Цанко Живков
„Ако може една майка да роди две нации?”
Елена Вапцарова
„Не даваме я не – земята мила, / земята на светите ни отци, / не даваме праха на Самуила, / ни славата на двамата светци...”
Някои от днешните ни млади-зелени управници май не са чели тези стихове на единствения признат от милионите си читатели и почитатели у нас за народен поет Иван Вазов. Той е изрекъл и проклятието над всеки майцепредател, решил да трампи за паница леща интересите на македонския дял от историята на българщината. Да търгашества с костите и „праха на Самуила”.
Явно и доста скопияни не са били в час, когато е преподаван урокът за половинвековната кърваво-епична сáга между царя на българите Самуил (така сам се е определял и подписвал) и императора на византийците Василий ІІ. Защото по онова време Македония се е наричала не днешното Привардарие, а Одринска Тракия, откъдето е произхождала и династията на Василий, та е прибавял към титлата си и Македонец. И защото след ослепяването на хилядите Самуилови войници Василий сам се накичва с прозвището Вулгарохтонос, сиреч Българоубиец. За кой и какъв македонски цар бълнуват днешните луднали по измисления си „национален интегритет” макета, след като и
гърците яко ги пернаха по ръцете, протегнати към техните антични поробители,
но и водители Филип и Александър Македонски?...
Точно на 1 април т.г., в деня на шегата и лъжата, след дълги умувания в Скопие обявиха резултатите от преброяването на населението в Северна Македония. И веднага почти всички малцинства възнегодуваха от недостоверността на броя им.
Като българи се отчитаха 3504 души (преди двадесет години бяха наполовина, та все пак има напредък). Но дори и това им скромно наличие не знаели къде да го дянат, тъй като в конституцията на югозападната ни съседка нямало графа единствено за българската общност.
Което, между впрочем, е съвършено правилно. Доста по-големи наши малцинствени групи съществуват и са конституционно признати в Косово, Сърбия, Албания, Гърция, (където ги наричат славяноговорящи), но в днешната Северна Македония никога не е имало и не може да има българско малцинство. Защото
векове наред българин и македонец са едно и също нещо
Синоними са.
Сега скопските управници ни замотават с 3500 броя нашенци с уловката да ги впишат дори в конституцията си, ако признаем мераците на сепаратистите от Омо-Илинден за някакво македонско малцинство в България. Но това е пълен абсурд. Защото в пределите на днешната ни държава съществува едно огромно македонско мнозинство. След края на злощастните за народа ни войни, водени все за свободата на Македония, 350 хиляди бежанци от всичките й краища намериха спасение и подслон в родината-майка. (Не е ли показателно, че поне едно семейство от прокудените не отиде в друга балканска страна?). Новодошлите несретници се каращисаха и размножиха в незнайно колко хиляди други семейства, та никой вече не може да хвана края им. Е, не става ли ясно, че ако някой нашенски управник се поддаде на натиска и внушението на който и да било чужбински или роден невежа да се направели от българска страна компромиси по този и другите спорни въпроси с македонските ни братовчеди, за да влезели по-бързо в Общоевропейския дом, то безродникът ще бъде замерян не само с развалени яйца и домати, а прогонен с камъни и тояги.
Значи в Северна Македония все пак имало 3500 българи. Как са ги установили е загадка превелика. Тъй като над 100 000 тамошни жители вече са извървели митарствата по документалното доказване с кръщелни, венчални и училищни свидетелства на техните баби и дядовци, с турски крепостни актове за собственост или покупко-продажби на земя, че са били българи по произход и самосъзнание от време онó. Българи от Македония. Затова днешните им потомци са пожелали и вече получили наши паспорти, направили ги и граждани на Европа и на Света, а хиляди други кандидатстват в момента. Ето защо управничарите край Вардара нервничат, че скоро може да останат съвсем без жители. (Нека и провокаторите илинденци покажат кръщелните свидетелства на своите дядовци, за да се види истината как са се определяли единствено и само като българи).
