Димитър ПОПОВ
Звучи шаблонно, но безспорен факт е, че младото поколение е двигател на прогреса на всяка страна и на човечеството като цяло. Без съмнение жизнеността и бъдещият просперитет на всяка страна в значителна степен се обуславя именно от това какво младо поколение расте и се възпитава чрез съществуващата в нея образователна система. Затова въпросите, свързани с образованието и подготовката на младото поколение за успешното му включване в реалния живот, са от особена важност и представляват изключителен интерес.
Преди десетина години Националното управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство (National Aeronautics and Space Administration – NASA) поверява на екипа на психолога професор д-р Джордж Ленд да разработи
тест, с който да се оцени творческият потенциал и креативността
на учените и инженерите в ракетното направление на организацията. Екипът от психолози обаче решил да отиде по-далеч – да оцени как се „ражда” креативността – тя вродена ли е или се развива впоследствие? За целта на специален тест били подложени 1600 деца в предучилищна възраст възраст - от 4 до 5 години. В общи линии тестът се свеждал до решаване на прости задачи по всички възможни начини чрез влагане, без каквито и да са ограничения, на въображението на детето. Резултатът бил шокиращ – цели 98% от децата се справили блестящо и попаднали в най-високата категория на оценка – „гении”. От NASA обаче се отнесли скептично към получените резултата, смятайки, че те са нереални.
Обаче екипът на професор Ленд не мислел така и не се предал. Когато същият контингент деца достигнал десетгодишна възраст, те били подложени отново на този тест. Оказало се, че едва 30% от тях успели да се включат във висшата категория. Специалистите от NASA отново се заинтересували от получените резултати и поръчали ново изследване – когато децата достигнат петнадесетгодишна възраст. При това изследване във висшата категория попаднали по-малко от 12% тях. От NASA решили да не чакат още пет години, а на теста били подложени аналогичен брой възрастни. Резултатът бил твърде обезкуражителен - само 2% от участниците се справили блестящо с поставените задачи и попаднали в графата „гении”...
Логичен е въпросът - какво се случва, та така бързо с увеличаването на възрастта при децата се намалява броят на тези от тях с високи интелектуални способности?
Отговорът е колкото шокиращ, толкова и понятен – всички деца попадат в обятията на образователната система, която успява да „подреже” тяхната гениалност и да строи повечето от тях в стройните редици на ординарните, средностатистически граждани. Редица водещи учени са на мнение, че в този си вид училището потиска творческия потенциал на човека, който е двигател на новите открития и на прогреса на човечеството. Повечето специалисти смятат, че
главни фактори за понижаване на интелектуалните и креативни способности на младите хора са:
образователната система, средствата за масова информация (особено телевизията) и социумът като цяло. Много от тях заявяват, че в повечето страни този факт е в изгода на управляващите, които нямат никакъв интерес от голям брой високоинтелигентни и гениални граждани. На тях им е нужна работническа класа, която да произвежда нужните блага и да бъде по-лесно манипулируема и управлявана.
Неотдавна един български професор политик публично заяви, че 80% от българите са дебилни. Какво точно е имал предвид и как са били генерирани тези „дебили” е трудно да се каже, но едва ли отговорът не включва изброените по-горе фактори, които активно способстват за въпросната нелицеприятна метаморфоза. Но да оставим тази бездоказателствена и умозрителна преценка на съвестта на автора й и да се върнем към тезата за „приноса” на образователната система за потискане на креативността и творческото мислене на младото поколение.
Открай време българските ученици се възприемат като празно ведро,
в което трябва да се налеят колкото се може повече знания по колкото се може повече науки, с колкото се може по-голям обем. Без да се държи сметка за капацитивните възможности на децата, както и за полезността и възможността да се усвои и трайно задържи в съзнанието такъв обем информация. В резултат на този безумен подход раничката на учениците от основните училища достигна 6-8, че и повече килограма, в която се вместват учебници, пособия и тетрадки, съдържащи, в по-голямата си част ненужни и несъответстващи на възрастта на децата познания. Достатъчно е да се разлистят например учебниците за основните училища, за да се открият безброй вопиющи примери в тази връзка.
Системата за оценявана на всички нива на образователната ни система се свежда до колкото е възможно по-точно възпроизвеждане на съдържащата се в учебника информация, респективно казаното от преподавателя. Всяко отклонение от зададените параметри е повече от нежелателно и не води до добър резултат. Това стимулира и насърчава зубрачеството и потиска желанието за каквото и да е въображение, креативност, собствено виждане или разсъждение. Да не говорим за полет на фантазията. Много наблюдения, включително лични на автора, сочат, че много от зубрачите не успяват да се впишат успешно като специалисти в реалния живот и са безсилни при решаването на проблеми, които не са описани в учебниците. Обратно, „по-вироглавите”, със собствено виждане студенти, постигат далеч по-добри резултати в своето кариерно развитие и в крайна сметка са по-полезни за страната.
