Цанко ЖИВКОВ
Таз пролетният Панаир на книгата, поради мерките за безопасност от короновируса, за пръв път се състоя в последните дни на юни и не в Националния дворец на културата, а в парка пред него, сред упоително-сладостния дъх на лудо разцъфтелите липи. Всичко това му създаваше уханието на празничност – природна и духовна.
Още повече, че сред хилядите заглавия, едно се открояваше, бе от най-търсените и за наша гордост ставаше дума за нов роман, проследяващ младостта и съзряването на великия възродител на народа ни Паисий Хилендарски. Наричаше се “Безмълвие”, издателска къща “Хермес”. Негова авторка бе известната, отдавна утвърдила се в белетристиката ни с двадесетте си романа Неда Антонова. Бих казал - обичана и неповторима, заради прелестния си език и оная неизразима с думи женска проникновеност и чувственост, с която тя насища образите и характерите на героите си, присъщи само на една високо надарена натура, със силно и художествено защитено българско светоусещане. Единици са като нея: Фани Попова-Мутафова, Яна Язова и… Неда!
Смятам, че други биха сторили по-добър професионален анализ и оценка на новия й роман, затова ще се спра само на някои подразнили ме факти от биографията и характера на главния й герой. Макар че в предговора авторката да се е застраховала с думите, че историята свидетелства за събитията каквито са били, а литературата ги описва каквито биха могли да бъдат, когато става дума за исторически личности от ранга на Паисий,
въображението може да досътворява,
но не своеволно да нарушава границите на реалната и свята истина за тях.
Интригата започва от самото заглавие: Паисий ли е безмълвният - в романа и… в Историята? Мълчанието ли е най-същественият белег на характера му? След като знаем думите на проф. Александър Балабанов, че в неговата Книжица “често бучат Демостеновски порои, Демостеновски светкавици разпарят мрачното небе”, а софийският митрополит Стефан (сетне екзарх на България) я вижда като “Ерихонската тръба на българското възраждане.” На второ място, в изненадваща посока ни навежда и пояснението върху корицата, че ще се говори за “Греховната младост на Паисий Хилендарски”. Необузданата стихия на словотворчеството май е изиграла лоша шега и на такава опитна романистка?...
Безмълвието е част от подготовката, от тренинга на младите монаси да понасят всевъзможни физически и нравствени натоварвания преди да бъдат подстригани. Изпитание, предшестващо отричането им от досегашния си живот. Умиране за света, за да служат само на Бога. Но в последна сметка схимничеството е и жадуваният завършек и постигнатото съвършенство на мисли и дела преди цялостното и всеотдайно слияние с повелите на Върховния Творец и Съдник. Време на пълно уединение и безмълвие – до святост.
Много са званите, малко се призваните за това!...
Какъв е нашият герой?... От анонса върху корицата, а и от телевизионните рекламни изяви разбираме, че… Петър Баанов, (мирското име на романовия Паисий), е висок, рус и синеок младеж, достатъчно образован за своето време. Той е изпълнен с енергия и обладан от амбицията да живее във Виена, да търгува в тамошната кантора на брат си Вълчо, там да се задоми и децата му да не бъдат “робове”…
Което ще рече: и авторката на романа смята и приема, че Паисий е от Банско, брат на тежкия търговец хаджи Вълчо, и мечтае за стопанска кариера в “немско”. На какви основания? От благодарностите, които отправя най-напред към академика от Великотърновския университет Иван Радев “за неговия изключителен изследователски труд, озаглавен с общото име “Паисиада” излиза, че Н. Антонова се осланя на съвкупността негови разработки върху голямото дело на Първоисторика ни. Но в тях няма и намек, че Паисий е от Банско, нито пък, че неволно престъпление предопределя по-нататъшния му път на живот и дейност. В най-новата му студия “За тези, които прочетат” достолепният учен не само че не приема банската версия, но и остро критикува всички ония, които като папагали повтарят грешните твърдения на заблудения от сътрудниците си проф. Й. Иванов за “оцовата кукя во Банско” на Паисий и брат му Лаврентий, без сами да са ги проверили в отдавна публикуваната фототипно Хилендарската кондика, където няма нищо подобно.
