Цанко ЖИВКОВ
В началото на тази година излезе от печат неголямата по обем книга “Моята България” от четирима известни историци – професори и доценти. Стремежът на авторите е бил в сбита форма, но доста раздвижена и с много цветни илюстрации, да пробудят любопитството и подпомогнат учащата се младеж в запознаването й с най-важните събития в дълголетната история на народа ни. Книгата е качена и в интернет за свободно ползване.
Който търси, може да открие и някои недостатъци в нея, като например бегло споменатият кан Кубрат за единствен, а не последен владетел на “Старата велика България” (както са я наричали гръцките летописци), простряла се в южна Украйна, край моретата Черно и Азовско и в долините на Кавказ. Така са пренебрегнати първите пет века от европейското присъствие на предците ни.
Целта на настоящата публикация е скромна, макар и не маловажна, провокирана от мимоходом посоченото в книгата Банско като родно място на Паисий. Нима четиримата съвременни и уважавани автори продължават да са в плен и тиражират тази жилава, но величайша неистина?
Поводът да се спра на нея е датата 19 юни,
църковният празник на преподобния Паисий Хилендарски,
който със своята безподобна История стресна и пробуди за нов живот гинещия под турската и гръцка робия наш народ. Него ден в Банско ще стане поредното честване на първия ни възрожденец. Ще отиде там някой държавен мъж или дама, ще има молебен и речи на мястото, където уж била родната къща на Паисий. Телевизиите и вестникарите ще се надпреварват да отразят събитието, което…, което ще бъде поредната гавра с великия Отец на народа ни. Защото той не е роден в Банско, а силом бе въдворен там от шмекера Тодор Живков, за да замаже най-голямото национално предателство на комунистическата партия и лично негово.
Каква е фактологията по този въпрос?
Младият Константин Иречек в своята “История на българите” на няколко места пише за Паисий: “… роден от околностите на Самоков” (с. 401); “За Паисий ние знаем само това, което сам той разказва за себе си. Роден е около 1720 г. (всъщност 1722 – б. Ц. Ж.) в Самоковска епархия, в околностите на стария Рилски манастир” (с. 554); “Историята на новата българска литература започва с хрониката на монаха Паисий Самоковски – 1762 г.”(с. 594).
Марин Дринов в писмо до новоосвободените самоковци от 14.02.1878 г. във връзка с уреждането на градското им управление казва: “Вие имате право да се гордеете пред цял български народ, че от вашето място се роди йеромонах Паисий, когото българите турят начело на своето възраждане.” Осем години по-късно в “Периодическо списание” на Българското книжовно дружество (сетнешната БАН) М. Дринов добавя: “Паисий е бил роден в Самоковската епархия, както се вижда от езика му, он се е родил и пораснал в западната или македонската част на тази епархия, а именно: дупнишките, разложките или джумайските места. С други думи да кажем, Паисий е бил македонец.”
От всичко това може да се извади заключението, че когато е писал на самоковци, че Паисий е “от вашето място”, М. Дринов не ще да е имал предвид точно Самоков, а по-широко пространство, в което да се търси родното му място. “Дупнишките места” и тогава не са смятани за македонски, но голямото заблуждение на академика е с “разложките или джумайските места”. По това време те наистина са в разширената Самоковска епархия, като част от гъркофанариотската Охридска архиепископия, но когато Паисий е писал “Книжицата”, са били извън нея и в диоцеза на сръбската Ипекска патриаршия. На големите учени и грешките са големи! В случая М. Дринов е извършил непростима пакост, заблуждавайки самоковци и досега да се изживяват като земляци на великия ни възрожденец, а, от друга страна, и банскалии да го имат за свой, като македонец от “разложките или джумайските места.”
Бележитият ни учен историк Йордан Иванов има щастието 1906 г.