Но тук се изправя големият и пренеприятен въпрос: Защо цялата тази 100-хилядна армия не са пожелали (или посмели) да заявят открито, че са с българско самосъзнание, както са се чувствали, твърдели и гордеели и техните предци?... Защото в днешната Северна Македония престъпните отродителски деяния на няколко поколения удбовски подлоги и сталино-титовски коминтерновци доведоха нещата дотам, че името бугари да е най-презряно и осъдително. На тях не се полагало да заемат отговорни управленски длъжности, децата им да учат в престижни училища и университети, администрацията да ги обслужва като равноправни граждани. Бугарите били татари, монголи, фашистки окупатори, най-зли и опасни врагове на македонскиот народ. И не минава ден да не видиш надраскан лозунг „Бугари, умрете!” или запален и стъпкан националния ни трицвет. (Как са загубили сетивата на себеуважението си тия наши братовчеди, че клеветейки ни по този начин, унижават и себе си? Общия ни корен!). Следствие на което всичко свързано и напомнящо за „бугарашите” – древни надписи върху църковните икони, гробищни плочи и войнишки паметници, исторически герои и документи, народни песни, художествени творби и т.н. подлежат на поругание и унищожение. Или на македонизиране, като „българското” се задрасква и се пише „македонско”. Окус-фокус препаратус! И тази простащина се върши в най-модерния век на междузвездни полети и чудотворния интернет, свързал седемте милиарда люде на планетата в огромно и пъстро живелище от съседи съмишленици.
Вече стават горчиво-понятни и
причините, поради които тия 100 хиляди нашенци от днешната объркана Македония не са се заявили като българи
Навярно от благоразумие да не усложнят положението си – своето и на децата. Но че не са се поколебали въпреки трудностите и опасностите от още по-големи репресии, получат ли нашенски паспорти, говори за куража и доблестта им. За това, че не съществува по-голямо достойнство за всеки с българска кръв и самосъзнание, от достойнството, че е българин!
Много упорито и скарано с истината е и твърдението за някаква „фашистка окупация” на Македония от нашите войски през Втората световна война. Едно – защото в тогавашна България нямаше фашизъм (сиреч, единствена тоталитарна партия с обожествен фюрер и смазана опозиция); и второ – защото при създалата се политическа обстановка на Балканите, без да воюваме, след щастливото присъединяване на Южна Добруджа, бяхме повярвали, че се осъществява вековният ни блян за обединяване на разпокъсаното отечество. Въпреки че германците запазваха правата си на завоеватели, войските ни навлязоха с въодушевление в новоосвободените земи, за да ги охраняват и администрират, посрещнати с луд възторг от населението. Това го виждах и сам, тогавашен гимназист, от кинохрониките, които ме изпълваха с вълнение и гордост. Беше в края на април, Великден 1941 г., други цветя нямаше, та жените и децата окършиха цветовете на овошките, за да постелят пътя на освободителите си. По-късно щях да науча, че много от войсковите части, навлезли в Македония, Беломорска Тракия и Поморавието, са се предвождали от офицери из тамошните емигрантски преселници. Та те освобождаваха родните си огнища! Какви фашисти и окупатори са били? (Тези кинохроники се пазят някъде, защо не се показват днес?).
И какво бе продължението?
В предвоенните години България бе на седмо място в Европа по икономически растеж и левът ни имаше златното покритие на франка. Това позволи да се заделят огромни средства за благоустрояване и развитие на новите земи. Повярвали (доста прибързано), че те завинаги стават наши, започва се усилено строителство на пътища, железопътни линии, пристанища, училищни и читалищни сгради, болници, промишлени предприятия, корабостроителници. Отводняват се блата, прокарват се напоителни канали, залесяват се голи ридове. Решително се подобрява здравното обслужване на населението, снабдяването с хранителни продукти и промишлени стоки. (Тези действия на окупатори ли бяха?).
Разбира се, имаше и недоволни противници на всичко това от предишната управленска номенклатура. Десетилетната тирания на гръцките и сръбските националшовинисти в заграбените български земи, жестоко потиснали и забранили на населението да се смята и говори български, доведоха до някои лични отмъщения и родови вендети. Нещата се усложняват след като хитлеристите нападнаха Съветския съюз и местните комунистически организации подеха партизански действия срещу „фашистките окупатори”. Брат въстана срещу брата и свои убиваха свои. Познато и на много други места на Балканите.
Обаче
масовата трагедия настъпи,
след като нашите войски трябваше да се изтеглят от Македония и Беломорска Тракия и целият „пролетарски гняв” на новите властници се изля над тукашните „помагачи на окупаторите”. Всъщност над всички, които по един или друг повод бяха изявили българското си самосъзнание и произход. Хиляди от тях са избити без съд и присъда, натикани в скотобойните концлагери и затвори. Та днешните скопски нетърпеливци на всяка цена и бързо да принудят нас и другите европейски страни да ги приемат за равноправни членове на Съюза, биха ли се извинили за ония масови братоубийства, които се извършиха тогава?...