(А’пропо! Настоящият текст го изпратих за сведение на акад. Ив. Радев. В имейла си той казваше, че авторката “пооплеска”-ла по подобен на Паисий начин и Венета Ботева”.)
Следват Недините благодарности и към Екатерина Бояджиева, потомка на хаджи Вълчо от Банско - щедър дарител на българските манастири в Атон. Но в безогледния си стремеж да се изкара и Паисиева наследница, и в двете си книги за тази цел (“Банско. Неугасващи имена от възраждането” – 1994 г. и “Банско и Атон”- 2002 г.) тя не посочва нито едно достоверно свидетелство за това селище като родно място на Паисий. Взема наготово грешните изписки на Й. Иванов, осланя се и на куп други измислици и фалшификации по този въпрос.
Що се отнася до казаното от Н. Антонова за героя си, че бил “достатъчно образован за своето време”, Паисий сам я опровергава в Послеслова на Историята си: “Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах”. Това съвсем не означава, че природно не е бил щедро надарен с интелект и проникновение.
Но да оставим тези неща настрана! И видим как нашият 21-годишен герой отива на сгледа с бъдещата си годеница. По-големият му “брат” хаджи Вълчо вече се е сватосал с приятеля си хаджи Раю за неговата сестра Койна.
Уморèн и прашен от дългия път, преди да влезе в селото, кандидат-годеникът решава да се изкъпе в бистрата река. Бухнал се във вира и под малкото водопадче от удоволствие затворил очи. Но дяволът нали си няма друга работа, освен да пакости, изпратил му най-дяволското си изкушение. Млада босонога жена със запретната мокра риза на крачки от съвсем голия жених, наведена да пере нещо. Като го съзряла, изкрещяла “майчице” и започнала да маха с ръце, като че отпъждала от себе си зло куче.
- Жуми! Жуми и се мащай! – шепнеше със затворени очи, с едната ръка загребваше вода и я плисваше в лицето ми, пръските ме бодяха в зениците и аз мигах ли мигах, а тя стоеше приведена, положила шепа между краката си, като че там имаше гнездо с пиленца, които трябваше да опази от ястреб.
- Мащай се! Жуми и се мащай! Чуеш ли?!...
Ръцете й протегнати – да ме стигнат, пръстите й сгърчени като на хищна птица, устата й отворена и зъбите й едри и остри, а очите й големи, с дупки в средата и от дупките излиза огън…
Още малко и щеше да ме докопа… и да ме изяде!...
Хайде холан! Поувлякла се е авторката в това иначе хубаво описание, сякаш героят й за пръв път вижда жена. Но той нали има сестра вкъщи, заглеждал е бузестите селянки на пазара, забулените в бяло жени на санджак-бея, дошли на мелнишкия панаир… Както и тъкачките в Пресбург (Братислава), а веднъж във Виена видял трите млади жени, “красиви жени с копринени дрехи и с тела, създадени не за докосване, а за възхита,” да слизат от стъклената карета заедно с императрица Мария Терезия и да влизат в близката църква…
Но оная от реката… “само тракаше със зъби и тъкмо да ме дръпне в дълбокото, уплашен, напипах камък, хвърлих го срещу лицето й, тя изпищя и падна във вира, а аз побягнах…”
Така нашият храбрец става убиец…
И вместо към Виена, животът му поел към монашеската килия при брат му Лаврентий в Хилендар, за да търси опрощение…
Подобен екшън, пак свързан със замонашването на Паисий, го има и в друг вариант. Като например „записания спомен“ на дядо Йонко Чучулайн за разказа на възрастен банчанин, който говорел, че името на Паисий било Стоян Баханов, бил кираджия с коне, после керванджия, карал памук от Драма до Пеща и Виена и по тоя път всеки го познавал. Но разложкият субаша похитил хубавата му сестра. Тя не могла да понесе срама и се удавила в една валявица. Стоян убил субашата с брадва и забягнал.
