При повечето от нас на възраст от три до пет години протича границата, маркираща началото на живота, именно нея ние си спомняме. Някои фиксират по-ранен период, чак до две години, други съхраняват в паметта си много малко спомени чак до седемгодишна възраст. А до тази черта остава „бяла зона”. За първите години от своя живот ние знаем благодарение на разказите на близките. Но откъде се появява това забравяне? Как в паметта – при това на определена възраст – се появява границата? Това е загадка, чийто отговор учените търсят повече от 100 години, вероятно от времето, когато човечеството започнало да разсъждава за собственото си съзнание. Това явление е още едно поразително свойство на нашата памет.

Всъщност,

теории по въпроса никога не са липсвали

Може би, нещата имат връзка с езиковото развитие? През 80-те и 90-те години мнозина обяснявали, че малките деца още не говорят, а значи, не са способни да разкажат за своите впечатления, и поради това в паметта им не се закрепват никакви спомени. Смятало се, че за това е нужно да се усвои езика на достатъчно високо равнище. Но, както се оказва, едва започващите да съставят изречения деца разказват за събития, случили се преди да заговорят, следователно, предположението не е вярно. А може би, когато езиковата функция достига определено ниво на зрялост, спомените се организират по-друг начин? Те сякаш се разместват и складират по нов начин, по логично разположени от гледна точка на езика чекмеджета и рафтове? Паметта – това са разкази, а хубавите разкази съхраняват правилно спомените? Но и този вариант не е подходящ, та нали тогава между спомените от периодите преди и след езиковата реорганизация би съществувала огромна разлика. Чак до 2000 г. в общата картина не достигал един важен детайл.

Кога именно детските спомени са поглъщани от забравата, от детската амнезия?

По-рано имало дискусии около това, как възрастните хора гледат на спомените за детството. Но отговорът се крие някъде другаде. Със спомените се случват много неща до момента, когато израстваме, за да могат възрастните да разберат паметта на малките деца.

В изследователската лаборатория на Университета Еймъри в Атланта психологът професор Патрисия Бауер създала специален център за деца – там се формират спомени. Задачата на Бауер е да проследи естественото развитие на спомените. За това са нужни търпение и упорит труд. За да постигне това, на нея й се налага да поеме контрол над детските спомени, за да ги сравни, без да обръща внимание на възрастта. Децата идват в лабораторията, виждат специални играчки (каквито нямат у дома), специалистите им показват как да играят с тях. След няколко месеца децата се връщат в лабораторията и отново играят със същите играчки, ако помнят какво се е случило миналия път. По този начин учените не зависят от разказите на детето, доказващи, че то действително помни нещо.

Патрисия Бауер провела редица изследвания, дълго време наблюдавала детските спомени. Тя видяла как се формират те и следила тяхната съдба, намирайки се от тази страна на детската амнезия. И спомените не изчезвали рязко, когато децата били на четири години. Ако се замислим, и сами ще разберем това. Тригодишното дете шест месеца по-късно разказва за лятната ваканция на море. Двегодишният малчуган може да каже две думи за това, което се е случило няколко месеца по-рано. Детската амнезия не възниква рязко, когато детето навърши четири години – то може да разкаже за събития, случили се две години по-рано.

Ето какво открила Патрисия Бауер: спомените на четиригодишното дете, изчезващи вследствие на детската амнезия, в продължение на няколко години се съхраняват в детската памет, а после постепенно се „разтварят”.

За да се разбере какво се случва, трябва да се разгледа продължителността на живота на спомените на две-, три-, четиригодишното дете – и така нататък. Опитът на двегодишното дете, станал спомен, живее по-кратко, отколкото спомените на тригодишния малчуган. Съдейки по всичко, ранните спомени имат най-кратък срок на годност. Те бързо се развалят и загиват. Детето расте, и постепенно срокът на годност на спомените се увеличава, докато накрая не достига почти неограничено време на съхранение на зрелите спомени. Когато детето достига своята граница на детска амнезия, неговите спомени придобиват устойчивост, характерна за паметта на възрастния човек. Появилите се до тази възраст спомени постепенно отслабват – при повечето, те окончателно се изпаряват примерно на деветгодишна възраст. По този начин езиковата реорганизация на паметта не обяснява факта, че спомените, описвани от шестгодишното дете, изчезват след навършване на девет години. Но езикът също влияе на този процес.

Патрисия Бауер открила ясна връзка между това как родителите говорят с децата за придобития от тях опит, и това, колко здраво се закрепва той в паметта на децата.

Спомените, които родителите обсъждат заедно с децата ден след ден, стават част от историята на детето и оживяват благодарение на конструктивната памет

„Ако искате вашето дете да запомни нещо, говорете с него за това - препоръчал невробиологът Кристина Валховд. – Често родителите придават особено значение именно на положителния опит на детето”. Благодарение на това вашето дете ще има щастлива житейска история.

„Казват, че никога не е късно да се направи детството щастливо. Много зависи от това на какви епизоди от живота на детето се придава значение”, посочила професор Кристина Валховд.

Ранните детски спомени на хората са много различни. Някои от най-ранните представляват парчета от реално преживяни събития. Дребни, живи мигове – със светлина, звук, а главното, с мъглява атмосфера. Някои хора твърдят, че имат ясни спомени за времето, когато още не са били навършили две години. Спомените на много хора могат да се проследят по фотографиите или разказите на техните родители. Протичащият в паметта процес на реконструкция въвлича спомените и оживява впечатленията, дори когато от първоначалния спомен не остане и следа. Така от реалния опит се ражда лъжлив спомен. Понякога подобни конструкции се появяват много рано и изглеждат като истински спомени. Човек вече не помни, че за това събитие е слушал само разкази, но това не е чак толкова странно. Подобен род допълнителна информация не е същото, както живото впечатление. Ако майката е разказала на петгодишното си дете за лятно пътешествие, по време на което малчуганът е бил на две години, той, напълно е възможно, си го е представил много живо и го е запомнил именно със своята фантазия, забравяйки, че за всичко това му е разказала майка му. А тя може също да забрави, че е разказвала на детето. Така реконструкцията незабележимо става детски спомен.

Когато специалистите беседват с хора за техните спомени, някои от тях абсолютно не вярват, че помнят някои събития само благодарение на чужди разкази и снимки. Колко ранна е възрастта на фиксиране на първия спомен – както и преди, това остава тайна.

Нови – сензационни и по-спорни – теории акцентират на други страни от развитието на хипокампа. Те твърдят, че невроните в мозъка, натрупващи спомени в пространствен аспект, не са готови да фиксират обстановката до момента, в който детето не започне да се придвижва самостоятелно, а освен това, нужно е време за калибриране на механизма за разполагане на спомените – това става с възрастта. Други предполагат, че цялата работа е в тънкия протеинов слой, който постепенно покрива пространството между невроните и синапсите. През живота в мозъка се образуват много такива малки структури, чиято функция е да защитават връзките между невроните, което е необходимо за фиксация на следите в паметта.

Ако може така да се каже, ходът на мислите у човека се забавя в зависимост от това как тези структури обгръщат невроните все по-плътно. Но това вече е от областта на науката на бъдещето.

 Захари НИКОЛОВ