Юлия ФИЛИПОВА
С Мария се запознах една година след смъртта на моята съпруга - Тереза. По точно, познавах Мария отдавна, но преди това си казвахме по едно „привет”, „здравей”, и толкова. Понякога дори си кимвахме само с глава. След загубата на съпругата ми обаче, започнахме да разговаряме по-дълго. Тереза беше близка с Мария. Но аз определено не се интересувах от нея. Дори не забелязах кога се нанесе да живее в кооперацията срещу нас. От съпругата си разбрах, че се е развела наскоро, затова се е преместила да живее в нашия квартал. Страдала още за съпруга си и Тереза често я посещаваше, за да я утешава. Такава беше жена ми! Добра, отзивчива, на всеки искаше да помогне. Пък и беше красива. Всички я харесваха.
Аз се влюбих в нея, наистина от пръв поглед. Запознахме се на едно Новогодишно парти. Поканих я да танцуваме, тя прие и аз й предложих приятелство. Започнахме да излизаме заедно и след месец й споделих, че желая да се омъжи за мен. Но Тереза отказа. Точно тогава ми разказа за заболяването си, заради което не прие предложението ми за брак. Боледуваше от злокачествена анемия с пристъпи на активиране и ремисии и не се знаеше, както тя самата казваше - кога ще е краят? Мен това не ме притесни. Толкова много я харесвах, като жена и човек, че животът ми без нея бе немислим. Голямо и благородно сърце имаше Тереза. И много често сама се шегуваше, като казваше - аз съм добра, защото само сърцето ми е здраво! А това добро сърце покори и моето. Казвах си - и само 10 години да живея с нея ще съм безкрайно щастлив. Затова настоявах за брак, всеки ден, всеки час. Явно бях много убедителен и тя накрая се съгласи. Обичах я много, до полуда. Не виждах по-съвършено същество от Тереза. И знаех, че и след смъртта й няма да открия жена, в която да се влюбя и да обичам. А бях още млад мъж, на 38 години, когато най-лошото се случи с нея. Тереза почина в болницата. Така тя пожела. Не искаше да ми създава допълнителни грижи около себе си. След смъртта й тъгата ми беше силна, непоносима. Живеех само със спомените и снимките на Тереза. Не излизах, не разговарях с никой. Не ходих дори и на работа, бях си взел една година неплатен отпуск. Затворих се в къщата си, в която живеехме с Тереза, и това беше моят тъжен, спасителен свят! Отказвах срещи, дори с най-добрите си приятели. Само майка ми ме посещаваше и като всеки родител се стремеше да ми вдъхне желание за живот. Казваше ми - животът е по-силен от смъртта. Ти трябва да се събудиш отново за този живот. Така и Тереза ще бъде по-спокойна в своето светло царство в небето. Ще се радва, ако отново си щастлив!
***
И това се случи! След година започнах работа. Срещите ми с колеги и приятели ми върнаха усмивката. Мислите ми вече бяха насочени към моментите в ежедневието ми. Не че не мислех за Тереза, но спомените ми за нея бяха по-туширани, по-светли. Дори се усмихвах, когато погледът ми попадаше на нейна снимка. Причина за това бяха близките ми, които рядко ме оставяха сам. Наистина, те ми помогнаха да си върна духа, самочувствието на човек, но сърцето ми още беше мрачно. Мъжът в мен беше тъжен. До момента, в който срещнах Мария. Забелязах я в заведението до нас. Тя също ме забеляза, дори ми махна с ръка и ме покани да седна при нея. Не отказах, поръчах кафе и седнах.
***
Първа тя ме заговори.
- Съжалявам за Тереза, добър и млад човек беше. Моля да ме извиниш, че не дойдох да си взема последно сбогом с нея, но бях в болница. Направиха ми сложна сърдечна операция. Аз със сърцето имах проблем още от малка, но след стреса с развода ми нещата се усложниха. След изписването от болницата бях при родителите ми, те се грижеха за мен. Затова отсъствах толкова дълго от квартала. Сега съм добре и съм вече тук. Така че ще се виждаме по-често.
