в-к Лечител
в-к Лечител
 

За края на един безкраен преход

Брой: 50, 12 декември 2019 - ОЧИТЕ

Атанас ЖДРЕБЕВ

 Не е възможно в рамките на един кратък текст да се направи анализ на целия преход, особено когато става дума за трийсетгодишен период. Преди всичко трябва да обърнем внимание на интересния феномен, че няма консенсус кога настъпва краят на прехода. Тук ще се опитаме да предложим неговата интерпретация.

Евгений Дайнов развива тезата, че преходът свършва на 4 май 1999 г., когато правителството на Иван Костов дава въздушен коридор на НАТО за бомбардировките срещу режима на Слободан Милошевич. Дайнов смята, че това е поврантният момент в геополитическата ориентация на България, когато тя застава на страната на Запада и се противопоставя на последния верен сателит на Русия в на Балканите. Друга интерпретация е на Искра Баева и Евгения Калинова, които разглеждат развитието на България от 1939 г. до настоящия момент като състояние на постоянно преминаване от един преход към друг – от времето на едноличния режим на цар Борис III към комунистическия режим, от падането на комунизма към демократичните промени през деветдесетте години на миналия век, от двуполюсното противопоставяне към многопартийната система, формирана в началото на нашия. По подобен начин Георги Карасимеонов поставя транзитологичната перспектива в контекста на перманентни трансформации на партийната система и формулира тезата за наличието на три партийни системи, които са белязани по модел, близък до вече споменатия, и третиращ съответно двупартийната система на първото десетилетие на прехода; влизането на НДСВ в политиката, което бележи трансформацията от двупартийна към многопартийна система, и т. нар. от него трета партийна система, която възниква с появата на по-нови популистки партии от типа на ГЕРБ, „Атака”, РЗС. Има и друго схващане, според което преходът в България е приключил окончателно с приемането й в ЕС на 1 януари 2007 г. Всъщност, тази теза може би звучи най-убедително, но с една малка уговорка.

Приобщаването
към Европа

означава, че на практика страната е изпълнила копенхагенските критерии за функционираща демокрация, пазарна икономика и правова държава. Де факто обаче нещата не стоят точно така. Най-големият проблем през тези трийсет години се оказа върховенството на закона, станало причина за въвеждането на мониторингов механизъм от ЕК, който едва сега се очаква да отпадне, като остава голяма вероятността да бъде заменен с друга форма на текущо наблюдение и контрол. Корупцията и престъпността останаха основното предизвикателство при всички български правителства на прехода и след прехода.

Уличните престрелки между мафиотските босове

започнаха в периода на Беровото безвремие, не подминаха и кабинета на Жан Виденов, белязан в  историята с убийството на Луканов, стигнаха своя нов пик при тройната коалиция на Станишев, а следи от разчистване на сметки между бизнесмени има дори и по време на настоящото управление на Борисов. Формално погледнато, функционираща демокрация съществува, но пред това твърдение също трябва да се поставят редица ограничения и уговорки, свързани с проявата на феномени като липсата на свобода на словото, порочни практики от типа на купуване на гласове на избори, нарушения на регулярни институционални процедури, погазващи принципите на парламентаризма. Недостатъчно добре установеното върховенство на правото е съществен фактор за ерозията на устоите на демократичния процес.

 Пазарната икономика

не може да бъде поставена под съмнение, но историческото развитие на прехода предпостави появата и развитието на непреодолими социални неравенства. Те от своя страна предопределиха различни стартови позиции, от които отделни индивиди и групи от хора разполагаха с разнообразни опции да извличат максимална полза за себе си на свободния пазар. Основната деформация на икономическия преход се състоеше в това, че социалните неравенства не възникнаха по силата на естествената либерална логика. Публична тайна е, че БКП, която държеше основните икономически и политически ресурси  в началото на прехода, изигра своята ключова роля в трансформационния процес, за който и до ден днешен се носи легендата за някакви куфарчета с пари, раздавани на определени субекти и изнасяни в чужбина чрез задграничните дружества. Забавянето на политическия преход, за който впрочем Желю Желев до края на живота си твърдеше, че е очаквал да приключи значително по-бързо, доведе до това, че БКП, преименувана по-късно в БСП, държеше максимално дълъг период от време в свои ръце политическата власт, а оттам следваше по теорията на марксизма, че тя държи и икономическата власт. С други думи, лявата партия

БСП се превърна в основния носител на икономическия капитал,

а при СДС ситуацията беше доста по-особена от гл.т. на това, че тя не се вписваше в рамките на класическите разбирания за ляво и дясно. СДС възникна като антикомунистически съюз от партии – обстоятелство, което в условията на посттоталитарната ситуация априори го ситуираше като десен политически играч. Но наред с антикомунизма характерното за СДС беше, че не представляваше класическа консервативна формация, нито пък в социалната структура на неговия електорат и на членската му маса доминираха представителите на едрия капитал. СДС беше разнороден съюз, включващ в себе си политически партии от лявото като социалдемократите и земеделците, до дясното като християндемократите и консерваторите. Също така сред неговите членове и симпатизанти едрите реститути бяха едно малцинство, което днес съставлява представителното ядро на т.нар. градска десница в центъра на София, а останалата част от неговото електорално тяло се причисляваше към категорията на загубилите от прехода. Структурирането на класическото ляво и дясно от първото десетилетие на прехода съдържаше това функционално изкривяване при позиционирането на идеологическите полюси. Най-важният елемент от споменатото несъответствие е възникването на дълбоки социални неравенства, които, както вече стана дума, не са продукт на естествения ход на развитието на нещата.

