в-к Лечител
в-к Лечител
 

СКАЗАНИЯ ЗА ВЯРАТА И ЗА ДУХА

Брой: 26, 1 юли 2021 - СЛУХЪТ
Наскоро в столичното читалище „Славянска беседа“ бе чествана 95-ата годишнина на нашия сътрудник, журналиста и писателя Цанко Живков. Като подарък на читателите и приятелите си юбилярът бе подготвил тритомник от избрани свои произведения.
Екипът на „Лечител” честити юбилея на г-н Живков и в знак на уважение към него на тези две страници в броя поместваме предговора към тях, написан от литературния критик и изследовател доц. д-р Георги Цанков.

Доц. д-р Георги ЦАНКОВ

 Цанко Живков е необикновено явление в съвременната ни духовност. Този вече деветдесет и пет годишен мъж има зад гърба си трийсет и три книги, всяка от които се посреща с възторг от читателите и от малцината истински критици, които следят значимите литературни явления. За съжаление, все още никой не е написал за него полагащите му се обзорни слова, макар той да ми напомня за друг модерен будител – Здравко Дафинов, който между 70-тата и 90-тата си година изля най-хубавите си творби и увековечи делата на бележити наши класици. За Здравко Дафинов също се мълчеше и продължава да се мълчи. Но и той, и Цанко Живков са вълшебни вековни дървета в леса на българската духовност. Макар да съм с повече от 20 години по-млад от тях, усещам мощта им, физическата и мисловната им неповторимост – те ми дават стимул да не изпускам перото.

Трите тома с избрани произведения на Цанко Живков, които днес държим в ръцете си, са не просто неговия литературен паметник –

те са извор на мъдрост и на невероятни открития за национални светини

Те са и възможно най-искрената и ценна изповед за преображенията на епохата, за смисъла на един живот, отдаден на вярата, на народността, на красотата. Всъщност за мене томовете са четири, тъй като неотделима от тях е може би най-изстраданата книга на твореца – „Паисиада“, която се появи в края на 2020 година. Тя е нова дума в осмислянето на битието и делото на великия Хилендарски монах. Категорично аргументираното настояване, че Паисий е роден в Кралев дол не е приумица – то е израз не на местен патриотизъм, а урок за всички нас – как трябва да се воюва за отстояването на историческата истина, как – без митологизиране и без идеологизиране – да проникваме в миналото. Впрочем въпросът е бил решен още в тридесетте години на миналия век на тридневна научна сесия в БАН, съвместно със Светия Синод на Българската православна църква и цяло десетилетие честванията на първия ни възрожденец са провеждани в пернишкото село. Но комунистическата власт грубо погази тази традиция и въдвори Хилендареца другаде.

Срещите с миналото нерядко са изпълнени с тъмни облаци за Цанко Живков – едва не го убиват по 9 септември, още незавършил гимназия, когато затварят за две седмици младежа и го обвиняват, че е ръководил организацията „Бранник“ и пишел великобългарски текстове в училищното списание „Младежко слово“. Спасява се като по чудо. Роденият в село Бела вода, сега квартал на Перник, Цанко е от благословен от Бога род на столетници – дядо му минава деветдесетте, баща му напуска този свят на 96, не са малко и другите живели с орлите роднини. Разпръснати из есетата му, ще откриете живописни описания за хората, сред които е израснал, както и за амбициозните му младежки години. Баща му обработва овчи кожи, шие кожуси и калпаци, а дядо му Цветан е копал въглища трийсет години в „Старите рудници“. Но „хамелеонът“ – така е определян в досието с доноси за него в Държавна сигурност, – е нарочен за „потомък на врагове на народа“ и след гимназията трябва да отиде трудовак. Той избира друго – да слезе в дядовия си рудник и да се смеси с хората, които ще станат първите герои на неговите проникновени очерци. Те по нищо не наподобяват скудоумните възхвали за „героите на социалистическия труд“. Изпраща дописки в „Рудничар“, в „Труд“, в „Работническо дело“, а от всекидневното общуване се ражда издадената в „Български писател“ (с редактор Ивайло Петров) книга „Мъже под земята“, която и днес въздейства с неподправената суровост на описанията и с ярките характери на миньорите. Тук е мястото да призная, че за мене

Цанко Живков е един от най-проникновените художници на света и душевността на обикновения български работник

През 1978 година излиза и „Промяната“ – неговият актуален и до днес роман за монтажната бригада на прославения строител и непримиримия с неправдите Георги Карауланов.