да открие в книгохранилището на Зографския манастир черновата (първописа) на Паисиевата история
И още в първото си съобщение за това в Историческото дружество 1907 г. той заявява, че “в езика се забелязваха повече особености от пририлските краища, откъдето е бил роден Паисий…”
1912 г. във връзка с честването на 150-та годишнина от написването на Паисиевата история жителите на 6-7 селища от Югозападна България са претендирали, че са земляци на великия й автор. Половината от тях отпаднали по простата причина, че не са влизали в обсега на някогашната Самоковска епархия, от която (по думите на самия летописец), той, 23-годишен, е отишъл в 1745 г. при своя старши брат Лаврентий в Хилендарския манастир. На същото основание е трябвало да се изключат и банскалии, които по онова време също не са били в диоцеза на епархията.
Историческите факти и документи на сръбската Ипекска патриаршия и принадлежащата към нея Самоковска епархия (регистрите за венчавки, кръщенета и др.) сочат, че епархията е била малка, обхващала е Самоковско и Дупнишко. Едва в 1772 г., т.е. десет години след написването на “История славеноболгарская” и думите на летописеца за отиването му при брата си в Хилендар, когато фанариотите вече са унищожили сръбската патриаршия и е пристигнал новият гръцки владика Филотей, Самоковската епархия е придадена към Охридската архиепископия и се е разширила на юг, обхващайки и припиринските земи. Това обаче не е знаел М. Дринов.
1913 г. излиза от печат краеведското изследване на Христо Семерджиев “Самоков и околността му”
Авторът е учител по история в Самоков, но с разложки корен (от с. Баня), познава добре и двете наречия и пръв установява несъвместимостта на диалекта и говорните обрати на Паисий с твърде характерния бански говор. ”По всичко личи – пише Семерджиев за Паисий – че той е от някое село от Палакарията, па било от тия по самата река Палакария или онези оттатък Верила или тия из Голо бърдо или Витоша.”
1914 г. Й. Иванов публикува оригинала на ”История славеноболгарская”, придружен с обстойни изследвания и на езиковите й особености с оглед вече и на появилата се “банска версия”: “Тия и други черти от говора на Паисий не говорят в полза на южните (разложки) (след разширението на епархията – б. Ц. Ж.) и северните (ихтимански) краища на епархията… Зографският ръкопис-черновка… явно спазва най-вече говорни особености, присъщи на пририлските краища, откъдето е бил и Паисий”.
Кралев дол е скътано в една долчина в Голо бърдо, отворена към южните склонове на Витоша. Роденият в селото, но рано напуснал го Веле Кралевски, завършил филология с едни от първите випуски на Софийския университет, дългогодишен гимназиален учител и инспектор по български език и литература, го посещава отново в зрелите си години. И остава смаян от наличието на големия род Паисови, назован така по името на единия от братята калугери в Хилендарския манастир, свещенствал тук шест месеца, (тъй като имал и йеромонашески сан), и оставил незабравими следи сред земляците си. Другото, що е осенило В. Кралевски, са диалектните особености в говора на земляците му (монастиро, ораче, копаче, овчаре, тражат, ишел и пр.), които и сам е преподавал на учениците си в урока за Историята Паисиева. И през 1923 г. публикува във в. “Независимост”, брой 746 от 15 октомври статията “Отец Паисий Хилендарски е родом от с. Кралев дол (Софийско).” (Преди Освобождението то е било Самоковско, а сега – Пернишко – б. Ц. Ж.). “Значи – заключава В. Кралевски – трябва завинаги и окончателно да се откажем от “македонската” теория за родното място на Паисий, прокарана по ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ (подч. В. К.) едно време от Марин Дринов в “Периодическо списание” и поддържано от всички досегашни писатели на учебници по българска история и литература у нас.”
Статията направила силно впечатление сред нашата общественост. Будният Софийски митрополит (сетне екзарх) Стефан веднага назначил комисия, начело с младия учен от Богословския факултет Иван Снегаров. Комисията посещава Кралев дол на 10 и 11 ноември 1923 г. и прави анкета с членове на Паисовия род и други възрастни селяни. Разглежда няколко къщи на фамилията в горната част на селото, наречена “Валога”, близката зидана чешма, които всички наричат “Калужарец” или “Паисова”, както и имотите около нея, носещи подобни названия. И в доклада до митрополит Стефан, публикуван в края на същата година в списанието на Софийската митрополия “Народен страж”, кн. 18, заключава, че “възродителят на българския народ Паисий Хилендарски е роден в село Кралев дол.”
