Петър Добрев
Размисъл за книгата на Цанко Живков „Паисиада” от ст. н. с. д-р Петър ДОБРЕВ
В наше време на екрана всеки ден се появява рекламата ”Грижи се за косата си!” и дори „Бори се за косата си!”, но никога призивът „Бори се за България”. Затова България е уж втора по интелигентност в света, а непрекъснато се води ту по един, ту по друг чужд ум. Най-нелепото в този наш синдром е, че не само политиците, а често и учените, се нанизват като шарани на връв на най-различни модерни приумици и лъжи и от това пострада дори паметта за светеца и факела на Българското възраждане Отец Паисий. Някои политически сили организираха напоследък Луков марш, но никой не се сеща, че още по-потребен на България е Паисиев марш, за да се отстрани извършеното над него голямо кощунство, което по своя цинизъм е рекордно в българската история. Затова с радост посрещнах новата книга на Цанко Живков „Паисиада”, в която на прицел е поставено точно това кощунство и за седми пореден път с много вещина и непоклатими данни се разкрива докрай извършеният
безобразен исторически грях
и се приковават на позорния стълб неговите извършители.
Някога Шилер е вярвал в библейската мъдрост, че ако се намерят в някоя държава дори само десет чисти човека, готови да се жертват за нея и да я озарят със своя дух, Бог ще я опази и въздигне. Този светъл принцип е съкровено верую и на Цанко Живков. Затова той пише книга след книга срещу политическите содомства и гоморства, извършени над паметта на Паисий, а заедно с него и над някогашната Българска академия на науките (БАН), която положи огромни усилия да открие неговото родно място и със завидна проницателност и прецизност успя да го намери още преди 90 години. За голяма българска беда обаче стана така, че наскоро след това враждебната към Паисевия национален идеал интернационална власт грубо погази това ценно откритие и нанесе серия от удари върху паметта на самия Паисий, отменяйки въведения по инициатива на БАН и Светия синод всенароден празник в негова чест в родното му село Кралев дол, Пернишко, и забранявайки дори общонационалното движение „Отец Паисий”. По жестока ирония на съдбата чрез този рецидив дори думата паисиевец се превърна някога от почетен знак в черно клеймо и в белег за неблагонадеждност, което попари живота на хиляди млади и честни българи.
Някога един тъжен мъдрец, Ларошфуко, е писал, че ние всички имаме достатъчно сили да понесем страданията на своите ближни. Затова извършените гаври дълго оставаха скрити под завесата на гузното мълчание. Но още по-странно е, че те остават почти незабелязани дори досега, въпреки че вече са изнесени в така нареченото публично пространство. Мълчанието за това е един твърде симптоматичен белег, тъй като показва, че новият и модерен термин „публично” най-добре подхожда за нашето днешно общество и ни сочи, че ние в България имаме най-вече публика, но не и жив обществен организъм.
Днешното българско общество се оказа прекалено силно в търпението да
понася най-различни неправди и дори гаври над България,
затова доста приляга за него и горчивата шега на проф. Р. Стоянов, който го нарече не общество, а овцество.
Но добре е да осъзнаем, че този дар на съдбата получихме най-вече поради това, че материализмът, който бе натрапен някога за висш философски идеал, е способен да създава най-вече груби материалисти, за които важат думите на Ботев: „Ум има светъл в червата, а чувства топли – в краката.”
Жертва на войнствения материализъм стана някога дори българският национален идеал, а заедно с него и неговия най-велик трубадур – преподобният Отец Паисий. Затова, разкривайки това престъпление, книгите на Цанко Живков са едновременно и един чувствителен лакмус, който с пределна ясност показва тресавищата, в които затъна българският дух след събарянето на факела на Паисий. Максимата, че ниско летят крилете на разума, там където не ги движи добродетелта, напомня днес за себе си на всяка крачка в съвременното наше „овцество”. А и великата мисъл на д-р Петър Берон, че от тъмните страсти логичният човек се превръща в животно и различните народи заприличват на стада от различни животни, става все по-актуална не само за България, но и за света. Изследователят Цанко Живков е създал една твърде навременна и прекрасна книга, от която можем да доловим не само погазените исторически истини, но и жестоките последици от гаврата над тях. Затова неговата „Паисиада”
заслужава да се прочете от всеки българин
Тя е едновременно както възхвала на делото на Паисий, така и един необикновен екран, на който нагледно се виждат как силно страда и се изкривява българската душа, когато в нея се навре мръсната зурла на политиката. И как от това превращение се плодят най-различни юроди както в управленските среди, така дори и сред учените, когато в тях се всели нечистата политика. На този фон без преувеличение може да се каже, че тази книга наред със своите исторически достойнства, е и един тънък психологически портрет на неотдавнашната и на днешната България. Затова ми се струва, че ако Паисий можеше да възкръсне, би казал навярно с присъщия за него стил: „Тук, внимавай, читателю. Защото ще четиш (така е казвал той!) как некои люде, които именуваха себе си интернационалисти, ме интернираха в Банско, където аз не съм роден, нито съм живял. Че четиш (така би се изразил той) и как некои други уж от много обич се втурнаха презглава да ме калесват за свой земляк, но аз цял живот съм мислил не за Самоков, нито за Доспей, а за цела България. Че видиш тоже, читателю и как некой учен човек, ако го подлъже некой измамник, после цял живот че брани неговата лъжа. Заради един такъв измамник бе изхвърлена през пенджера целата некогашна наука и бе преместено дори моето родно место.”
Така вероятно би рекъл Паисий, ако можеше да види как чрез всевъзможни хватки се изкривяваха реалните факти, въпреки че още преди повече от 20 години бе публикувана Хилендарската кондика и се оказа, че в нея няма нито дума за някаква връзка на рода му с Банско (виж непременно Приложение 1-2 към тази книга, където Ц. Живков грижливо е поместил факсимиле от съответните страници). Истината вече изпъква пределно ясно, но за оня, който иска да се лъже, фактите са без значение. А и търговията с паметта на Паисий, подета в Банско, ще пречи задълго да се премахне допуснатият към него огромен грях и да се възстанови празника за него в отдавна установеното от Академията място – село Кралев дол, Пернишко.
Несъмнено е също, че ако Паисий би могъл да се събуди, би ни дал вероятно и още две кратки напътствия, казвайки „Птицата се познава по своята песен, а човекът по своя говор. Затова аз написах моята книга на своя роден говор, в който вместо думата ЩЕ, казваме ЧЕ, а не КЕ, както в Банско. Но некой слепец с очи не забеляза това и насила ме пресели в Банско.“
Това вероятно би ни казал Паисий, но колкото и да вика, малцина чуват неговия глас.
Затова горещо препоръчвам на всички да прочетат най-новата и обобщаваща книга на Цанко Живков „Паисиада”, в която с кристална честност е описан и документиран до най-малки детайли спорът за родното място на Паисий и са поместени не само железните доказателства на Академията и допълнително откритите от него потвърждения, но пълно и изчерпателно са изредени и другите версии относно неговото родно място, та да може читателят сам с очите си да види кой е крив и кой прав и да се убеди с каква невероятна самонадеяност и политическо безразсъдство е било пренебрегнато и жестоко погазено направеното още преди близо век от Българската академия на науките безпогрешно научно откритие, което може да служи дори като един от най-ранните и перфектни образци за приложението на широко разпространения днес комплексен и интердисциплинарен подход.
Ще завърша с това, че тази книга „Паисиада” е потребна затова, че изважда паметта за Паисий от Ада, в който я вкара някогашната българска политика. Но тя е дваж по-потребна и заради това, че единствено истината за Паисий може да спои отново и да обедини в едно цяло разединеният и разпиляващ се по света български народ. Време е да изтръгнем от нечистите ръце запаления от него факел на българското Възраждане и да възкресим неговия идеал. Защото добре е казал някога Стоян Михайловски, че идеалът ражда герои, а интересът – хитреци. И защото разум без съвест е проституция на душата – както това е посочил още в петнадесети век Рабле.
Бел. ред. В следващата притурка четете откъс от книгата на Цанко Живков „Паисиада”.
