„Старите чаровни кина на София станаха супермаркети и магазини за общи стоки. Къде потъна чарът им? Къде изтля романтиката на киното? Огромните центрове с кина по моловете измениха самото ни усещане за кино. Защо?“

...Така звучеше заданието ми за този текст. Това няма да бъде социологическо проучване или критически текст, а един личен разказ и покана за диалог. И, макар че темата е „кино“, въпросът е по-голям – за потребностите на съвременния човек, ценността и смисъла на изкуството, естетиката (доколкото изобщо може да се говори за такава).

През 2009 г. живеех на ул. „Будапеща“, съвсем близо до столичния Дом на киното. Дотогава не си давах сметка колко е голяма всъщност разликата между комерсиалните и арт кината. Там няма как да видиш в програмата американски блокбъстъри или да мляскаш пуканки по време на прожекцията. Селекцията вместо това е с качествено (или пък не съвсем) европейско и световно арт кино, български продукции, документално кино и поредица по-големи и някои маргинални фестивали. Публиката също е различна – от повече или по-малко известни филмови дейци до артистични младежи; батки и фолкаджийки – няма. Започнах да ходя ежедневно, понякога гледах по 3 филма на ден. Сприятелихме се с екипа на киното и дълго разговаряхме. През повечето време зрителите се брояхме на пръсти. В традиционните понеделници от рубриката „София Филм Фест за учащи“ обаче залата (с почти 300 места) беше пълна - налагаше се тогавашният програмен директор на киното Владо Трифонов да пуска някои заглавия повторно, за да не разочарова стотиците младежи, чакащи на опашка. Имах чувството, че сме част от специална общност и се опитвах да приобщя приятели и колеги към нея. С времето станах доброволец, координатор на различни тематични програми, имах щастието в продължение на години да съм част от екипа на „София Филм Фест“ и за две години да работя като програмен директор на същото това любимо място. Сбъдната мечта и много уроци по пътя, някои от които ще споделя тук:

Живеем в ерата на знанието и светът вече е друг

“Ако някой ми беше казал преди 20 или 30 години, че един ден бих плащал да слушам музика или гледам филм вкъщи, който не притежавам, не бих повярвал. Днес имам абонамент за Youtube Premium, Netflix и слушам музика от Google Play Music (Youtube Music). По-снощи оказах на сина си видео, в което обясняваха как се използва телефон с шайба. Значително се понижи времетраенето, когато хората отдават внимание на каквото и да е - повечето си задържат вниманието само няколко секунди и са недоволни, ако за тези секунди не им се предложи нещо приятно - така прелистват набързо картинките и надписите (защото бегло четат каквото и да е) и в Фейсбук, и в Инстаграм, и в Туитър. Бегло се преслушват песни и се преглеждат филми. Така се преценяват и хора - набързо прелистен профил в социалните мрежи - снимката готина ли е? Не е ли? И това е факт. За всичко в съвременния свят. Мина времето, когато хората пишеха дълги писма на хартия с ръка и мастило, чакаха по 2-3 седмици (и повече) да получат отговор и го прочитаха няколко пъти. Слушаха цял албум от нова група по няколко пъти, дори да не им е харесал на първо слушане много, защото са си купили касетката/плочата и искат все пак да вникнат в това, което слушат. Искат да видят един филм на спокойствие и с вълнение да го преценят, защото нови филми излизаха само 2-3 пъти на година и филм от преди 2 години все още вървеше за „нов“. Хората и книги не четат много, много вече и доста хора са горди, че „не си губят времето“, както някъде бях мернал... Да завърша - въпросът е много комплексен. Но и не е задължително да е мрачен - достъпността на новите технологии дават шанс в ръцете и на истински талантливите. Много от тях обаче им липсва усещането как после да го покажат или имат очаквания, че то трябва да се хареса, което не трябва да е изискване за изкуство, защото ако държим да се хареса на много хора и евентуално на възвръщаемост, то то би било продукт, не изкуство“, написа Евгени Антонов, живеещ в Канада в отговор на моя публикация във Фейсбук.

