Атанас ЖДРЕБЕВ

 На фона на често променящите се позиции на Бойко Борисов решението да не подава оставката на кабинета е валидно до момента, в който то не бъде променено в напълно противоположната посока. Затова и двата варианта не бива да бъдат изключвани от анализа. След всичко, което се изговори в публичното пространство по темата, едва ли е възможно да се каже нещо ново относно предимствата и недостатъците на потенциалните изходи от кризата. И все пак едно кратко обобщение не би било излишно: При евентуалното падане на кабинета се удовлетворява основното искане на протестиращите и на стоящия зад тях президент; за ГЕРБ се отваря вратата за лансиране на редица пропагандни послания – президентът Румен Радев е излязъл от ролята си на обединител на нацията, застанал е срещу правителството, извършил е държавен преврат с цел смяна на властта и облагодетелстване на подкрепилата го при избора му партия, предизвикал е остра политическа криза в момент, когато страната е изправена пред не по-малко тежка икономическа и социална в условията на пандемията, счупил е държавата, дясната опозиция се е съюзила с лявата, за да свали от власт едно изключително успешно правителство, подкрепяно от масивен електорат и постигнало изключителни успехи във вътрешен и в международен план. И пред опозиционните партии остават сериозни предизвикателства, които не бива да се изключват при анализа на балансите, задържащи кабинета на власт. 

Ако правителството падне сега, БСП няма да може спокойно да проведе вътрешния избор на председател на 26 септември, дясната алтернатива няма да има достатъчно време за структурна и електорална консолидация, ще бъде отворен фронтът за атаки срещу служебния кабинет, назначен от президента, в който вкарва столетницата през задния вход във властта, докато тя се намира в насипно състояние и не успява да спечели легитимно парламентарно мнозинство, за да управлява. Тук трябва да направим уговорката, че процедурата за формиране на служебен кабинет ще отнеме най-малко един месец след подаване на оставката и то при хипотезата, че ще се завърти експресно парламентарната рулетка по чл. 99 от Конституцията.

Ако Борисов остане, протестите ще продължат и е възможно да наберат още по-голяма сила, защото суверенът е свикнал при поискване на своята власт обратно, настоящият премиер да  я връща незабавно в неговите ръце. Едни мащабни персонални промени на практика биха означавали създаване на ново правителство на управляващите, без обаче да се измине конституционната процедура. Така ще се изпробва старата практика недоволството да се тушира с жертви на министри и да се използва добре изпитаната шахматна стратегия пешките да падат преди царя. Ако се задълбочи политическата криза и животът на настоящия кабинет бъде поставен на изкуствено дишане, ще продължим да наблюдаваме параметрите на очертаващата се класическа ситуация с неизбежен потенциал да генерира популизъм. Президентският апел „Мутри, вън”, изречен пред множеството на площада, маркира стандартизираното противопоставяне между корумпирания елит и онеправдания народ. (В последно време излязоха достатъчно данни за наличие на корупция на най-високо ниво, които потвърждават обективното съществуване на феномена и не могат да се сведат само до неговото обяснение със средствата на политическия език. Не е никак лесно при всичко, което се случва на политическия терен, да се направи реалното разграничение между говоренето за корупцията и корумпирания елит, предложенията за ефективни действия за противопоставяне на феномена и практическото приложение на подобен тип действия. Именно това е пресечната точка, в която се конституира сблъсъкът между популистката тематика, експлоатирана перманентно политически, и актуалния дневен ред, установил се именно в полето на тази тематика.)

Протестът няма единен адресат

като конкретен политически субект. Исканията за оставката на правителството и на главния прокурор са съпътствани от редица други искания и послания, от отрицания на политическата система и нейната легитимност като цяло, както и от отрицания на съвкупността от парламентарните и извънпарламентарните партии, оторизирани с правото си да излъчват представителство. Сред всичко това се откроява най-вече отрицанието на морала на политическата система, което напомня на апелите на Сакскобургготски от 2001 година. По време на протеста през 2013-2014 отново имаше апели за повече морал в политиката и тогава в едно свое изказване Йордан Цонев заяви, че гражданите искат морал, но политиците няма как да им го дадат, защото морал може да даде само Господ. Наред с откровения цинизъм, който очертава пропастта между народа и елита, в това послание е закодиран и някакъв рационален аргумент, доколкото целият институционален инструментариум на политиката е свързан със задаване на правила и норми, с тяхното спазване и със задаването на условия за санкциониране на нарушенията. Но в сферата на юридическата аргументация моралът не може да се структурира като конкретно измерима даденост. Гражданските апели на протеста неволно попадат в територията на популизма не толкова, защото се получава припокриване на исканията с неговите основни постулати, а по-скоро поради липсата на конкретни идеи и реформи, които могат да бъдат осъществени на практика. Следователно в създадената популистка ситуация трудно може да се прогнозира