А ако има
такива деца, които не се вписват в общия тон и си позволяват да мислят самостоятелно или дори да изказват несъгласие с определени неща в изучавания материал,
те обикновено стават мишена както на недоволния преподавател, така и обект на подигравка от своите съученици. Така постепенно умира креативността, полетът на въображението, на мисълта и съзиданието и се формират индивиди, в чиято памет завинаги остава парадигмата, че не бива да се отклоняваш от общия поток, за да не бъдеш наказан за това. Нищо, че в огромната си част големите световни открития са направени от хора, които са изказвали еретични мисли и са подлагали на съмнение и проверка възприети норми и знания.
Препълването на учебните програми на всички нива на образователната ни система с голям брой предмети, знания и обем се възприема едва ли не като нейно предимство, но, за жалост, това съвсем не е така. В огромната си част тази информация е безполезна, тъй като бързо се забравя и затрупва с нова такава, която на свой ред става ненужна и потъва в забвение. Трудно е да се отговори кой има полза от този подход. Много по-правилно е да се прецени какви минимални знания трябва да придобие един ученик, завършващ седми клас, дванайсти клас или даден университет. За даровитите, интересуващите се от дадена научна област деца следва да има съответни допълнителни форми за придобиване на знания и развитие на интелектуалните им възможности – кръжоци, семинари, научни сесии, дискусии, които да се водят не формално, а от висококвалифицирани и вдъхновени преподаватели. Защото там ще се формират повечето от децата, които в бъдеще ще движат прогреса на страната ни.
Ако сравним обучението в българските и университетите в развитите западни страни,
освен вопиющата разлика във финансирането, материалната база и заплащането на преподавателите, ще се натъкнем на още една фрапантна разлика. Учебната седмица на българския студент е от порядъка на 30 и повече учебни часа, докато в САЩ, например, тя е 16 часа. Изучаваните предмети в американските университети са примерно четири, а в нашите – поне два пъти повече. Огромна част от времето на студентите в престижните университети на запад е заето със самостоятелна подготовка на поставени задачи, както и за почти ежеседмичните тестове, от които зависи крайната им оценка за семестъра. В западните университети се гледа с лошо око на отсъствието от лекции, докато присъствието в нашите университети в редки случаи надминава 20-30%, като те не са задължителни.
Тъжна щриха към описваната картина е фактът, че броят на завършващите средно образование през настоящата учебна година ученици е с около 3000 по-малък от предлаганите места в 54-те(!) български университети (от които 17 – частни). В свирепата битка за студенти нивото на приемните изпити (в повечето случаи елементарни тестове) е крайно ниско, тъй като трябва да се подбира именно от този материал, формиран в средното образование по вече описаната система. „Избутването” на всички постъпили първокурсници до тогата на абсолвента е първостепенна, непосилна и жизненоважна задача на всеки университет, тъй като финансирането му е в пряка зависимост от броя на студентите. Това безспорно води до катастрофално спадане на нивото на обучение, изискванията и в крайна сметка – до твърде ниско качество на завършващите специалисти. Някой беше казал, че студентът не е кофа, която трябва да се напълни, а факел, който да се запали.
Корупцията в системата на висшето образование е един от най-нелицеприятните фактори, който безцеремонно руши представите на младите хора за справедливост, чест, морал и достойнство. За съжаление, борбата с нея се води с палиативни средства, като в крайна сметка надделява тезата за съхраняване на „честта на пагона”. Тъжно е да се констатира, но в световната ранглиста на университетите (QS World University Rankings® 2020) най-престижното ни висше учебно заведение – Софийският университет „Св. Климент Охридски”, е класирано в интервала 751-800. Останалите наши университети се губят далеч в места, няколко хиляди след призьорите.
Производството на интелигентни, образовани и с творческа фантазия млади хора е скъпо предприятие. Харвардският университет, например, който заема трето място в горната класация, обучава 15 000 студенти (СУ – 23 000) и разполага с бюджет от 5,2 милиарда долара. Всички разходи на българската образователна система съставляват 2,19 милиарда долара, т.е. повече от два пъти по-малко от едно единствено висше учебно заведение! Бърза справка показва, че САЩ имат 380 носители на Нобелова награда, а страни с близък до нашата страна брой жители - Дания, Норвегия, Унгария, имат по 13, а Швейцария - цели 28. Американският учен Франц Месерли неотдавна откри любопитна зависимост между количеството на изяждания годишно от гражданите на дадена страна шоколад и числото на нейните нобелови лауреати, отнесени към броя на нейното население. Получило се невероятно съвпадение между двете класации, което изглежда така: Швейцария, Швеция, Дания, Австрия, Норвегия и т.н. Швейцарците консумират по 10,19 кг шоколад годишно, а норвежците – 9,41 кг. Българинът консумира едва 3,5 кг, може би затова все още чакаме своя нобелов лауреат...
