Никола НИКОЛОВ
Всъщност не прочетох нищо толкова особено във вестника онази сутрин. Неделното издание е пълно с готварски рецепти, кръстословици и простички главоблъсканици за повдигане на самочувствието, много спорт, от който не се интересувам, и няколко пространни интервюта с маргинални герои, за да се закърпят криво-ляво 16 страници. Купувам си го просто по навик.
В крайна сметка толкова много жени се казват Мария. И на мен ми е писнало от зле прикритите рекламни правителствени материали под формата на неангажиращо четиво за уикенда. Властта с човешко лице. Въпреки това се зачетох в очерк на цяла страница за някаква новоназначена председателка на държавна агенция. Снимана умело в неформална обстановка, прегърнала златисто-кафяво кученце на фона на нежен пролетен пейзаж, русокосата женица дрънкаше изтъркани клишета за надеждата, че ще помогне не само за решаване на ресорните й проблеми в дългосрочна перспектива, но и ще работи в по-общ план за подобряване на обществено-политическия климат.
Преглеждах през ред, докато чаках кафето да се свари, когато попаднах на следния пасаж: „От години хронично болните и хората в неравностойно положение у нас са подложени не просто на изолация, но и на откровен обществен геноцид. Говорим не просто за липса на държавническо отношение, но и на елементарна човешка съпричастност. Самата аз съм преживяла изключително тежко заболяване в детството си и отлично осъзнавам отговорността си към тези хора както в личен, така и в социален аспект.“
Кафеварката изпищя и стаята се изпълни с аромата на готово кафе. Още от дете обичам тази миризма почти колкото прясно окосената трева или газовете от ауспусите на автомобилите, които бяха такава рядкост в онези години.
Макар никога в живота си да не съм пушил, кафето за мен винаги е носило полъха на изключително острите цигари „Ударник“ на баща ми и като затворя очи си представям бялата кутийка с нарисуван в синьо работник на масичката в кухнята.
Несръчно изплетеното от майка ми ковьорче, шишенцата за олио и оцет от чешко стъкло, сватбен подарък за младото семейство, които стояха в квартирата като златни копчета на изхвърлен балтон. Олющената дъбова маса, тежка като живота през 50-те, която вуйчо Асен беше успял да бракува от местното РПК и да докара един следобед със служебната УАЗ-ка. И усмивката на майка ми, когато сивеещото чудовище зае своето място в кухничката - нещо толкова стабилно и осезаемо в чуждия град, при това наистина наше.
Там татко пиеше кафето си вечер преди да тръгне за нощно дежурство - участъков лекар с първото си разпределение в дълбоката провинция. Стъпил на ниско четирикрако столче и по гащета, аз с неудоволствие се правех, че си мия очите преди лягане, докато мама забележеше, че се бавя твърде много и натиснеше лицето ми под струята. После с протрит пешкир в ръка се отправях към миниатюрната дневна, която играеше ролята и на детска стая. Хвърлях последен поглед към баща си, вечно замислен над чашката с евтина утайка, как въртеше объркано венчалната халка на лявата си ръка със своите дълги и бледи пръсти, или почукваше с незапалената цигара по масата.
Така беше и онази вечер, когато татко, вместо припряно да глътне кафето и да се засуети с възела на вратовръзката, помоли майка ми:
- Седни за минутка.
- Исках да изгладя и другата риза... - Почти оправдателно подхвана тя, но вече беше се отправила към твърдото диванче.
- Докараха ни едно петгодишно момиченце, Марийка, боли я едното краче. Фелдшерът месец и половина я лекувал със затоплящи компреси...
Майка ми не каза нищо. Макар да бе едва навършила 22 години, тя умееше чудодейно да заема точното си място във всеки разговор и всяка ситуация, като едновременно беше и незабележима, и невъзможна за пренебрегване.
- Има туберколоза на костите, засегнат е и гръбначният мозък. Остават й няколко месеца нечовешки болки. Сега се чувства добре, а и нямам друг избор, освен да я изпиша. След седмица-две, точно когато започне да забравя за болницата, влошаването ще започне. Чувствам се, все едно съм най-проклетият измамник на света...
- Сигурно е глупаво да те питам дали нещо може да се направи, - намеси се мама, един от редките случаи, в които не успяваше да каже нищо по същество.
- В Италия сега проучват нов антибиотик – казва се рифампицин. Разрушава бактериалната ДНК като нищо досега, - той въздъхна уморено. – Може да започнат производство до 5 години, а да го имаме тук след... 8? Знаеш ли, ако можех, щях на секундата да заменя живота си за този на русото момиченце.
Не знам дали баща ми е казал нещо повече, защото очите ми вече се затваряха. Нямам представа дали майка ми си е замълчала, или е подхвърлила нещо суеверно от рода на „така не се говори“.
Следващото, което си спомням, са писъците на мама, суматохата от съседите, затръшващите се врати, хората с бели престилки и неловко стоящият в ъгъла милиционер, почтително свалил фуражката от потното си олисяващо теме, който търпеливо чакаше своя ред.
Татко се прибрал от дежурство в седем сутринта и седнал в кухнята да си почине пет минути, преди да влезе в банята. След половин час мама станала и го заварила изстиващ. Колегите му казаха – спукана мозъчна аневризма, няма как да се предвиди, няма как да се предотврати. Беше на 29 години.
В крайна сметка нищо толкова особено не бях прочел, според статистиката близо 140 хиляди жени у нас се казват Мария. Вероятно поне една четвърт са в подходящата възраст, за да бъдат онова нещастно момиче, а поне една на сто е била повалена от някоя сериозна болест - 50-те бяха тежки времена. Татко беше човек с изключителен характер, но сделките с дявола ги има само във „Фауст“, нали? Отпивам нова глътка и решавам да мина към судокуто - там поне всички отговори са ми ясни.