В Пещера кираджии от Разлог го познали и той се скрил в Троян, дето променил името си на Петър Папазов, оженил се и деца добил. Така се създала фамилията Папазовци. Но и там кираджии го видели. Една нощ той напуснал Троян и отишъл в Света гора...
Но възможно ли е всичко това да е извършил до 23-годишната си възраст? Противоречи и на най-елементарната логика. Обаче някои майстори на перото, като Димитър Талев, Надежда Драгова и др., посветиха на абсурдния криминален сюжет цели книги и романи.
И акад. Михаил Арнаудов изразява учудването си: „Как можем да си представим за момент, че убиецът на един представител на властта в Разлог ще може да забегне, без да бъде наказано семейството му най-жестоко; и как Паисий после е имал смелостта да идва няколко пъти в родното си място като таксидиот и да скита свободно из България или да работи необезпокояван като известен на всички монах в Хилендар? Просто невероятна е подобна история...“ (“Паисий Хилендарски”, 1962, с. 65).
И други неща около версията за Банско, че е родно място на първия ни историк, са „просто невероятни“ и ученият смята, че трябва да бъдат „отново и основно“ проверени. Но той не прави това, а им вярва и ги ползва като напълно достоверни в цялото си по-нататъшно писание.
Убиец ли е Паисий?
Престъплението ли го прави монах, таксидиот-изповедник на големия Хилендарски манастир? Един от най-будните и добродетелни негови обитатели, та го избират за игумен и до живот за проигумен? Отличаващ се със своята “вярност и усърдие”, щом с такива препоръки него изпращат чак в Сремски Карловци да отвори кутиите с дарения и ги донесе в Атон!... Покаянието и стремежът към изкуплението на греха ли го водят към изумителния му подвиг – да събере и напише историята на своя гинещ народ, буквално да го спаси и възроди за нов живот?...
Така излиза и от двата криминални сюжета! Но това не е ли грозна клевета към един от най-великите българи? Не срутва ли и почерня сяйния му амвон в сърцата и душите на милионите негови съотечественици?... Чужбински журналист бе написал, че българите нямали нужда от Бог, защото имали Левски! Не е знаел за предшественика му преподобния Паисий!...
В дадени моменти авторката на “Безмълвие” прави опити да оневини героя си, но не е наясно как да стане това. Веднъж казва, че “неволно убива момичето, което харесва”. Това обаче не е годеницата му Койна, която въобще не вижда при сгледата, тъй като е болна от шарка. В друг момент от думите на брат й, хаджията Раю, разбираме, “че през лятото дъщерята на братовчед му отишла на реката да пере – посред бял ден! – но не се върнала, турци ли я отвлекли, удавила ли се…”(с. 70). Непознатото момиче от реката ли е харесал Петър, което същевременно го ужасява до лудост, та грабва камъка и го запокитва в главата й?...
Значи убийство има и младостта на оня герой наистина е “греховна”!...
Но в края на романа при едни кърджалийски погроми той вижда как влачат мъртвото тяло на хаджията Раю. А наблизо и тежко ранената Койна, която прегръща и милва в предсмъртните й издихания. И уж е Койна, но същевременно е и другата.
“Ти… коя си…?
“Сатаната съм… дето там… край вира… пък ти побягна…”
“Да не си онази…”
“Аз съм… Същата…” (с. 260).
Коя “същата”?...
Как след всичко това героят от романа разбира и благодари в молитвите си, ”че не съм убил и съм невинен пред Него…”
Но въпреки всичките тези волности и разминавания в сюжета, бих посъветвал любителите на хубавата книга: прочетете книгата на Неда Антонова. Защото е написан на прелестен български език и буди светли родолюбиви чувства. Пропуснете само казаното, че първият ни възрожденец е роден в Банско и, макар и неволно, станал престъпник.
Реалният, великият Паисий Хилендарски не е убиец и няма нищо общо с горепосочените банскалийски харамии. Той, заедно с брат си Лаврентий, са родени в китното пернишко село Кралев дол, в стародавен свещенически род, и двамата от деца са били възпитавани в благопристоен християнски морал и живот. Техният род съществува и днес и го наричат Паисови.
Такава е истината! Останалото е белетристика!...
2020.
