Светлозар КИРИЛОВ,
социолог
53 000 са местата за първокурсници в българските университети през учебната 2019–2020 г., а завършващите средно образование ученици са към 50 000 – т.е. всеки абитуриент би могъл да си намери място в университет. Някои от завършващите средно образование не продължават да учат, а други заминават да следват в чужбина и така 54-те българските университети, от които 17 частни, се борят да привличат студенти, обявяват по три класирания и въпреки това накрая някои остават с незаети места. Най-тежко са засегнати по-непрестижните частни университети, където се очаква половината бройки за първокурсници да останат незаети. Затова и някои от висшите учебни заведения се превръщат в печатници за дипломи срещу платени учебни такси.
Същевременно българските университети заемат съвсем незавидно място в световните класации. Неотдавна публикуваният рейтинг на престижното британско издание Times Higher Education показва, че челната тройка на най-добрите университети в света се оглавява от британските университети Оксфорд и Кеймбридж, следвани от Станфорд в САЩ. В класацията доминират университетите от САЩ – 15 от тях са попаднали сред първите 20 в света (освен Станфорд – още Масачузетският институт по технология, Калифорнийският институт по технология, Харвард, Принстън, Йейл и др.) Великобритания има четири висши училища сред първите 20, а Швейцария – едно (Швейцарския федерален институт по технология в Цюрих). Сред 1258-те университета в света от българските е попаднал само Софийски университет „Св. Климент Охридски“, който е в дъното на класацията, извън първите 1000, заедно с университети от Турция, Иран и Китай.
Какви са разликите между американските университети, които излизат напред в класациите, и българските?
В САЩ има ясна връзка между образование и заплащане впоследствие – колкото повече си учил, толкова повече пари получаваш. И това става не с държавни директиви, а е следствие от нормалното функциониране на пазара на труда. Затова образованието е инвестиция, която се обмисля внимателно и планира отдалеч. Много американски семейства започват да спестяват пари за колеж на децата си още докато са малки. И има защо – само годишната такса за обучение в престижния Харвардски университет е 46 000 долара, а заедно с разходите за храна, квартира и учебни такси парите, които един студент дава за една година, надхвърлят 67 000 долара. Ако завършеното образование не носи исканите доходи, в САЩ хората се преквалифицират или завършват допълнителни курсове.
В българското общество няма ясна връзка между образование и заплащане. В намирането на работно място с добро заплащане има елемент на случайност и до голяма степен е резултат на връзки, контакти и шуробаджанащина, а не само и не толкова на добро образование и квалификация (едно от изключенията са професиите, свързани с компютри и информационни технологии, където способностите се оценяват и заплащат подобаващо). Получава се така, че хора с висше образование работят като продавачи или сервитьори, а хора с много по-скромни образователни постижения могат да се радват на високи доходи.
Обучението в американските и българските университети също е различно. В българските оценяването и изпитването обикновено е в края на семестъра, а в американските – през целия семестър. В САЩ студентите имат не повече от 16 часа лекции и упражнения на седмица и учат най-много четири учебни предмета на семестър, а в България учебните часове на седмица са почти два пъти повече. Но американските студенти всяка седмица или през седмица имат различни писмени задачи и тестове, за които трябва да се готвят през времето извън лекциите и от които зависи крайната им оценка. А студентите в България е възможно цял семестър да не посещават учебни занятия и да се явят на изпитите след това. Има случаи на български студенти, които през семестъра работят в хотели в Кипър или като сервитьори в Англия и се връщат в България само два пъти в годината да пробват да вземат изпитите в университетите, чиито учебни занятия почти не са посещавали. В САЩ това не е възможно – на присъствието в аудиториите се държи и отсъствията не се толерират.
Разликите в обучението водят до това, че в българските висши училища се формира практиката за пасивно възприемане и усвояване на информацията, а в американските се развива умението за мислене, анализ и творчество. Една романтична мисъл от миналото гласеше, че студентът не е кофа, която трябва да се напълни, а факел, който трябва да се запали. В САЩ завършват само около половината от студентите, а в България – почти всички.
Съществена е и разликата в средното образование
Учениците в САЩ, които завършват гимназия, учат неща, които българските ученици са учили още в 9 или 10-ти клас. Това изглежда като предимство на българското средно образование – да се преподават знания по физика, химия или история, които са много повече от изучаваните в американските училища. В крайна сметка американският подход е по-ефективен: средното образование дава необходимите знания за живота, а всичко надграждащо се научава в колежа, от тези, които продължават. Българските ученици пък са възприемани като кофи за пълнене с информация, която после изобщо не им трябва в живота и поради това се забравя, а това е и излишен разход на ресурси (заплати на учители, време, усилия). Така, парадоксално, американските университети започват с първокурсници, които в средното си образование са учили по-малко неща от българските си връстници, а накрая от щатските висши училища излизат подготвени специалисти и мислещи хора. Въпреки че обемът информация, изучаван в българските училища, е голям, сегашните ученици не знаят много неща, които са били част от общата култура на учениците преди тридесетина години.
Все пак САЩ са страна с голям пазар и многобройно население, където университетите се конкурират и най-добрите от тях привличат хиляди студенти, които плащат такси и така висшите училища генерират значителни финансови постъпления плюс получаваното от корпорации и спонсори. Приходите на Университета в Харвард за 2018 г. са 5,2 милиарда долара, което означава огромни възможности за оборудване, най-нова техника, компютри, заплати на преподавателите и служителите – всичко това далеч над по-скромните възможности на българските висши училища. Всички разходи, публични и частни, за висше образование в България за 2016 г. са 1,2 милиарда лева, а за образование въобще (вкл. предучилищно, начално, основно и средно) – 3,8 милиарда лева. Така един-единствен елитен американски университет, Харвард, който обучава толкова студенти, колкото и СУ „Св. Климент Охридски“, разполага с пари, които надхвърлят не само финансите, с които разполагат всички български висши училища взети заедно, но и изобщо всички разходи за образование в България – от първолаците и гимназистите до учещите за бакалавър, магистър и доктор.
Западните университети привличат много студенти от други страни, които допринасят с таксите си за финансирането на висшите училища. В Софийския университет учат 23 000 студенти, което е напълно съпоставимо с обучаваните в Оксфорд (20 000 студенти) или Колумбийския университет в Ню Йорк (26 000), но в най-старото българско висше учебно заведение чуждестранните студенти са само 5%, а в Оксфорд са 40%, в Колумбийския университет – 37%. Хиляди студенти от Китай и Индия се насочват към западните колежи, където се надяват да получат по-добро образование от това в страните си.
Най-лошото в българското висше образование
е тенденцията за негласен договор между някои университетски управи и студентите: студентите редовно да си плащат таксите, а управата да се погрижи накрая обучаващите се да получат дипломи. Професор в Университета по национално и световно стопанство пише четворки и тройки на предадени празни листове на изпит по геоикономика и регионално развитие през 2017 г. Шокиран студент издава преподавателката в социалните мрежи, а управата на университета предпочита да го накаже с последно предупреждение за изключване заради уронване авторитета на УНСС.
Все пак утвърдените държавни университети в България предлагат сносно образование, имат квалифицирани преподаватели и будни студенти. Поради възможностите за образователен обмен български студенти могат да прекарат един семестър в друг университет на страна, членка на Европейския съюз. Техните впечатления след връщането им са, че българското висше образование всъщност изобщо не е чак толкова лошо.