Докато работи в мината, младежът тайно следва задочно право, същевременно дълги години води литературния кръжок в родния си град Перник – през неговата „школа“ са минали поетът Константин Павлов, художникът академик Румен Скорчев, белетристът Димитър Инкьов (Велко Верин от предаванията по радио „Свободна Европа“) и др. За повечето от тях е написал есета, някои от най-хубавите ще откриете в мемоарните „Пернишки тетрадки“ и в настоящия първи том „Писаници“. Преди политическите промени винаги жадно очаквах неговите пътувания из българските земи, които ще намерите в книгите му „Край Струма“ и „Граовци“. В тях нямаше и следа от „соцлустро“ – по значимост ги поставям до прозата на Васил Попов и до романа „Покривът“ от Георги Марков. Ц. Живков отлично познава и земята на България, и душите на сънародниците ни. Някак постепенно той свърза това свое усещане за народопсихологията с уроците на историята и изпод перото му изникнаха произведения, които той скромно нарича „публицистични етюди“, а в действителност те са много повече. Публицистиката му ни напомня, че е жива традицията на Захари Стоянов, на Симеон Радев, на Тончо Жечев. Сред най-значимите му богатства е езикът – жив, образен, напълно освободен от чуждици. Също като знаменитите си предшественици, Цанко Живков умее да превърне фактите в символи на духовния градеж. Независимо дали разказва за „Бусинското възкресение“, за „Златоустия Григорий Петров“, за „Паисий и родния му край“, за Кракра…, дали поетизира красотата на „Дивната бусинска керамика“ или чудодейното българско дарителство в „За теб, мили роде“, той винаги намира начин да ни убеди в духовно-нравствената мисия на българите. Не ни спестява мрачните мигове в историята, не се прехласва пред митове и дръзко нарушава идеологическите табута, за да отстоява своята истина. Струва ми се, че недавнашната му великолепна книга „Възход и страдание на българите“ беше своеобразно обобщение на почти осемдесетгодишните му дирения. Тя е поема в проза за силата на националната ни свяст. Есенцията от нея, както и други безценни размисли за историята, откриваме в третия том – „Цивилизация Булгарика“. В него изследователят отхвърля брадатите болшевишки лъжи и ни вдъхва автентична гордост от реалните подвизи на дедите ни. Мотото на историческите му трудове са знаменитите Вазови думи:

„Векове от слава, затулени в мрак!“

Незабравимото пътуване към корените ни започва от „Там – в Хималаите, под покрива на света“; попадаме в древната Бактрия – „страната на хилядата градове“ – едно от божествените кътчета на земята. Много от заключенията си Живков черпи от изследванията на неуморния историк-стопановед Петър Добрев (единственият многоцветен портрет на необикновения учен-полиглот ще откриете в есетата на Цанко Живков) – това са все неща, разбиващи на пух и прах празнословията на псевдоисториците педанти. Старата Велика България не е ­шовинистична идея, не е химера на патриотари, а реалност, описана от десетки хронисти в древността. Тя разцъфтя в пророческите текстове на писателя Йордан Вълчев, за да присъства днес все по зримо в монографиите на дръзките изследователи, излекувани от чувството за малоценност, внушено ни от руски и други „авторитети“, които следвахме десетилетия наред. Вече можем да говорим свободно за битието на Волжските българи и за наследниците на могъщия народ на Кубрат, огромни дялове от който стигат река Тиса в Средна Европа, разпростират се по дължината на Италианския ботуш, установят трайни поселища в Керамсийското поле (Прилепско и Битолско), а Аспарух преминава Дунава и създава своята несломима ето вече 14-вековна държава. С гордост Цанко Живков ни припомня признанието на японския професор Шигеоши Мацуяма, че „българската държава е сред седемте световни цивилизации.“ Това е потвърдено и от авторитетния британски историк Норман Дейвис, който в бележитата си „История на Европа“ пише, че „Българите са в ядрото на европейската цивилизация“; и когато България е била държава, „Европа е ходела права под масата“.