Телевизията все още е най-голямото развлечение на българина

Но далеч не предлага качествено съдържание, какво остава за възпитаване на вкус. Хуморът е вечно битов, а какъв по-добър индикатор за интелектуалното ниво и зрелостта. По частната национална телевизия Катето Евро води гръмогласно и през хилеж „игра“, в която стари муцуни трябва да познават имена на телевизионни предавания, нареждат четирибуквени думи със затворени очи и за финал: „Пуканките атакуват“. И това е в петък вечер. Нивото на останалите предавания, както и подборът на филмите са също толкова принизени, а консумацията им – гарантирана от непретенциозната маса: „Ами това дават, това гледаме.“

Торентите предлагат бърз, безплатен и безнаказан достъп

Трудно е да обвиним масовия зрител, че предпочита да се наслади на любим филм в домашна обстановка и уют. Можем да обвиним държавата за това, че го позволява и дори насърчава с бездействието си. А на зрителя можем да напомним, че като всеки друг (културен) продукт киното е и бизнес, който не може да разчита на държавно субсидиране и спорадични инвестиции, а трябва да може да се самоиздържа. И невъзможността му да реализира печалба води до намаляване на производството и комерсиализация на съдържанието с цел да задоволи масовия вкус. Да не говорим - защо им е на творците да правят голямо кино за голям екран, когато няма кой да го оцени подобаващо и да плати за него. Така път си проправят сериалите и мегасериалите, а пространството за ново и специфично съдържание е все по-малко.

Социалните мрежи създават лесни канали за комуникация

По идея ходенето на кино е общностно преживяване, желание за среща с други живи същества, които имат подобни на собствения вкус и светоусещане. Когато обаче възможностите за общуване са безкрайни и съществуват всевъзможни виртуални общности, живият контакт се оказва ненужен и е заместен от споделяне на снимки и картинки и полуанонимен чат. Спомням си разказа на ирландския посланик в България н. пр. Майкъл Форбс, че някога за гей общността в Дъблин киното е било уникален шанс за среща, а сега вече не само не е единственият, а е почти изцяло заменен от десетки приложения. Просто илюстративен пример, че необходимостта е заместена от комфорта.

Възможно е споделянето на съдържание от всекиго по всяко време и отвсякъде. Границата между „изкуство“ и всякакво друго масово достъпно съдържание е все по-изтъняваща. Всеки може да споделя видео и да достигне до безброй хора бързо и почти непосредствено. Затова и няма ясни критерии за качество – всеки е прав от своята гледна точка и свободен да я изрази и да бъде харесван. Резултатът са безброй уеб сериали, влогове и тематично видео съдържание, което може да отговори на всяка потребност.

Доброто кино обаче не предлага на всяка цена бързо развлечение

Да отидеш на кино означава планиране и подготовка, инвестиция на време и енергия. Любопитно и тъжно е, че въпреки сериозните ПР- и маркетингови усилия, включително премиера на откриването на Киномания в София в Зала 1 на НДК, един от най-награждаваните български филми - „СЛАВА” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов (които наскоро спечелиха голямата награда на фестивала в Карлови Вари с последния си филм „Бащата“) има едва ок. 5000 зрители в България. Във Франция същият филм бе разпространен на 55 екрана и гледан от над 25 000 души за няколко седмици. Има един особен предразсъдък към некомерсиалното (вкл. българско артхаус) кино, че е тежко, негледаемо или твърде мрачно. Действително в него има повече реализъм, защото е по-близо до живота, а животът невинаги е весел и този тип кино се стреми повече да бъде негово огледало, отколкото просто забавление или бягство. Несъмнено подобряването на качеството и комуникативността му са сред задачите на кино творците, но не трябва да забравяме, че това е процес, който включва и нас, зрителите, възможността за диалог и обратна връзка.

Нерядко чувам признанието от хора, че не са ходили на кино от времето на соца, когато билетът бил стотинки, примесено с възмущение за високата цена на билетите в момента. Истината, е че хората наистина невинаги могат да си го позволят. Но истина е и, че кръчмите са пълни и в тях също не е евтино. Шопска салата или билет за кино? Въпрос на приоритети. Най-добре и двете.

А иначе тези, „романтичните кина“, още ги има – Домът на киното, кино „Одеон“ (макар и след ремонт, приравнил го към тези в моловете), кино „Влайкова“, културен център „Г-8“ и Евросинема - в София, Лъки Дом на киното – в Пловдив, и отчасти ФКЦ – във Варна. Програмата там включва разнообразни световни и български заглавия, предимно некомерсиални. В останалата част на България достъпът до „различно кино“ е единствено посредством фестивалите.