Несъмнено лютият вкус на храните допада на милиони хора по света, но в някои райони (Южна Америка, Азия, Африка, Ориента) той е просто обожаван. Заради техния „огнен” вкус и множество благотворни въздействия върху организма за целта определено най-предпочитани са лютите чушки. За тяхна родина се приемат земите на Южна Америка. Съществуват артефакти, доказващи, че дивите чушки чили са били използвани от индианците 7500 години преди н.е. Те са първият култивиран зеленчук в този район на света. В третото хилядолетие преди н.е. култивираните чушки чили навлезли трайно в бита на индианците, които ги считали за свято растение. Около 1500 години преди н.е. те достигат Мексико, където бързо заемат централно място в кухнята на местното население. Маите отглеждали редица разновидности на лютите чушки, които влагали почти във всяко блюдо. Ацтеките също били горещи поклонници на „огнените” ястия. Те вярвали, че лютите чушки са дар от богинята на домашното огнище и вулканичния жар Чантико, съпруга на бога на огъня Шиутекули. Индианците използвали лютите чушки и като ефикасно лекарство срещу стомашно-чревните инфекции, една от главните опасности в тропическите ширини, погубили не един от участниците в експедициите на Христофор Колумб. Много от „огнените” кулинарни рецепти на южноамериканските индианци се ползват и в наши дни.
В Стария континент, по-специално в Испания, лютите чушки били пренесени от Питер Мартир - историк, съпровождащ Колумб в експедициите му до Новия свят. Диего Алварес Чанка - лекар във втората експедиция на великия генуезец през 1493 г., написал обширен трактат, описващ техните полезни свойства. Не след дълго екзотичните целебни чушки достигнали и до далечните колонии на Стария свят – Индия, Индонезия, Цейлон и редица африкански страни, в чиято кухня понастоящем изобилстват пикантни блюда. Малките „огнени” чушлета се оказали удивително ефикасно средство срещу смъртоносната жълта треска, както и срещу редица други болести на горещия климат, поради което местното население буквално ги боготворяло.
„Огненият” вкус на лютите чушки, чиито разновидности, отглеждани по света, са хиляди, се дължи на
алкалоида капсаицин, изолиран за първи път през 1816 година,
макар и в недостатъчно чист вид, от немският химик и аптекар Кристиан Бухолц. През 1876 година в почти чист вид алкалоидът е изолиран от Джон Треш, който го назовава капсаицин. Двадесет и две години по-късно К. Мико успял да извлече в абсолютно чист вид „душата на лютите чушки” – капсаицина. Неговият химичен състав е разкрит през 1919 година от Е. Нелсън, който частично разгадава и структурата му. През 1930 година Е. Шпат и С. Дарлинг успяват да получат синтетичен капсаицин. През 60-те години на миналия век японските химици С. Косуге и И. Инагаки изолират от лютите чушки и други алкалоиди с подобен на капсаицина строеж, в резултат на което се сформира нова важна група природни вещества – т.нар. капсаициноиди. Оказва се, че във формирането на изгарящия вкус на лютите чушки значителен дял има още един член на огненото семейство - дихидрокапсаицинът. Двата алкалоида имат двойно по-силно действие от всички свои останали „роднини”. Основната част от членовете на изгарящата фамилия „обитава” плацентната тъкан – вътрешната ципа, на която са прикрепени семената, а по-малката част – месестата част на чушките. Апропо, семената не съдържат капсаициноиди и не са люти.
Пpeз 1878 г. yнгapcкият лeкap E. Xoджиc ycтaнoвява, чe кaпcaицинът нe пpeдизвиквa caмo пожар в устната кухина и хранопровода, нo и интeнзивнo oтдeлянe нa cтoмaшeн и жлъчен coк, което в значителна степен пoдпoмaгa xpaнocмилaнeтo. Този факт предизвиква сериозен интерес в научните среди, в резултат на което с времето е натрупана обемиста информация за състава на лютите чушки. Оказва се, че те съдържат невероятен „букет” от биологично активни вещества – въглехидрати, протеини, витамини (А, В1, В2, В6, С, Е) и минерали (калий, калций, магнезий, желязо, манган, сяра, фосфор), тлъсти и етерични масла, флавоноиди, каротеноиди (бета-каротин, лутеин, зеаксантин, криптоксантин), придаващи ярката им окраска, фитонциди, соланин, восъци, кумарина скополетин, фибри и пр.
...
Цялата статия може да прочетете във в. Лечител
Доц. д-р Димитър ПОПОВ