***
Аз я слушах и оглеждах едновременно. Беше около възрастта на Тереза. Леко пълна. Не беше елегантна като нея. Не притежаваше и нейния чар, но докато я слушах нещо трепна в сърцето ми. Може би усмивката й предизвика в мен това вълнение? - се питах и продължавах да търся причината за това. Или фактът, че дълго време не съм общувал с жена? Или най-вероятно е било случайно и няма да се повтори? Но се повтори!
Поговорихме още малко, платихме сметката и аз й предложих да я изпратя. Тя прие, дори ме покани на вечеря в тях, следващия ден. Приех, беше ми приятно присъствието й до мен. Прибрах се вкъщи с едно леко усещане на радост. Отдавна не беше ми се случвало. Погледнах голямата снимката на Тереза с широка усмивка и ми се стори, че и тя този път ми се усмихва по същия начин. Стана ми приятно, почувствах се успокоен. Дори си пуснах любимата си класическа музика. И усетих, че животът с нови стъпки се завръща в мен.
***
На следващия ден съзнанието ми беше свързано с Мария. Беше почивен ден и имах възможност да помисля за много неща. Какво да занеса, какви цветя обича, какви бонбони предпочита. Накупих всичко и с голям букет от рози позвъних на вратата. Мария ми отвори, благодари за нещата и ме целуна. Явно и тя ме харесва - си помислих и се сетих за думите на майка ми - Сърцето не може без любов! Вечерта беше приятна. Уговорихме си среща и на следващия ден и аз отново се прибрах с вълнение и желание за близост с Мария, всеки миг. Заспах веднага. На сутринта се събудих с мисъл за нея. Нямах търпение да я видя отново. Нещо в живота ми се беше променило. Изпитах желание да й се обадя. Взех телефона, но той прозвъня в ръката ми. Помислех си, че е Мария и се зарадвах! Но не бе тя. Беше кумът на сватбата ни с Тереза. Наш приятел и адвокат. Затова се притесних малко, но вдигнах.
- Ало, братле трябва да дойдеш в кантората ми. Има едно завещание за теб, което трябва да получиш.
- Какво завещание? - се зачудих аз, дори се пошегувах - Да не е от някоя леля в Америка?
- Като дойдеш ще разбереш!
***
Любопитството ми беше голямо и аз реших да тръгна веднага. Кантората се намираше недалеч от дома ми и пристигнах бързо. Влязох и поех плика, който кумът ми подаде. Отворих го и веднага познах почерка на Тереза. Развълнувах се много, но зачетох:
***
„Мили, зная, че това завещание ще те учуди. Защото то не е като останалите, в които се завещават материални неща - къщи, коли, имоти. Аз не притежавам нито едно от тях. Моето богатство е моето сърце, защото единствено то беше здраво и с него те обичах. То е наситено с моята любов към теб! Затова ти завещавам него. Не трябва да го търсиш. Сега то тупти в гърдите на Мария и ще те открие отново. Само ще те потърси, защото моята обич към теб продължава да е в него! Приеми го!
С вечна обич, Тереза!”
***
Развълнувах се много. Очите ми се насълзиха. Не виждах и не чувах нищо, но все пак успях да попитам.
- От кога това завещание е при теб?
- Месец преди Тереза да почине. Тя знаеше, че краят ще настъпи всеки момент, затова уреди всичко предварително. Наясно беше, че Мария се нуждае от донор за сърце и се уговори с лекарите, след смъртта й да се обадят на Мария и да й направят трансплантация с нейното сърце. Така и стана.
- А Мария знае ли за това?
- Не! Тереза не пожела. Искаше всичко да стане по естествен път. Вярваше, че щом едно сърце те обича, то само ще те открие, ще те намери.
- А защо чак сега ми връчи завещанието?
- По настояване пак на Тереза. Тя знаеше колко време е необходимо нейното сърце да се адаптира в другата жена. Беше говорела с лекарите и за това. А моето задължение беше да ти връча завещанието след година и нещо. И аз това направих.
***
Бях наистина шокиран. Не помръднах от място си около десет минути. Но трябваше да ставам. Сторих го на сила. С насълзени очи благодарих и тръгнах към вратата. Но преди да я отворя, се обърнах, усмихнах се и изрекох.
- Братле, то, сърцето вече ме намери!
