Двете съществителни образуват оксиморон, тоест взаимна изключеност от порядъка на млад старец, дървен камък, близка далечина. Все пак да умишляваме. Няма съмнение, мобилни телефони яко улесняват връзката между човеците, чуруликаш с някого кой го знае къде по шара земен, действително разполагаме с невероятно изобретение. Ала в подземната железница наблюдавам следното.
На всеки десет пътника пет-седем вадят телефон и в него забучват нос. И не поглеждат никого. Ако са подрастващи, младежи, едва ли не задължително турят слушалки, та се откъсват съвсем от околните и начеват да шават усилено с пръстета. Мнозина влизат държейки смартфон в ръка: вече са толкова зависими от него, че не искат, не могат да губят време с вадене. Впечатлението е, че не те го държат, а той них. Люде на средна възраст, дори прави, тоже пребладаващо гледат мобилка. Хората в подземката съставят представителна извадка, потвърждаваща заглавието: уредченце, предназначено мъже и жени да се свързват бидейки далеч един от друг, щом са близо, не щат да разменят не само дума, а дори поглед: мобилката ги отчуждава. Ония, които пътуването е събрало за няколко минути, половин час, не проявяват дори признак на общуване: любопитство един към друг, никакъв интерес към тоя до теб, към тебеподобния. Нали той ти е ближен, а Самси Иисус Христос повелява „Обичай ближния си“. Мобилката поглъща вниманието на своя притежател тъй всевластно, та човекът пред, до него съвсем не го интересува, дори не желае поне да го погледне. Разбираемо: смартфонът предлага несравнимо по-разнообразни, забавни, приятни възможности кефом да се кефиш, зяпалчета какви ли не, шаренийки всевъзможни, мамливи, че и музика готина. В сравнение с тях ближният е скука и половина, какво да му гледам. Вярно, че несравнимо по-много ти дава изумителната виртуалност, обаче ближният до теб има едно огромнейшо предимство, непостижимо и за най-съвършения смартфон: той е жив, същество от плът и кръв, създание Божие, а не дело човешко и мъртво. Нещо, отредено да сближава човеци, същевременно ги отдалечава спрямо най-близкия до тях. Заглавната уж нелепост (общуването като отчуждение) е нелепост само привидно: възможността да общуваме с живи себеподобни е сведена, в грамадна степен, до зяпане на мъртвородени, виртуални зяпалчета, нелепостта не е нелепост.
Христовото „Обичай ближния си“ е опасно, комай сатанистки преинаквено в „Обичай смартфона си“.
Румен Стоянов
