С годините мнозина осъзнават, че най-важното е да имаш хора, с които да общуваш, на които да подаряваш радости, и те на теб да подаряват. Това е животът, другото е илюзия, пустош. Нямаш нужда да трупаш нищо, освен емоции, преживелици, спомени, знания.
Знанието е неизчерпаемо – има за всички, няма опасност да го изразходваме... Толкова неща очакват да бъдат открити, анализирани, овладени, усвоени, оползотворени... Никога няма да научим всичко за микробите например. Или да опознаем човешките адаптивни възможности, които са за мен безгранични... Колкото повече знаем – толкова по-добре. Стига да имаме акъл – акъл, защото някои, колкото повече научават, стават сякаш по-глупави, вадят погрешни изводи за решаване на проблемите, до които са се добрали и уж са си изяснили окончателно и завинаги.
Но за добро или за зло, проблемите на хората никога не свършват. Склонен съм да мисля, че това е по-скоро за добро: ако хомо сапиенс не преследва решаването на някакви проблеми, той, според мен, деградира. Ударим ли го само на ядене, пиене, забавления и секс, свършено ще е с човечеството...
Да, има свръхтежки изпитания, болести, страдания, пандемии, но дори и те не бива да ни отнемат надеждицата, че можем да се спасим, да се справим, да се оправим и... да позабавим, да поотдалечим финала. Преживях го сам през 2005 г., когато се чувствах в безизходица, както никога дотогава. Мяркала ми се е и мисъл да свърша със себе си, обаче отчаяно я прогонвах, самоубеждавайки се, че „Няма начин да няма начин!“.
Това е великият супероптимизъм на българина, доказван и във войните, и в литературата, и в бита: ако не се отчаеш необратимо, ако не се откажеш от битките, все някак ще успееш да пребориш трудностите!
Ще бъда щастлив, ако успея да предам това послание, този кураж, тази оптимистична философия на всеки, изправен пред поредното житейско препятствие. Вярвам, че този принцип е приложим за всяка ситуация – в медицината, в бита, в личните финанси, в политиката дори... Той събуди моя разум, за да формулирам двата уникални теста – СИТ и ЛИТ. Той може да насърчи и вас да направите своите лични открития, да създадете може би своите шедьоври, да се изкачите на своите върхове...
Никога няма да приема, че поради краткосрочността на човешкия живот, всичко е безсмислено. Никога! Отсъдено ни е, не по наша воля, а от Господ ли, от Природата ли – да живеем определено време. Но защо да не живеем така, че да се себеуважаваме, да помагаме някому, да направим за човека или за човечеството нещо добро – било с жест, било с идея, било с изобретение, било с откритие, било с добра дума?...
Всеки може да прави такива стъпки: на един ще са мънички, на друг – големи, но ако сме заедно по верния път, следите на всички ни ще са паметни... Иначе, ако се лутаме в отделни, малки горички, няма да разберем, че всички сме в голямата гора...
Със съжаление обаче наблюдавам, че в нашето печално време все повече хора се занимават главно с развлечения, и то с глупави развлечения и зрелища, които затъпяват човешките умове. Забавленията се множат, роят се, завладяват медии, кино, литература... И лека-полека това заразява, защото низките страсти са по-заразни от висшите идеи. Лошото е по-интересно, уви...
Има такъв виц – че Айнщайн, като отишъл на небето, се примолил на Бог, да му покаже формулата за създаването на човека. И като я видял, казал: „Боже милостиви, ама тука има грешки!“. А Бог само свил виновно рамене: „Знам, знам...“.
Аз съм от тези, които виждат някои от грешките, но не могат да предложат вярната формула... Но съм и оптимист: „Няма начин да няма начин!“. Човешката познавателна способност е безконечна! Както винаги ще има какво да се открива, така и човекът има кадърност да открива и да разкрива тайните под нас, пред нас, над нас, в нас самите...
Една самокритична нашенска шега казва: „Ако възникне проблем, българинът ще ти приведе поне 10 аргумента – защо този проблем не може да бъде решен, а американецът ще ти изброи поне 20 начина как този проблем може да се реши“. Векове наред се е намирал някой, типичният представител на българското мнозинство, който да прохленчи: „Това не може да стане – няма начин!“. Тази философия обаче не води до нищо добро, впрочем води директно в нищото. Човекът изчезва като нищожество. Защото да се предадеш на отчаянието, на безизходицата и на бездействието, означава да умреш предварително, да умреш приживе.
