дори заявиха, че е по-добре да се ваксинират повече хора с една доза, отколкото по-малко – но с две. А руските специалисти въобще предложили да се използва една инжекция от ваксината „Спутник” вместо две, пояснявайки, че защитният ефект от нея може да бъде по-слаб, затова пък обхватът ще бъде по-голям.

Всичко това може да доведе до там, че

населението в някои страни ще се превърне в „колективна летяща мишка”:

защитата ще бъде достатъчно силна, за да намали количеството на тежко болните и умрелите от COVID-19, но достатъчно слаба, за да продължава вируса да се размножава, набирайки сили и пораждайки нови опасни варианти.

Историята с коронавируса е твърде млада, за да ни предостави всички нужни примери и доказателства. Ние засега не можем да посочим (и това, може би, е за добро) конкретните пациенти, които са отгледали в себе си новите, по-агресивни варианти на вируса. Ние не знаем със сигурност ще ни защитят ли ваксините от безсимптомно носителство и колко силен е ефектът от първата доза. Поради това е трудно да се предскаже как ще продължи еволюцията на SARS-CoV-2 и кой ще стане инкубатор на нови варианти – отделни „супермени” или популацията като цяло. А може би в процеса ще участват и едните, и другите, и тогава отговорността за еволюцията на коронавируса ще легне върху всички нас: болни и здрави, симптоматични и безсимптомни, ваксинирани, неваксинирани, полуваксинирани и всички, които продължават да „дресират” вируса, предавайки го един на друг.