Поемата за вековете българска история в трактовката на Цанко Живков звучи доста необикновено, вълнуващо. Няма ги сухите недомлъвки, блестящи са страниците, посветени на цар Симеоновата държава на духа. Няма го ужасяващият „правилен политически речник“, възвестяващ нови вълни на отчайваща бездуховност.

Не е възможно да отстояваме истината, ако не се противопоставяме на пропагандните лъжи на гърци, сърби, руси, западноевропейци,

ако в сблъсъка на Великите сили, потърпевша от които обикновено е България, не откроим фалшификациите. Една от най-отвратителните е стремежът на голямата северна империя, гушнала ни хищно в мечешката си прегръдка, да убеди нас и света, че сме порусени славяни, поради което имала права над нас. В това отношение Цанко Живков дръзва открито да спори със Софроний Врачански, с Найден Геров, с Марин Дринов, с низ от дейци, полакомили се за руски рубли.

Трудно ще е да класифицираме будители като Цанко Живков в измислените графи „русофили“ и „русофоби“, защото той е винаги и само „българофил“. Дори и тогава, когато отправя към руснаците призива да се гордеят с произхода си от варяжкото племе. Извънредно важни са и проникновените слова, посветени на Третото българско царство, на мисиите на Стамболов и Константин Стоилов, на героизма на българската армия, не изгубила битка в нито една война през XX век. Четете трактовката на хрониста за Междусъюзническата и за Първата световна войни и дори да не споделите напълно неговата позиция, несъмнено ще бъдете увлечени от силата на словото му, от ярката защита на стореното от строителите на нова България. Живков отделя място и за

прословутата българска толерантност,

за спасяването на евреите от нашите земи. Тук отново се проявява страстният полемист, защото все по-отчетливо се надигат гласове на нови кирякстефчовци, наричащи цар Борис III „военнопрестъпник“ и оплакващи еврейската участ – дори настояват да се извиняваме за причинените страдания на евреите. Но за тях трябва да се знае, че през опустошителната за всички световна война и най-трагична за евреите, единствено в нашата страна броят им не намаля, а се увеличи; че България не изпрати нито един войник на Източния фронт; че политиката на онези уж продажни правителства спаси нацията ни, чийто елит след това набързо бе избит от комунистите.

Но сега ще се върна отново в годините непосредствено след настъпването на болшевишката вакханалия, за да проследя колко усилия е струвало на Цанко Живков да наложи своите истини, без да прави компромиси със съвестта и с перото си. Като начеващ журналист през ноември 1948 г. той помества във вестник „Рудничар“ провокативната за тогавашните условия дописка „Трябва ни дом на културата“, която предизвиква изграждането на пернишкия Дворец на културата. Комисарите изчакват удобен момент и контраатакуват по време на смазването на Унгарското въстание – обвиняват го в антипартийна и престъпна дейност за предложението му да има и Клуб на културните дейци. Не успяват да го прекършат – той вече е творец, уважаван от хиляди читатели.

