Жана РУСЕВА
Откакто дългите пътища – по море, по суша и по въздуха, надлъж и нашир – опасоха земното кълбо, то заприличало, казват, на едно голямо село. Пътищата отвориха пространство за онова мащабно геополитическо, стопанско и културно явление – глобализацията. И от някои среди то, естествено, се посреща с възторг, но други яростно го отричат под предлог, че застрашава специфичните национални черти и ценности на всяка страна, нейната собствена идентичност.
А всъщност ново явление ли е глобализацията, както се смята днес?
Оказва се, че още в древността една от най-старите цивилизации – петхилядолетния Китай, също е водил войни и е провеждал политики с цел разширяване все повече и повече на своята територия и господство. Китайските владетели винаги са се стремели да завладеят света и да го превърнат в единствена Велика поднебесна империя. Те обаче осъзнавали, че мирният подход е по-лесен и по-траен и тъкмо поради това се впуснали да завладяват земи и преди всичко пазари, проправяйки пътища всред джунгли и пустини. И така се родили и „Пътищата на коприната”, и легендите за тях. За това разказва в книгата си и венецианският търговец и пътешественик Марко Поло, пътувал и живял в Далечния Изток от 1271 до 1295 година.
Впрочем наименованието „Пътищата на коприната” формулира за пръв път германският учен-географ Фердинанд фон Рихтхофен през 1877 година. Тогава именно по поръчка на канцлера Бисмарк той проучва възможностите и условията за прокарване на железница към Азия. И ето че както той, така и други изследователи се натъкват на изключително интересни археологически находки – предимно артефакти - предмети на изкуството, фрески, статуи и др. от периода на търговията с коприна. Тези находки свидетелстват за наличието на пътища за комуникацията между Азия и Европа, за един традиционен обмен на стоки.
Ако хвърлим поглед назад в историята, ще отбележим, че Европа всъщност е колонизирала част от света именно благодарение на Великите географски открития. Първите кораби са кръстосвали морета и океани, търсейки и откривайки неизвестното, непознатото, а някъде – може би и изобилие от богатства. Следващите морски пътешественици търсели вече и местата за пазари и търговия. А третата вълна се състояла главно от военни кораби, имащи за цел да ги охраняват и закрилят, както и да предотвратяват пиратските набези в установените вече търговски бази, складове и др.
Историята на сухоземните пътища е по-различна и много по-стара. Още през II век преди Новата ера, по време на китайската династия Хан, страната била често нападана от многобройни воюващи помежду си варварски орди, които постоянно били отблъсквани. Китайските владетели се опитвали да се справят с нашествениците и по мирен път – чрез мирни споразумения, бракосъчетания и предимно с подаръци, сред които най-скъпа за времето си била коприната. Започнал и оживен обмен с този особено ценен артикул, чиито несравними качества бързо го превърнали едва ли не във валута, достигаща до пределите на самата Римска империя. Навита на рула, коприната пътувала на Запад, пресичала граници, проправяйки пътеки и пътища далеч зад видимия хоризонт...
Така било положено началото на една широка китайска експанзия.
А защо коприната била считана за ценност?
Ами защото с нея селяните били принудени да заплащат дори държавния си данък, тъй като производството й било дълго, скъпо и трудоемко. С рула коприна се изплащали и заплатите на военните наемници, които я продавали скъпо и прескъпо.
Така възникнал и трафикът с коприна за продан. А той се нуждаел от пътища! Така възникнали и местата за отдих на керванджиите – та нали от границата на Римската империя до китайската столица пътуването траело близо седем месеца. Именно от столицата Чанг, наброяваща тогава около 2 милиона жители, тръгвали и първите пътища на коприната, насочени към Запад. Първият от тях поемал към Афганистан, а оттам – към северна Индия, и от индийските пристанища – към обширната Римска империя. Друг пък минавал през Индия към Персийския залив, а оттам – към Константинопол и Средиземно море.
Развил се и оживеният обмен на стоки между търгуващите страни, а в него коприната, естествено, заемала особено място. Както отбелязва в книгата си Марко Поло, тя била символ на богатство, разкош и лукс.
Любопитно е да се отбележи, че Римският Сенат със специален декрет забранил използването на копринени дрехи, наметала и аксесоари, тъй като те били белег на упадък и разточителство. А „възмутително високата й цена” застрашавала финансовите ресурси на Империята!
С течение на времето тръгват и пътищата към Севера. Възникват селищата на кръстопът - богатите, красиви и многолюдни градове Самарканд и Бухара. След арабската инвазия на Средна Азия особено значение придобива и град Дамаск, който достига апогея в развитието си през 8-ми век. Тогава заеми и данъци се заплащали освен с пари (дархани) – и с коприна. След арабското нашествие там остават да живеят и да упражняват изкустното си майсторство много китайски занаятчии, които предали занаята си на местните хора – тъкането на фини копринени тъкани, направата на сребърен и златен филигран и особено книгопечатането. А това било от първостепенна важност за пропагандирането на източните знания към Европа, както и за разпространението на Корана.