Тогава кой знае откъде се е пръкнал оня духовен исполин, който към безпътното „НЯМА НАЧИН...“, прозорливо добавил великото „... ДА НЯМА НАЧИН“. Това е българинът от бъдещето, българинът на бъдещето, бъдещето на българите. Винаги има начин – ако го търсиш, ще го намериш…
Ще има за какво да живеем, за какво да се блъскаме, да ровичкаме, да копаем (не в Царичина, разбира се!), да намираме или да се заблуждаваме, че сме намерили...
Така разбирам аз смисъла от престоя ни на Земята: да живеем оптимално достойно. И съм се убедил, че никога, дори и в най-тежките ни изпитания, не сме лишени от опцията да се справим.
Според мен пораженецът, готованецът, този, който не иска да търси, да се бори, да рискува, едва ли има основание да се причислява към вида Homo sapiens. Ако търсиш само на работата лекото и на баницата мекото, няма особени изгледи от теб да излезе изобретател, откривател, победител... – човек!
Ако желаеш да си изживееш живота докрай и уплътнено, не забравяй, че „Няма начин да няма начин“!
Винаги има начин.
ИМА НАЧИН!
ЖАЛКО ЗА „НИКОЙЦИТЕ“
Специалистите са ограничени в мисленето си, пък аз, като лаик, съм свободен да мисля всякакви глупости. Анархист съм по рождение, по принуждение, по вдъхновение... И съм стигал до някои истини, до които те не са стигнали.
Но нищо не съм патентовал – не разбирам от патенти, документации и тем подобни. За мен е важно да видя дали това, което съм напипал, има ефект или няма.
Каква е ползата от откритията? Да получи откривателят патент, да направи публикация, да го удостоят с някакъв орден? Не, разбира се! Откритието трябва да послужи за нещо полезно на обществото. Но какво става, когато обществото не научава за него, когато не го възприема или не се възползва от него?
Твърдя, че има много неща – и мои, и чужди, които не виждат бял свят. Не присъстват в практиката, не са предвидени при обучението на лекарите. Е, откъде гражданите да научат за тях?...
Има нещо дълбоко сбъркано в мисленето, в поведението и в развитието на човечеството. Съжалявам, че обобщавам, но такива са фактите. Затова, когато моите лечителски прозрения се потвърдят научно, ми е и голяма радост, и голяма мъка. Хем съм радостен, че науката ги е „легитимирала“, хем ми е мъка, че никой не се е поинтересувал от тях, не ги е приложил в работата си, в живота... А аз съм имал само „грешката“ да стигна до тях, макар и по ненаучен път...
... Много тъжно и жалко за тия „никойци“
Аз никога няма да разработя новата медицинска парадигма като академичен труд, но мисля, че някои от моите досегашни статии могат да станат неин гръбнак. Винаги започвам с частното и стигам до голямата промяна, до убеждението, че е време тя, тази нова медицинска парадигма, да се създаде, да се изготви. Не може, както казва една поговорка, „В старите мехове ново вино да наливаш“. Трябва да се променят погрешните концепции. Много малко от досегашното е стойностно и работи. Всичко трябва да се проверява в практиката и ако не работи, значи трябва да се промени. Но лекарите си го повтарят, защото така им бил казал професорът или така пише в учебника.
... Патентите никога не са ме интересували особено. Нито аплодисментите. Не искам и пари, а само искам да видя, че е внедрено това, което по мое дълбоко убеждение, ще помага на хората. Искам да видя моите открития в действие, да ги видя приложени.
Аз, разбира се, прилагам някои неща, но това не е масово, не е в пълна мяра. Друго щеше да е, ако работим заедно с един доцент по формалните научни методи, с микроскоп и лаборатория. Пък тогава да стигнем до регистрация и до публикация в научно издание...
Но вероятно и това е безсмислено: след като написах статията, в която посочвам, че лаймската инфекция е най-честият причинител на Алцхаймер, научих, че един американски специалист е установил същото 25 години преди мен, лаика, и го публикувал в научно списание. Нещо повече: по-късно и друг американец е стигнал до същия извод, но не е цитирал първия си колега – дали от невежество, както бе в моя случай, или поради липса на морал?... Тоест има някакъв дефект в световните комуникации по медицинските въпроси и безброй хора откриват топлата вода, аз също...
Изглежда парадоксално, но е факт, че днес, във века на свръхинформационните технологии, лекари и граждани като че ли се давят в океана от информация, не успявайки да научават дори само това, което ги интересува...