Атанас ЖДРЕБЕВ
Факт е, че у нас нито едно правителство не е паднало вследствие на гласуван вот на недоверие. Този факт опровергава утвърдилото се като безспорна даденост клише, че това е най-силната парламентарна процедура на опозицията, чрез която тя може да упражнява контрол върху дейността на изпълнителната власт. За да се установи защо вотовете на недоверие са неуспешни, е необходимо да се проведе мащабно научно изследване. Задачата на настоящия текст е далеч по-скромна и се свежда до това да бъде формулирана една възможна работна хипотеза, която гласи следното: Причините за неуспешните вотове на недоверие в България се дължат основно на несъвършенствата на конституционната уредба на тази процедура.
В чл. 89, ал. 1 на Конституцията на Република България е записано: „Една пета от народните представители може да предложи на Народното събрание да гласува недоверие на Министерския съвет. Предложението е прието, когато за него са гласували повече от половината от всички народни представители.” Най-новата българска демократична история потвърждава
слабостта на конституционния текст
и може да бъде отговор на въпроса за липсата на поне една успешно завършена процедура: Ако в цитирания текст беше записано, че минимум 121 народни представители могат да внасят искане за вот на недоверие на МС, тогава подобно искане щеше да бъде депозирано само в случаи на преструктуриране на мнозинството в НС и то щеше да получава необходимата парламентарна подкрепа. Съществена недомислица е, че едно правителство може да бъде избрано от мнозинството на присъстващите в пленарната зала депутати при наличие на кворум при регистрацията, а може да получи вот на недоверие само с одобрението на минимум 121 гласа. Ситуацията с избирането на кабинета на Пламен Орешарски и последвалите го вотове на недоверие е емблематична, доколкото абсурдното поведение на две от парламентарните партии доказа абсурдния характер на нормативните правила. Нека да припомним:
Орешарски получи 120 гласа при избирането си и въпреки това стана премиер
заради трикове с регистрацията, направени от ПГ на „Атака”. След това последва цяла поредица от вотове на недоверие, предизвикани от ГЕРБ, които нямаха дори и теоретичен шанс за успех, защото БСП и ДПС разполагаха с общо 120 гласа срещу същия брой на ГЕРБ и „Атака”. Процедурата девалвира вследствие на игрите с кворума. Последният куриоз беше, че след като Лютви Местан отвори темата за предсрочни избори, ГЕРБ внесе поредния вот на недоверие, който беше демонстративно отхвърлен от управляващите само няколко дни преди правителството да подаде очакваната оставка, защото по думите на Местан нито един кабинет не е паднал от вот на недоверие. Друг интересен пример е с вота на недоверие към правителството на Симеон Сакскобургготски през февруари 2005 г. заради провала на сделката с „Булгартабак”, когато се структурира временно парламентарно мнозинство, доминирано от опозицията, но планът е осуетен в резултат на повторната колаборация на Новото време с управляващите при тайни преговори в двореца „Врана”, а не на парламентарен терен. Съдбата на Новото време след настъпилите събития е добре известна, но Сакскобургготски успя да запази кабинета и да си осигури присъствие във властта още четири години, въпреки че след това завинаги слезе от политическата сцена.
Втората съществена слабост на основния закон в областта на визираната проблематика е, че в него не е регламентирана процедура по т.нар. „конструктивен вот на недоверие”. Това означава искането на опозицията да бъде съпроводено с предложение за проектосъстав на следващия кабинет, за неговата програма с конкретни управленски политики и за парламентарното мнозинство, което ще застане зад него. Ако в Конституцията фигурираше подобна уредба, със сигурност голяма част от вотовете на недоверие щяха да имат различна съдба.
Третата, и може би най-съществената, слабост на Конституцията при уреждането на тази материя е свързана с
процедурата по съставяне на правителството
Основен недостатък на чл. 99 е, че той не предвижда срок, в който президентът трябва да проведе консултации с парламентарните групи и да връчи мандат за съставяне на правителство. Така се създават хипотетични предпоставки за продължително протакане и за политическа нестабилност. Типичен пример за такова протакане е историята с формирането на правителството на Сергей Станишев през 2005 г. Тогава той стана министър-председател на ръба на Конституцията, доколкото в качеството си на председател на БСП не успя да реализира нейния мандат, а беше избран с мандата на ДПС, въпреки че беше представител на друга партия и като такъв вече беше погасил правото си по чл. 99, ал. 1 от основния закон. А Георги Първанов изчака първо да се формира правителството и след това връчи проучвателен мандат за неговото съставяне, акт, който противоречи на цялата логика на чл. 99. Това правителство се ползваше с подкрепата на 169 депутати, внушително мнозинство, което напълно обезсмисляше всяка една процедура по внасяне на вот на недоверие.
Възможността за съставяне на нов кабинет в рамките на същото НС в резултат на преструктуриране на мнозинството се счита за проява на безпринципност, която размива границите между управляващите и опозицията и крие рискове от загуба на електорална подкрепа.