Вместо това свидетели сме как техни делегации скитат из други столици и континенти и пръскат луди пари за купуване на фалшиви съчувственици.
Жалват им се като просекини, че, видите ли – бугарите хуни, татари, монголи, фашисти и тем подобни бандити от зла воля не ги пускали в Европейския съюз. Спечелили съмишленици дори в Американския конгрес, та някои от членовете му щели да настояват за санкции срещу нас. Какви наивници!
Отвъд океана я знаят, я не, че във великата им война за независимост са убити 80 хиляди бойци, но са пълни невежи относно това, че многократно по-малкият ни народ жертва два пъти повече свои чада в златната им мъжка възраст, загинали все за свободата на неблагодарната днес Македония. Тия храбреци не бяха никакви хуни, татари или монголи, изтлели из мрачните пространства на Средновековието, а Паисиевите прости орачи, копачи и жътвари от тучните нивя на Мизия, Тракия, Добруджа и Шоплъка. Те се сражаваха като разлютени лъвове и умираха без страх със сладката вяра, че народът ни ще бъде обединен и свободен.
Та в Скопие трябва да се смирят поне пред мъртвите!
Ако жертвалите се бяха някакви татари и монголи, чии кръвни потомци са днешните вардарски макета?
Тъй като сегашната северомакедонска върхушка е продукт на повече от вековната сръбска тирания в тая многострадална земя, не можем да подминем и пещерно-шовинистичния разврат, който западните ни съседи насадиха и отгледаха както в политическите отношения, така в личния християнски морал сред тамошното население. Още повече и защото сърбите също са се запътили към подредения Европейски дом, но с целия си стар багаж и манталитет. Наскоро преизбраният за втори мандат техен президент заяви, че сънародниците му желаят да са негови равноправни членове, но да поддържат отношенията си и с предишните приятели и покровители. Като двуглавият орел на знамето им: да гледат хем на изток, хем на запад. Да седят на два стола и от две майки да бозаят. Но възможно ли е?
И защо това, което беше задължително за французите, германците и последвалите ги, преди да сложат основите на Общоевропейския алианс трябваше да уредят добросъседството си, да се извинят и простят един другиму за стари погрешки, да не важи и за нашите съседи? Мъдреците от Майнстрих го сториха, започвайки с поправки в букварите на първолаците. Последвани и от останалите съмишленици на благородната европейска идея за живот в мир, разбирателство и всестранно сътрудничество. А от сегашните балкански кандидати не чуваме и не виждаме ни думичка, ни стъпка в тази насока. Сърбите биха ли признали кражбата на Тимошките ни земи, обезбългаряването на Поморавието, погазените договори и злосторствата си в Македония и Западните покрайнини? Обаче ни насилват отвсякъде да сме се съгласили с незабавното им приемане в Съюза, пък сетне щели да изправят кривиците си.
Тук ще върнем назад лентата на времето, когато големите западно и източно-европейски играчи в политиката, водени от грубите си империалистически интереси, заровиха на Балканския полуостров своите буретата с барут, та сетне по всяко време ги взривяха в своя угода. Ще отбележим, че и така нареченият „македонски въпрос” недалновидно и грубо бе създаден пак от тях, като още на Берлинския конгрес многострадалната Климентова земя бе оставена в кървавите ръце на османските палачи. Сетне, след края на Балканските войни и на Първата световна касапница, при крещящо нарушение на каквито и да било морални принципи, етнически права и договорни отношения, тази земя бе подложена на жестоки поругания от сърбите и гърците. Така Македония се превърна в незарастващата рана живеница най-напред за нас, българите. Стана злокобна разменна монета в хищническите домогвания на останалите балкански народи, а сега вече се задава и като горещ картоф за Европейския съюз.
Затова трябва много да се внимава с реалната готовност и на македонците, и на сърбите да станат пълноценни членове и радетели на благородната идея за братство и сътрудничество на Континента. Свидетели сме как пред Алианса изникват всекидневно нови и нови предизвикателства относно неговата същност, единство и взаимодействие, бъдещо усъвършенстване. Да не увеличаваме проблемите му и с още неразчистените балкански трънаци!...