Общественият интерес към този въпрос расте, в печата се появяват становища и на други учени и публицисти. В. Кралевски продължава да е неуморен защитник на тезата, че Паисий е от Кралев дол. В статията си “Още нещо за езика на Паисиевата история” в сп. “Родна реч”, кн. 5, 1931-1932 г. той спори с учителя историк и езиковед от Дупнишко Иван Кепов и привежда много думи по страници и редове от “История славеноболгарская”, употребявани и в момента от неговите кралевдолски земляци. Според В. Кралевски говорните особености на Паисиевата история са най-важните и сигурните за установяване родното място на автора й. И изтъква, че още от витошкото село Чупетлово като се върви през селата Боснег, Крапец, Попово, Студена и Кралев дол, откъснати от самоковската Палакария след административните промени от 1890 г., всеки се натъква на нещо Паисиевско в говора.
Заключението, което прави, е: “Тия
новобългарски помощни езикови форми и думи не са повече от 240 на брой в цялата му история и нито една от тях не е характерна нито в македонските, нито в тракийските диалекти;
затова вземем ли за основа езика при търсене родното място на Паисий, тогава Разложко, Джумайско, Бобошевско (”Долно поле”) и Ихтиманско със Самоков и съседните му села от само себе си се изключват изцяло от старата Самоковска Паисиева епархия… Напротив пък, няма нито една диалектна форма от новобългарския език, която би заместила славянска такава у Паисия, да не се среща и в говора на “шопите”–палакарийци, белодрешковци изобщо, а по-тясно и специално в Кралев дол.”
Поканен от зам.-председателя на БАН проф. Васил Златарски пролетта на 1931 г. В. Кралевски изнася по този проблем обстоен доклад пред Дружеството на историците и други членове на Академията и Светия Синод, културни дейци и общественици. Интересът бил изключителен, обсъжданията в големия салон на БАН продължили на три заседания - 26 февруари, 4 и 11 март, превърнали се в научна сесия.
В резултат: най-големите наши езиковеди, като академиците Александър Теодоров - Балан, Стефан Младенов, Иван Снегаров, проф. Емануил Попдимитров, писателят Стилиян Чилингиров и др. многократно посещават Кралев дол, на място проучват диалекта на тукашните жители и са единодушни в заключенията си, че това са Паисиевите земляци. Първозванният в тази област А. Балан пише в капиталния си труд “Нова българска граматика”, раздела за “Глагола в спрежение”: “У Паисий Хилендарски четеме: казуе, писуе, старобългарското казует, писует…, това го има в Кралев дол, Софийско, а няма го в Банско, Разложко” (с. 213).
Кралев дол официално се приема за родно място на летописеца, влиза в учебниците по история и в него почват да се извършват националните му чествания. (Авторът на настоящите редове е от малцината живи участници в тях).
Обаче Й. Иванов продължава да живее с мисълта и амбицията да каже думата си и за родното място на първия ни възрожденец, както и кога и где е починал. Това са знаели близките му сътрудници и са се стремели да го подпомагат. И се случва нещо невероятно. Във в. “Зора” от 15 февруари 1938 г. академикът публикува статия със сензационното заглавие: “Родното място на Отца Паисия се установява. Край на един продължителен спор.” И в пълно противоречие с предишните си писания и убеждения, че езиковите и географски податки в Историята изключват Банско, го обявява за родно място на Паисий.
В статията си Й. Иванов заявява, че разполагал с доста писмени доказателства. Едни събрал лично, а други дължал на различни лица “и особено най-вече на младия ни книжовник Михаил Ковачев, който неотколе беше в Света гора… На друго място ще имам възможност да обнародвам по-обстойно събраните материали, а тук ще изнеса само вестите за родното място на Паисий и неговия гроб.”
Съобщава също, че историкът е починал в Самоков през 1798 г. и е погребан в двора на църквата “Св. Николай”.