Политическата хигиена изисква тези граници да се поддържат и да не се променя конфигурацията, което на свой ред обрича на потенциален неуспех вота на недоверие. Нека да приемем хипотетично, че сегашното правителство на Борисов беше паднало заради водната криза при наличието на изчерпателно разписани мотиви от страна на БСП. Това можеше да се случи само ако левицата беше провела предварителни консултации с „Атака”, ДПС и „Воля” преди да е обявила не само мотивите си, но и намерението си да внесе вот на недоверие. Тогава теоретично можеше да се стигне до съгласуваност на аргументацията, която да обоснове евентуалната обща подкрепа на предложението.
Правителството щеше да падне, но ново едва ли щеше да се образува в рамките на този парламент
„Атака” е в конфликтни отношения с ДПС и с бившите си партньори от патриотичната коалиция и няма шансове за включване в нова управленска конфигурация, а и подобно на „Воля” е малко вероятно да влезе в следващия парламент. „Воля” от своя страна афишира себе си като дясна партия и е изключено да участва в коалиция с БСП. Обединените патриоти в момента консумират негативите от водната криза в Перник и от екологичната криза като цяло; също така те са натрупали и множество негативи, свързани с публичното поведение на Валери Симеонов, като най-скандално беше отношението му към майките на хората с увреждания, но не трябва да подценяваме и други проблемни точки, например отношенията му с туристическия бизнес. Маргинализацията на „Атака”, произтичаща от множеството скандални и хулигански прояви на Волен Сидеров, не вещае сериозни политически перспективи пред партията. Може би оттеглянето на Сидеров от националната политика е опит да заглуши надигналия се шум около него, но една такава мярка има кризисен характер. Най-важният фактор за стабилността на правителството естествено е свързан с ГЕРБ. Резултатите от европейските и особено от местните избори показаха, че формацията бележи значителен електорален спад в условията на критично ниска избирателна активност и на нарастващо обществено недоверие към партиите и институциите. Парадоксът обаче е, че в национален мащаб ГЕРБ остава първа политическа сила и все още не се е родила реална управленска алтернатива. БСП не е тази алтернатива, защото на местните избори успя да спечели само четири областни града, защото позициите на Корнелия Нинова са разклатени пред предстоящия партиен конгрес, а тенденцията на спад на доверието към ГЕРБ и на ръст на доверието към БСП не е достатъчно силна, за да преобърне съотношението на силите. Има и нещо много съществено, което касае последния вот на недоверие: Безспорно водната криза в Перник е тежка и вина за нея има настоящото правителство. Но ако то беше паднало в момента, страната щеше да се окаже в състояние на дългосрочна политическа криза с неясни перспективи за нейното развитие и край, вписващи се в границите на вече очертаните проблематични конституционни траектории. Един служебен кабинет има ограничени правомощия, не разполага с работещ парламент, натоварен е с огранизацията на изборите и няма необходимия ресурс за управление на кризи.
В тази хипотеза вероятността за усложняване на ситуацията в Перник се увеличава и, ако Борисов беше подал оставка сега, щеше да е много вероятно следващото правителство да се формира в пика на кризата. Би могло да се прогнозира, че ако положението с критичните нива на язовир Студена действително не бъде овладяно, оставката ще стане факт, премиерът ще върне властта в ръцете на суверена, когато тя му бъде поискана от него, но той никога няма да я даде даром в ръцете на БСП и ДПС. Ако Борисов беше решил да поеме политическата отговорност и да понесе имиджовата щета, нанесена от вота на недоверие, това би означавало да признае и да легитимира наличието на управленска алтернатива. Подобен ход би бил погрешен, защото от всичко казано дотук е видно първо, че алтернатива все още не е структурирана, а решението на социалния проблем трябва да е приоритет пред решението на политическия; и на второ място, че вотът на недоверие въпреки своите основания не е решение за изход, а е ход към безпътицата.
Накрая, трябва да се кажат няколко думи за девалвацията на самата процедура. Опозицията в редки случаи през последните трийсет години е внасяла вот на недоверие с реално намерение да се свали правителството. Целта по-скоро е да се предизвика дебат, който да се предава пряко по радиото и телевизията, да се заостри общественото внимание по даден проблем, да се натрупат политически дивиденти, да се постигне пропаганден ефект. Управляващите, особено по времето на ГЕРБ, са създали парламентарни правила, които редуцират до минимум времето за дебати на опозицията, която пък се оказва практически захлупена от неограничените във времето речи на министрите, които трансформират сухите рутинни факти в безконечна възхвала на кабинета. Отсъствието на Борисов от пленарната зала вече се е утвърдило като похват, наследен от неговия политически гуру Симеон Сакскобургготски. То представлява акт на неглижиране на парламентарната институция, то е и демонстрация на липса на интерес към инициативата на опозицията, знак на убеденост, че вотът няма да мине. Освен това въпросното отсъствие се превръща в неизменна част от дебата и така системно се омаловажава основната тема на разискванията, която остава на заден план, а аргументацията по нея се размива покрай споровете по процедурата. Няма значение какви са мотивите, управляващите перманентно ги определят като несъстоятелни, повтарят едни и същи тези за греховете на опозицията, хвърлят вината за състоянието на проблема върху нейно предишно управление.
В българската публичност вотовете на недоверие отдавна са маргинализирани поради всички изброени причини, а това ги обрича на потенциален неуспех.