През тази епоха именно приключва и монополът на Китай върху коприната. Легендата разказва, че китайска принцеса, омъжвайки се за чуждоземен принц, е пренесла в богатата си прическа яйца на копринена буба. А тогава подобен износ се наказвал със смърт! Друга история споменава за тайно пренасяне на буби или на яйцата им от персийски монаси до двора на римския император Юстиниан в Константинопол през II век на Новата Ера. Но тъй като той вече бил строго ограничил производството и разпространението на коприна, то се забавило в продължение на дълги години. Едва след нахлуването на арабите в Испания, а после в Сицилия и на други места по Средиземноморието производството на коприна било възстановено и се развило.
По време на монголското владичество пътищата на коприната продължили да се експлоатират. Едно от най-оживените средища на търговски обмен между азиатските и европейските пазари били пристанищата на полуостров Крим, Черно море, както и по поречието на река Волга.
В книгата си, издадена през 1298 година, Марко Поло подробно разказва за обмена на стоки – скъпоценности, кожи и др., но особено набляга на ролята на коприната като стока и символ на престиж сред аристократичното общество. Католическата църква обаче отначало се отнася негативно към този луксозен продукт, базирайки се на факта, че Христос и сподвижниците му са носели облекла от лен (такъв бил и погребалният покров на Христос). Но ето че впоследствие самите служители на църквата започват да обгръщат всички свещени реликви в коприна, а тленните останки на легендарни герои да обвиват с копринени платове.
Увековечени от Марко Поло и синовете му,
славните пътища на коприната обаче били задълго прекъснати, за да преминат в... историята
И ето как се е случило това. След като векове наред тези пътища бяха пренасяли и в двете посоки на толкова отдалечените си краища истински безценни богатства (без да бъдат особено обезпокоявани от разбойници, които най-често били прогонвани или унищожавани), тези обвеяни с романтика пътища се превърнали в пътища на смъртта. А една от причините, може би най-главната, е наистина зловеща.
През 1346 г. се разгорял ожесточен спор между установилите се на полуостров Крим монголски и генуезки търговци. Монголците от т. нар. „Златна орда” обсадили генуезкото седалище-форт. И в разгара на избухналата помежду им война монголците приложили един невероятно коварен план. По това време в монголската пустиня върлувал смъртоносният бацил на чумата. Болестта била нанесла големи поражения сред монголското население. Тогава на обсаждащите генуезкия форт монголци им хрумнало „да катапултират” заразени трупове през защитните стени. Заразата се разпространила мълниеносно. Тя бързо проникнала отначало към Константинопол, а оттам – към Средиземноморието и Европа. Пътищата на коприната опустели, а за това била допринесла и арабската инвазия. Наложило се да се потърсят други пътища за придвижване по света. Настъпила ерата на Великите географски открития и на водните пътища.
Смятало се, че историята на пътищата на коприната завинаги е приключила. Но ето че днес ние сме свидетели на тяхното възкресяване.
Заговори се за „Новите пътища на коприната” именно оттам, откъдето са започнали старите – от Китай. Но сега по тях не се движат дълги кервани с тежко натоварени камили и яздитни коне. Невиждано досега мащабно строителство кипи сред безлюдни степи и непокорени пространства... Прокарват се магистрали и железопътни линии, влизат в ролята си и високите технологии. Насред пустинна местност между Китай и Казахстан например вече се издигат кулите на внушителния граничен пост на магистралата Хоргос. А тя обслужва трафик от 2500 камиона дневно!
И ето че след половинхилядолетно затишие пътищата на коприната се превръщат в емблема на могъществото на съвременната китайска държава.
Начертаната от властта грандиозна програма е предтекст за един гигантски, едва ли не фараонски, проект за експанзия, чиято обща стойност ще възлиза на хиляди милиарди долари. Той ще се реализира в различни посоки и има различен предмет на дейност по света. Тези „нови пътища на коприната”, както ги нарича китайският президент Си Джипинг, не включват само нови пътни мрежи и артерии, но и пристанища, хъбове, огромни инвестиции в разнообразни производства, износ на капитали, както и на влияние, разбира се. Визират се предимно западните страни, особено в европейските периферни региони – балтийските, балканските страни, Португалия и др. И това кара европейците да се притесняват от тази напираща енергия в битката за пазари. На тази почва възникна и прословутата търговска война между двата колоса на световната икономика – САЩ и Китай.
Защо Китай издигна като рекламен плакат наименованието „Пътищата на коприната”? Защото това наименование крие между другото и някакво символично измерение. То се свързва с идеята за мирен обмен между партньори, желан и полезен за всички. Защото този обмен включва и размяна на културни, научни и артистични ценности.
В съзнанието на китайците и най-вече на управляващите образът на Пътищата на коприната събужда спомена за славните времена на династията Минг преди нахлуването на монголците и нашествието на европейците в Азия. А това е епоха на просперитет, когато Централна и Източна Азия са били най-оживеното средище, „сърцето на света”.
Съвременните амбиции на Китай са да обхване – със своята икономическа експанзия – много по-далечни пространства от тези на Пътищата на коприната. За досегашните си успехи в тази насока китайските политици, дипломати и медии не пропускат да изтъкнат, че се опират на всеобщо споделяния идеал за мирно сътрудничество и единение на народите. Но... и на спомена за едно изгубено величие, а защо не и за романтичния образ, който „Пътищата на коприната” им навява и днес.