Какви са тия “писмени доказателства?” М. Ковачев донесъл на учителя и патрона си една изписка уж от Хилендарската кондика, която гласела: “В 1765 лето, януария, 17 ден, какво е дошъл кир проигумен Лаврентие сос поклонници от Банско и са дарили монастирот със сребърни три кръстеве и сос грош 1153. И во тоя ден какво е обрекъл на св. Богородица своята оцова кукя во Банско за Хилендарски метох за вечно да е така.”
Няколко дни по-късно също във в. “Зора” излиза и статията на Й. Иванов “Родът на отец Паисий”, в която ученият направо го причислява към богаташката фамилия на банскалията Хаджи Вълчо.
Двамата спътници на М. Ковачев при посещението в Атон – ръководителят на групата проф. В. Захариев и художникът иконописец Н. Ростовцев веднага реагират в печата, че в Хилендар не са имали възможност да научат каквото и да било за Отца Паисий, нито да видят манастирската кондика и вземат някакво извлечение от нея. И други научни и културни личности настояват Й. Иванов да даде повече подробности за твърденията си. Но той замълчава до края на живота си, защо разбира, че е бил грозно подведен от възпитаника си Мих. Ковачев, измислил въпросната изписка за “оцовата кукя во Банско” и то на тамошния диалект. Това ясно се видя от всеки, когато по-късно Хилендарската кондика бе отпечатана фототипно и в нея нямаше и помен от такава изписка не само в указания ден, месец и година, но и през целия ХVIII в.
Що се отнася до погребания в Самоков Паисий в 1798 г., той се оказва също забележителна личност
Ходил до Божи гроб и станал хаджия. Бил е монах-харамия, затова и турците, и българите го избират да организира защитата на Самоков от кърджалийските банди на Идрис Мефтула. Под негово ръководство е бил изграден “дуваро” и разбойниците наистина били отблъснати. Градът е спасен от ограбване и опожаряване. Но Паисиевият съименник е прострелян в сраженията и умира от раните си.
А за историческия Паисий документално е потвърдено, че е починал в Ампепино, квартал на Станимъка, в 1773 г., на 51-годишна възраст. И това е логично, тъй като сам летописецът е казал, че дълго страдал от стомах и главоболие.
Може би
главната мефистофелска роля в съзаклятието за силово налагане на Банско като родно място на Паисий изигра Тодор Живков
На 16 декември 1966 г. пред писателско събрание той заявява: “Отец Паисий е македонец от Банско. Някои наши историци сега искат да докажат, че той е роден в Самоков. Нищо подобно, той е от Банско и е македонец от горе до долу и от долу до горе, и е българин от долу до горе и от горе до долу.” И като най-съкрушително доказателство прибавя, че който не приема това, “има много здраве от арменския поп!”
След тия негови думи послушниците му издигат в Банско паметник на Паисий, строят и някакъв “духовно-исторически център” уж на мястото, дето била “оцовата му кукя”, и там взеха да провеждат националните чествания на първия ни възрожденец. Та досега! Без нито един достоверен факт за това!...
Защо правешкият всезнайко наложи по такъв солдафонски начин разрешаването на един заплетен научен спор? Може би като компенсация и извинение за ония безобразия и национални предателства, които неговата комунистическа партия извърши спрямо Пиринска Македония и кръвните ни братя там? Тази партия и нейните ръководители воглаве с Т. Живков бяха най-послушните и дейни проводници на коминтерновската измишльотина за някаква самостоятелна македонска нация и език, отделни, извън и дори враждебни на българския народ и език.
Ето го сега обратното. Ако въдворим родолюбеца Паисий в Банско, то и населението в Македония ще да е българско. Но то е изконно такова от векове по хиляди други исторически причини и свидетелства, та не биваше тъй лекомислено и невярно да покриваме една груба политическа грешка с друга подобна.
Крайно време е Паисий да бъде върнат в действителното му родно място село Кралев дол, Пернишко. Този призив отправяме към БАН и Института за исторически изследвания, към Светия Синод на Българската православна църква и цялата ни културна и политическа общественост.
Обръщението е и към държавните ни ръководители: Не отивайте повече в Банско! Недейте участва в легализирането на една неистина! Напротив: с цялата власт, която притежавате, помогнете за осъществяване на историческата правда за Кралевдолското “родище” (според Балан) на нашия национален възродител и духовен баща Паисий.