кои точно партии ще надделеят

Със сигурност недоверието ще се задълбочи, но това не е недоверие на един хомогенен субект, насочено срещу друг, напротив, то е недоверие на разнородната съвкупност от граждани, представляващи различни политически интереси и партийни предпочитания, насочено срещу цялата политическа система. Тук изпъква като характеристика на политическата система цялата разнородност на партиите като неин неотменим компонент. Едни от тях са в управлението, други - в опозиция, но в крайна сметка протестът е срещу всички и не се припознава конкретна алтернатива. Освен партиите, протестиращите атакуват и институциите, които по дефиниция задават правилата на играта. Респективно искането е за промяната на тези правила, но предложения и ясна концепция липсват. Оттук следва, че ако Борисов остане на власт, наред със задълбочаване на потенциално генериращите се разделителни линии между народ и елит, ще се създаде илюзорно впечатление, че стабилността е съхранена, а властта – стабилизирана, защото зад привидната стабилност ще продължат подмолните процеси на разпад. Състоянието на разпад включва от една страна всички изброени емпирични характеристики на кризата на легитимността на политическата система, а от друга – съвкупността от антиинституционални прояви предимно на Бойко Борисов и на подкрепящата го коалиция. Получава се парадокс, при който за да се запази стабилността и да се предотврати политическата криза, кабинетът трябва да остане на власт, а това на свой ред води до дестабилизация. Не може да се прецени обективно дали премиерът мисли за опасността от счупване на държавата, или за собственото си политическо бъдеще, но разнопосочността на политическите сигнали, които той дава ежедневно и ежечасно, говорят, че са поставени на карта и двете.

В публичното пространство се появиха

множество аналогии между днешните протести и тези от зимата на 1997 г.

Подобен тип аналогии обаче са проблематични, тъй като не се отчита съществен елемент. През 1997 г. България все още се намираше в първото десетилетие на своя демократичен преход, когато двуполюсният модел структурираше две ясно изразени полярни алтернативи. БСП беше носител на посткомунистическата визия, с нейните външнополитически, вътрешнополитически и икономически измерения, за развитието на страната. СДС отстояваше антикомунистическия идеал, демократичните ценности, прозападната ориентация, пазарната икономика. Противопоставянето ляво - дясно беше идеологическо. Сега няма идеологическо противопоставяне. Няма ясно оформени алтернативи. Разделението върви по линията народ - елит в пълно съзвучие с възникналата през 2001 г. и продължаваща до ден днешен популистка ситуация. Образно казано, през 1997 г. на площада пред храм-паметника „Свети Александър Невски” стоеше един млад лидер, който адресираше към многобройните си привърженици посланието „Ние няма да ви излъжем, ние няма да ви предадем”, през 2001 г. един харизматичен цар отправи от ливадата във Враня апела за нов морал в политиката и успя сам да спечели изборите, а през 2020 г. пред протестиращите не се осмелява да застане нито един водач, който да бъде последван от събралото се множество. Разпадът на партийната система днес се изразява в пълната дезинтеграция на старата десница и в относителната дестабилизация на традиционната левица. Партийната фрагментация, която се установи след краха на двуполюсния модел и през годините продължава да се задълбочава, предпоставя формирането на все по-нестабилни коалиционни конфигурации и в този смисъл заплахите на Борисов, че е възможно да се формира нов кабинет тип Орешарски, не са напълно лишени от основание. Подмяната на политическата и институционалната инфраструктура на държавата, изградена през първото десетилетие на прехода, с общата институционална дисфункция и партийно раздробяване, развиващи се в нашия век, изчерпва ресурсите на демокрацията, независимо от това дали те биват вкарвани в употреба на улицата или в изборните урни. За гражданските настроения не бива да се съди само от участието в протестите, а и от конкретното електорално поведение. Това противоречие между активността на улицата и пасивността на избори не само свидетелства за отсъствието на алтернатива, но и конституира особен тип площадна демокрация, която не е белег за гражданска и политическа зрялост. Нарушената комуникация по оста елит - народ тръгва отгоре, но продължава надолу и това е тревожен симптом.

(Очаквайте продължение)