Особено популярна става статията му в „Литературен фронт“ през 1956 година за грозните и недомислени имена като Нафталин, Гарнизон, Телефонка Касиерова... Но също и че „нашите български имена са хубави като земята ни, чисти са като водата в планинските ни езера, нежни са като коприната на нашето небе, светли са като хората, мелодични са като дивните ни песни“. И на първо място сред дълбоко смислените женски имена сочи: Росица. Ще минат няколко години и един от най-добрите му приятели – безсмъртният автор на романа „Калуна-каля“ Георги Божинов ще го отведе с кафявата си шкодичка в Трън, за да го срещне с любимия си учител от Ломската гимназия Димитър Петричев. Там Цанко ще зърне красивата дъщеря на учителя, абсолвентка по руска и българска филология. Тя ще му се усмихне и ще припомни, че нейното име е било на първо място в списъка му на хубави женски имена. Така ще се роди голямата любов, която ще продължи до последния дъх на прекрасната му съпруга, чудесната поетеса и есеистка Росица Петричева. Нейната поетична антология „Съм“ и есеистичната й изповед „Щастлива в своето нещастие“ бяха събития, на които навремето веднага откликнах. Във всекидневието на семейството, покрай останалите грижи, непрекъснато присъстваше нейното страдание – тежкият диабет, който надви жаждата й за живот. Ако искате да научите повече за нейния характер и за изключителната й духовна сила, прочетете драмата „Пей, славею!“ Тя е много повече от портрет на любимата, а и проникновен разрез на епохата, която изправяше едни срещу други родители и деца, братя и сестри. В есето „Децата ни, клетите“ Цанко Живков представя „днешната общественост, състояща се от тия жертвени и безнадеждно увредени от комунизма поколения, които с невиждана в досегашната история на страната ни трагичност и демагогия бяха откъснати от хуманните ценности на християнството и хвърлени в преизподнята на червенокласовата аморалност.“ Всъщност тези думи са най-вярната отправна точка към драматизма и значението на пиесите му „Ако ме обичаш, ще ме намериш“ и „Три нощи“ – те са майсторски написани, изключително зрелищни, а монологът на двайсетгодишната Яна във финала на „Три нощи“ е едно от най-силните художествени обобщения на истината за нашето време. Пронизват ни трагизмът и християнската човечност на мечтата на твореца: „Да се срещнем, за да се заличи черната пропаст между семействата ни.“ Като монолози са построени и още две пиеси – „Паисиеви безсъници“ и „Рилският чудотворец“, които също биха били бисери в репертоарите на нашите театри. А историческата драма „Кракра“ няма нищо общо с плакатните представяния на далечното минало – и тя е философски размисъл за потъпкването на паметта, за жестоките расови и кастови разломи, за силата на българския дух.

Вече споменах за дружбата между мълчаливия и затворен в себе си Георги Божинов и умеещият да прониква в сърцата на мислещите и на чувствителните люде Цанко Живков. Сред най-проникновените му есета са размислите за мъдростта на Тончо Жечев („с всичките сили на душата си той вярваше във възкресението на истината и на правдата, във възможността за щастие – за всеки българин и за народа като цяло“); за гения на белетристката и историчката Вера Мутафчиева, за своеобразието на енциклопедиста Владимир Свинтила, за таланта на художника Румен Скорчев, за надвременните, смели художествени послания на Георги Божинов. В този смисъл „Писаниците“ на Цанко Живков са и възхвала на не скланящата глава интелигенция. „Трябва да пазим и опазим душата си, която, като на клетия Фауст, беше продадена на сатаната за земни блага и удоволствия, за шепа сребърници.“

Той обаче никога не е продавал душата си

Винаги се е борил за истината. Всъщност е първият, който разтръби разказа на Петър Димков за погребването на Левски в църквата „Света Петка Самарджийска“. Дори Николай Хайтов му признава „първопроходството“. Дръзко изобличава митовете и фалшификациите в историята. Не се поколебава да разкаже за „Потурчването“, а може би най-силните му думи са посветени на темата за страдалницата Македония – великата българска земя, превърната в плацдарм за всевъзможни шовинизми и за бойно поле на Великите сили. Винаги е бил работохолик, изпълнен с благородство и с родолюбие и на работните си места – във в. „Труд“, в „Литературен фронт“, в дарителския фонд „13 века България“, където се издига до директор на културния отдел. Мине не мине ден и срещнеш някого, който ти спомене каква добрина му е сторил Цанко Живков, как му е помогнал и във всекидневието, и в творческия път.

„Най-великата конституция за човечеството – Евангелието ни учи, че не може да съществува политика без етика, никаква партийна програма и държавна уредба без закваската на религията, на човеколюбието, смирението и опрощението.“ Това е веруюто на този неуморен будител, който цял живот развива тезата на проницателя в световните цивилизации Петър Добрев – „Българската история като тест за интелигентност“.

Сказанията на Цанко Живков „за вярата и за духа“ (така се нарича и монодрамата му за Свети Йоан Рилски) са епохално дело – апотеоз за многовековната българска държавност и културно мисионерство на Балканите и в Европа, създадено от вещ историк, пламенен публицист и роден поет. За него няма възраст, няма немощ – прекланям се пред титаничното му жизнено и творческо дело!



Брой: 26, 1 юли 2021
 
 
Продукти
 
ТИКВЕНО СЕМЕ
 
Колоник плюс® ензими
 
ПРОСТАМАКС (PROSTAMAX)
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД