Брой: 9, 2 март 2023 - Сауната – за и против

Автор: Проф. д-р Христо ОДИСЕЕВ, 95 години

В болницата на град Елхово

Роден съм на 25.11.1927 г. в село Мамарчево, бивша Елховска околия. Основното си образование получих в селото, гимназиално – в град Ямбол. След завършване на гимназията учителствах една година.

През есента на 1947 г. постъпих в Медицинския университет в София, който завърших през септември 1953 г. С диплома в ръка се наредих на опашката пред Комисията за разпределение. Предстоеше 3-годишна работа в провинцията. Дойде ми редът. Представителят на армията впери поглед в списъка си и рече: „Младият колега е в моя списък, ще постъпи в армията.“ Представителят на Министерството на здравето веднага вдигна ръка с 2 листа и заяви високо: „Ето две писма от Околийския народен съвет, Елхово, с които настояват да го изпратим в тяхната болница, нали е роден и израснал в техния край.“ „Щом родният му край го иска, задрасквам го“, отговори военният.

На 20.10.1953 г. в 20 часа слязох от влакчето на гара Елхово. Градът ме посрещна със сълзи, ръмеше ситен дъжд. Отидох при ръководителя на гарата, представих му се и го помолих да ми обясни как да отида до болницата. Той ми отговори, че болницата е твърде далеч, на края на града и в тъмнината не бих могъл да я намеря. Извика нощния пазач и му нареди да ме заведе. Тръгнахме. Пресякохме две улици и поехме тази към болницата. Тя беше доста стръмна, дълга и кална. Той с качулка, аз гологлав. Над главата се сипе дъждец, краката шляпат в рядка кал. Пристигнахме до портата на болницата. Водачът ми пожела лека вечер и пое обратно. Позвъних. Посрещна ме дежурната сестра. Като видя състоянието ми, се хвана за главата. Заведе ме в поликлиниката и отвори вратата на един кабинет. Каза ми да съблека мокрите дрехи, да ги оставя в коридора и още тази вечер санитарката ще ги изпере, да вляза в банята, тя ще ми донесе болнични.

Като излязох от банята, заварих кабинета превърнат в спалня. Върху кушетката дюшек, две одеяла и болнични дрехи. Бюрото покрито с бял чаршаф, върху него болнична храна и чаша местно червено вино „алжирка“. Хапнах, пийнах и легнах. Събудих се по светло. На масата закуска. Закусих и посетих завеждащ Вътрешно отделение в болничния си вид. Отделението беше на втория етаж, над поликлиниката. Той ме посрещна сърдечно и нареди да ми занесат в спалнята лекарско облекло.

След като се запозна с житието и битието ми, обясни, че съм назначен за ординатор и изброи задълженията ми. Ще се грижа за лечението на болните в първа стая, с 10 легла. Всяка сутрин ще минавам визитация.

На другия ден рано сутринта заех поста си. Всеки ден едно и също. Но не за дълго. След 3 месеца бях преназначен за заместник-главен лекар и завеждащ поликлиниката. Но и на тази длъжност не се застоях дълго време. След 9 месеца бях коронясан за главен лекар (управител на болницата). Само двама новопостъпили лекари бяха по-млади от мен. Всички останали бяха по-възрастни с години (завеждащ вътрешно с 30-годишна практика). На тази длъжност се задържах дълго, пълни 4 години. Бях освободен по мое настояване, за да се върна на лекарската практика, за която съм се готвил 6 години.

По време на управлението ми се случиха много събития, весели и тъжни, добри и лоши. Но няма нито едно уволнение. Най-тежкото ми наказание бе последно предупреждение. От многобройните събития ще цитирам 2, едно добро и едно лошо, защото оставиха трайни следи. Доброто: успях да убедя ръководството на Министерството на народното здраве за построяване на нова болница (старата се базираше на разкапани сгради от турска казарма). Лошата, лична – по-долу.

Наред с клиничната ми дейност в душата ми се зароди влечение към научноизследователска дейност. Тук написах 5 статии, които бяха публикувани в централни научни списания. Най-любимата ми тема бе болестта инфекциозен хепатит (Морбус Боткин), неподозирана тогава, че е букет от няколко самостоятелни вирусни инфекции на черния дроб.

Лошото лично събитие. За съжаление, клиничната и научната ми дейност в болницата бе прекратена внезапно. През зимата на 1959/1960 година в Елховска околия се появиха едновременно 3 епидемии: детски паралич, грип и паротит. Една от тях ми отне слуха на 50% и бях принуден да заменя слушалката с микроскоп. Но такава лаборатория в Елхово нямаше и трябваше да си търся работа другаде

Напуснах Елхово, но останаха мили спомени за мен и за хората от родния ми край.

В научния Институт по Епидемиология и Микробиология,
София

През 1958 г бе довършена сградата за създаване на Вирусологичен отдел към НИЕМ по инициативата на проф. д-р Андонов, по време на фашизма осъден на доживотен затвор, след 9 септември 1944 г. специализирал вирусология в Съветския съюз. За снабдяване на отдела с научни кадри започнаха да се провеждат конкурси. През юни 1960 г. трима поканени специалисти по микробиология, аз и още две колежки с различни специалности (но мъжете им работеха в Института), се явихме на конкурс за 3 места. След изпита председателят на изпитната комисия ни представи пред директора на Института. Директорът заяви, че всички сме се представили добре, но сега ще постъпят микробиолозите, а останалите трима да почакаме, докато извоюва от министерството нови 3 места. На тръгване към изхода, в присъствието на всички, директорът се обърна към мен: „Д-р Одисеев, Елховски район граничи с Турция и положението край границата е много напрегнато. Останете да ме информирате какво е сега положението.“ Всички излязоха, аз останах и откликнах на молбата му. След дадената информация директорът смени темата на разговора. „Председателят на изпитната комисия ми каза, че вие сте се представили много добре. Аз видях и някои ваши статии, публикувани в списания. Каза ми и за вашата специалност по инфекциозни болести. Защо я напускате, тя е интересна дисциплина?“ Обясних му причината – увреждането на слуха. Той ме попита сега в каква насока искам да работя. „През целия ми престой в Елхово съм се интересувал за хепатитите. Дори съм се опитвал да изолирам вируса чрез заразяване на плъхове. Искам да проучвам научно хепатитните вируси“, беше моят отговор.

През септември получих известие, че съм приет в Института и на 1 октомври следва да постъпя на работа. Като пристигнах, отидох в личен състав да получа заповедта за назначение. В нея пише, че съм назначен в отдел „Организационно-методичен“. Чисто административна дейност. Посетих директора на института и му показах заповедта. Той ми отговори: „Д-р Одисеев, аз ви издействах място в Лабораторията хепатитни вируси в отдела по вирусология. Но по време на отпуската ми заместник-министър Стоянов, в съучастие на заместника ми, на вашето място назначил кандидатката, последна по успех на конкурса. Стоянов и баща й са били политемигранти в Съветския съюз. В този отдел няма да влизате. Ще прекарвате времето си в библиотеката, докато уредим въпроса. Аз говорих с министъра. Следва да подадете молба до него с желанието да ви издаде заповед за мястото, за където сте кандидатствали.“ След 15 дни получих заповед за преместване във вирусологията.

Представих се на завеждащия отдела. Прие ме любезно и рече: „Преди няколко дни започна курс по микробиология в ИСУЛ. В него е включена програма и по вирусология. Аз ще се обадя веднага да ви включат. Изкарах 6-месечния курс и се върнах излюпен вирусолог. Представих се на завеждащия отдела. Поздрави ме, че съм се справил добре: „Д-р Одисеев, партията ви изпраща да оглавите Лабораторията за производство на жива грипна ваксина. Там работата не върви добре. Ваш дълг е да я оглавите и стабилизирате. Изненадах се, но ща-не ща отидох и доколкото можах я стабилизирах. Производството протече нормално. Проведохме проучването на ваксината на терен. Публикувахме 3 статии. Но от получените резултати се убедих, че ваксината е неефикасна, и напразно си губя времето.

Посетих завеждащия отдела, изложих му убеждението си и го помолих да ме извади от лабораторията. Той ме наруга и отказа.

Реших да си търся работа другаде. Да постъпя в Инфекциозна клиника на Медицинския университет не беше проблем, но глухотата ми се задълбочаваше. За мой късмет прочетох в Бюлетина на университета, че в Катедрата по микробиология се открива секция по вирусология и се търси завеждащ. Подадох молба. Насрочен бе конкурс. Явих се. Направи ми впечатление, че освен аз има само една кандидатка. Първо тя влезе. След нея аз. Комисията се състои само от 1 лице  (вместо трима) – завеждащ катедрата. Изпитът се проведе устно, без писмено доказателство. Той задава въпроси, аз отговарям. Конкурсът приключи. Аз се заинтересувах с коя съм се конкурирал. Оказа се, че е съпругата на проф. Шиндаров, директор на ИСУЛ. По стечение на обстоятелствата секцията не бе създадена.

Завеждащият вирусологичния отдел научи за опита ми да бягам, извика ме, тегли ми едно „конско“, че го излагам, и ме изпрати за завеждащ Паротитна лаборатория със задача да създам ваксина срещу заушка за децата от 1 до 12 години.

Поех лабораторията през септември 1963 г. и започнах изпълнението на поставената задача. Дадоха ми една стая, лаборантка и санитарка. За периода 1964-1965 г изолирах 11 паротитни вируса. Един от тях превърнах във ваксинален. Но трябваше да бъде проверен на маймуни, а ние нямахме. Затова заминах за Ленинград, където бе проверен на маймуни. Оказа се, че е годен за ваксина. Академик Смороденцев го кръсти София 6.

След завръщането разработих технология за производство и създадох експериментална серия ваксина. Първо я изпитах на себе си. В продължение на един месец самонаблюдение не получих никакви странични реакции. Комитетът за контрол на ваксините ми разреши да имунизирам 5 деца с тежки генетични увреждания. Никакви странични реакции. След това ми разреши да ваксинирам 5 нормални деца, със съгласието на родителите. Децата приеха леко ваксината, без никакви смущения. Ваксината се оказа съвсем безвредна. След нови доклади Комисията постепенно ми увеличаваше броя за ваксиниране. Напечатах и упътване за приложение.

До този момент работих сам, с помощта на лаборантката. Като се уверих в безвредността на ваксината, създадох колектив от клиницисти, педиатри и епидемиолози за проучване реактогенноста, имуногенността и епидемиологичната ефективност на ваксината. Публикувахме резултатите в списания. След пълното проучване на горните свойства на ваксината Комисията разреши масовото й приложение. Веднага започнахме приложението й на терен. Понеже възможностите за производство бяха скромни, започнахме ваксинирането на децата окръг след окръг. Първия ваксинирахме в 1972 г. последния в 1976 г. Преди ваксинирането аз посещавах всеки окръг за контрол как се провежда кампанията. Още в 1974. г ваксината бе включена в имунизационния календар и стана задължителна.

Ние бяхме първи в света

След нас Съединените американски щати започнаха теренното приложение на тяхната ваксина едва през 1978.

Почти всички ръководители на окръжните хигиенно-епидемиологични инспекции и други колективи публикуваха статии за резултатите от приложението на ваксината. Сумирани те възлизат на 51 броя с участие на 45 съавтори. Аз публикувах самостоятелно само 4 статии: изолиране на вируса, неговото превръщане във ваксинален, разработване на технологията на производството и указание за приложение. В останалите статии бях втори, трети, последен или без присъствие. 

За съжаление, беше ни забранено да изпращаме статии в западни списания. Затова авторитетът на нашата ваксина остана в рамката на социалистическия лагер. Едва през 1994 година, когато отидох на работа в Институт „Пастьор“ – Тунис, публикувах в американското списание Vaccine статия за получаването на нашата ваксина. В резултат 7 специалисти от различни страни ми поискаха копие от статията, а ръководството на Нюйоркската академия на науките ме покани за неин член, като ми изпрати и членска карта.

Приложението на паротитната ваксина снижи заболеваемостта от заушка в България 8 пъти. Статистиците изчислиха, че при редовното приложение за 6 години ваксината допринесе 9 844 000 лева икономия на държавата, в сравнение на 6 години преди ваксинацията. Получаването на ваксината издигна авторитета на лабораторията ни. Ваксината бе лицензирана и получих награда от 2000 лева, които раздадох на персонала, участващ в приложението й. Авторитетът на ваксината излезе от България. Лабораторията ни бе посетена от специалисти от Белград, Варшава, Букурещ, Загреб, Прага, Будапеща.

След приключване на научните проучвания на паротитната ваксина предложих създаване на комбинирана ваксина  морбили-паротит-рубеола. За осъществяване на тази цел предложих да обединим трите отделни лаборатории: морбилна, паротитна и рубеолна в една. Предложението ми се прие. Създадохме мощна лаборатория от 15 членове. Аз останах неин ръководител. Присъединените лаборатории си запазиха помещенията и персонала. Допълнително бяха назначени биолог с 2 лаборантки за редовно производството на паротитната ваксина и за бъдещата комбинирана ваксина. Назначен бе и медицински техник за работа на терен. Те работиха в помещение, съседно на моя кабинет и бяха подчинени лично на мен.

Започнахме

създаването на двойната ваксина морбили-паротит,

на първо време за децата от 1 до 3 години. За нея използвахме съветския морбилен щам Ленинград 16 и българския паротитен София 6.

Използвайки технологията за създаването на паротитната ваксина, комбинираната морбили-паротит бе създадена за кратък период и проучена лабораторно и на терен. Ваксината се оказа безвредна и леко поносима от децата, създаваща добър имунитет и защита срещу морбилната и паротитната инфекция. След разрешение на Комисията за контрол започнахме масовото й приложение. Повторихме същата тактика на ваксинация, окръг след окръг. До края на 1981 г. Сливенският и Пазарджишкият окръг и няколко района в София бяха напълно обхванати и заместиха поотделното приложение на морбилна и паротитна ваксина. До тук работата вървеше нормално. Започнахме подготовка за присъединяване на рубеолна. Но не можахме да я довършим. Появиха се неблагоприятни събития.

През 1972 г. академик проф. Малеев, брат на съпругата на Тодор Живков, създаде велика глупост – Медицинска академия, включваща всички медицински университети и научни институти в София и страната. Нашият институт влезе с променено име: Научен институт по заразни и паразитни болести (НИЗПБ). За директор бе назначен проф. д-р Любомир Шиндаров, директор и завеждащ Катедрата по вирусология в ИСУЛ. Катедрата премина административно към НИЗПБ със статут на секция във Вирусологичния отдел, но си запази мястото в ИСУЛ.

След назначаването му за директор на НИЗПБ напуска ИСУЛ, но запазва за себе си Катедрата по вирусология и персонала в нея и продължава да чете лекции. Но след като Катедрата преминава на административно подчинение на Отдела по вирусология в НИЗПБ, получи се положението: завеждащият Вирусологичния отдел е подчинен на директора, а директорът – на завеждащия отдела. Професор Шиндаров не можа да приеме това положение и не посети нито веднъж отдела, заместваше го неговият ученик, доцент Гълъбов. Считайки си, че той носи байрака на вирусологичната гилдия, предприе задкулисна дейност да отстрани проф. Андонов и да заеме ръководството и на Отдела по вирусология.

   Когато морбилната лаборатория беше самостоятелна, професор  Андонов беше неин методичен ръководител и я посещаваше ежедневно. Когато лабораторията премина към нашата, той продължи да я посещава и ми отне правото аз да я ръководя. Проф. Шиндаров прикрито, чрез отделни лица, ми подсказа да забраня на проф. Андонов да я посещава, за да заеме той методичното ръководство на обединената лаборатория. Той имаше нужда от научни факти, за да стане член на Българската академия на науките (БАН). Като ръководиш създаването на 3 ваксини и ликвидираш три инфекции в страната членството ти в БАН е вързано в кърпа. Аз не можех да го направя, като завеждащ отдела Андонов ми е шеф. А и не желаех да участвам в интригата. И в продължение на 5 години той я посещаваше, дори заемаше и позицията на ръководител на  асоциираната ваксина (без никакво участие), разработвана от мен и една колежка от бившата морбилна лаборатория. Това вбесяваше Шиндаров и ме обвини, че съм човек на Андонов и промени отношението си към мен, скъса всякакъв контакт…

В първите години на приложение на нашата ваксина заболеваемостта от паротит показа непръснато намаление. Но през 1969 г. се появи леко увеличение. Аз обясних, че това се дължи на еднократната ваксинация, при която не може да се обхванат всички подлежащи, а с годините те се набират, затова трябва да се прави реваксинация. По- късно това мое мнение се потвърди и от Световната здравна организация (СЗО), като тя съобщи, че при еднократна ваксинация се обхващат около 65% от подлежащите, и обяви официално реваксинацията.

Проф. Шиндаров обяви, че повишената заболеваемост се дължи на слабата ефективност на ваксината и нареди реваксинацията да се проведе с тройно по-висока доза. Но високата доза повиши появата на менингизмите от 1 случай на 10 000 на 1 случай на 5000 реваксинирани.

Проф. Шиндаров промени своето мнение. От слаба ефективност на ваксината той я превърна във високо вирулентна, реактогенна. Веднага спря реваксинацията. Забрани и редовното първично ваксиниране на двете ваксини, спря и производството им. Предложих да продължи имунизацията с асоциираната ваксина на децата от 1 до 3, при които дори и естествената инфекция не дава менингиални симптоми. Не бе прието. Проф. Шиндаров създаде комисия за проучване на менингиалните симптоми. Комисията изготви доклад и му го предаде. Той го заключи в сейф. Въпреки многократните молби, мои и на колеги, докладът да бъде обсъден публично, той не го допусна. И не ми даде възможност да си защитя ваксините.

 (Краят на текста - в следващия брой)