Именно тук  е причината да се обособи нов етап в политическия процес, белязан от възхода на популистката вълна. Ако трябва да дадем най-елементарно обяснение за същността на популизма, този феномен стъпва върху почвата на непреодолимите неравенства между елит и народ и на тази база формулира схващането, че елитът е априори корумпиран, крадлив и алчен, а народът е беден, онеправдан, подложен на социално страдание, поставен на противоположния полюс от този на елита. Преходът отдавна е приключил, независимо от това дали ще приемем за негов край приобщаването ни към ЕС, или някакъв по-ранен етап, на който ясно е заявена геополитическата ориентация на страната. Оттук възниква сериозен проблем във възприятието на обикновения човек на хода на политическия и на икономическия процес. Констатацията за края на промените е равнозначна на разбирането, че са настъпили решителни трансформации в сферата на социалното, съдържателно отговарящи на  популисткото клише европейски начин на живот. Отсъствието на подобна перспектива обаче катализира появата на всевъзможни популистки проекти, адресиращи послания, насочени към засилване на социални очаквания и противопоставяне на елитите. На сцената излизат

нови „харизматични” водачи с претенцията

да бъдат носители на промяната, привидяна не през призмата на конкретен идеологически модел или съответни визии за реформиране на дефектиралите социални и политически механизми и институции, а на постигане на популистка мобилизация с цел домогване до властта. Естествено, в основата на споменатата мобилизация са неопределените, несъдържателните и необоснованите социални послания, които се превръщат в лесна сламка за давещия се човек, затънал в блатото на прехода.

Съществена манипулация в парадигмата на непрекъснатия преход е идеята, че на даден етап промяната трябва да се състои, неравенствата трябва да бъдат преодолени и трябва да бъде намерен коректив на ключовите институционални дефицити на демокрацията. Дори в основните популистки проекти на постпреходното време доминират редица обещания  от типа на лансираните от Симеон Сакскобургготски през 2001 г. за „незабавни промени на политическата система и на нейния морал”, за „незабавно и несимволично увеличение на доходите на всички български граждани”. В същото мисловно поле се ситуират и идеите на Волен Сидеров за борба с корупцията, постигане на европейско ниво на живот, нереалистично повишаване на пенсиите и на минималната работна заплата, а управляващата ни в момента партия носи знаковото име Граждани за европейско развитие на България. На институционално равнище обаче налагането на европейския модел се оказва недостижимо и това е видно от ключовите дефицити на българската демокрация като система, които се проявяват нагледно дори и в настоящия момент. Симптоматичен пример е цялата процедура около избора на Иван Гешев за главен прокурор. Тя носи  белезите на тотално отсъствие на воля от страна на магистратската общност за реформиране на съдебната система, издава, макар и по косвен начин, данни за намеса на изпълнителната власт в работата на съдебната, а спорната фигура на Гешев излъчва сигнали, които могат да се счетат за дискриминация на малцинствата, за погазване на конституционните норми  за презумпцията за невинност до доказване на противното, за нарушение на принципа за разделение на властите.

Ако трябва да разбираме като успешен преход достигането до такова състояние, в което окончателно са изпълнени копенхагенските критерии, то очевидно трансформацията все още не е завършена. Същевременно, под трансформация или под преход би трябвало да разбираме преминаването от една точка или състояние до друга. Но това, което се получава в българския случай, е, че не се изминава точно определено разстояние, а непрекъснато пред погледа изникват нови и нови хоризонти. Преходът сам по себе си не може да бъде безкраен, всъщност той вече е приключил, без да е постигнал успешно своите цели. Или поне резултатите от него не отговарят на първоначалните очаквания. Нека само да си представим, че комунистическият режим продължи 45 години, а преходът към демокрация според мнозина вече продължава 30. Има нещо несиметрично и неестествено в хода на историята. Нейното колело се върти и ще продължава да се върти до окончателния завършек на прехода.



Брой: 50, 12 декември 2019
 
 
Продукти
 
ЧАНКА ПИЕДРА - стоун брейкър
 
Слиммикс СуперДетокс
 
ЦИНКОСАН® (ZINKOSAN)
 
Lechitel.BG :::
 
Книга Лечител
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД