Омръзна ми, а едва ли само на мен, да слушам лицемерни/плиткоумни бръщолевици у кого ли не и най-повече у особи, за които предполагаме, че са политико-управленската ни върхушка: българи ще се върнат от чужбини щом тук запечелят доста по-яко, сега не са мотивирани да го направят, блаженият Запад дава къде-къдя по-големи пари. Тъй като из него живях годинчета осемнадесет, позволявам си да предполагам, че имам някакъв тамошен поглед към българските работи.
Една от вносотиите, които ни осениха, чак заляха, удавиха щом демократясахме, па демокретенясахме, бе мотивирам, мотивиране, мотивираност, мотивиран. Четирисъставието следва да го разбираме съвсем кратинко и простинко: мотивиращи са парите, парите, парите и пак они. С тоя уж обективен начин най-често прикриваме комай незаситима лакомия за платежни знаци, оправдаваме, насърчаваме своите деца и внуци за бягството им от България: как няма да я загърбят, щом не са мотивирани. Подир славния и героичен, па епичен, римуващ с еротичен, 10-и в овцеството ни бръмна с такава сила лафът за мотивацията, че сякаш до тогава изобщо не е съществувала, ето защо нека се озърнем надирка.
Още преди Освобождението наши младежи следват в западни висши училища. А след 1978-а броят им нараства скоком. Ония будни, жадни за познания момци, девойки мигар били са незрящи, не са ли виждали какви доходи ще изкарват, ако дипломирани, а някои с докторат, останат в Германия, Италия, Австро-Унгария, Франция? Как, как доктори по стопански науки не са проумявали какви заплати ги чакат там и тук, че се завръщали? Нима иженарицаемата мотивираност не е тогава съществувала, е ли присъща единствено на Еврогейския съюз?
Защо, защо мъже като Буров идвали в изостаналото си отечество да газят калищата и гълтат прахоляците на мижавата столица? Нямало ли е за них мотивация, че драговолно, и то бидейки висшисти, напускали Прага, Рим, Париж, Лондон, та предпочитали София? Нищо подобно, били са яко, несъкрушимо мотивирани, само че оная тяхна мотивация не прикривала, както е днес, ламтеж за обилни пари, а ги движела
любов към родината
и неудържим устрем да отдадат придобитите знания за добруване на отечеството. Сега на жаждата за пари прибулващо й викаме мотивиция, но тогава бивала разбирана като дълг към народа. Техният възрожденски порив още звучал на ползу роду, а днес монетно дрънчи на ползу джобу. Тая сатанинска заменка не падна от небото, а я подготви, дълбоко вкорени овцеството като цяло, внушавайки у подрастващи, подрасли, че интереса клани феса, благородното социалистическо съревноваоние (отличник в производството, кът на първенците и т. н.) бе низвергнато, а вместо него въдворена царица Парица. В Свещеното Писание четем: „който сее ветрове, ще пожъне бури“, та всячески, настъпателно бе посят неозаптим глад за пари, ка щяло да не жънем бури, сиреч изобилни бягства от родината (където ми е добре, там ми е отечеството).
Не говоря за събития далеч от мен. През 1901-а русчуклийката Анастасия Ииева, бъдеща моя баба по баща, завършва в Брюксел модно дизайнерство и вместо да си уреди там животеца, завръща се в милодрагия роден край, та става директорка на Пансиона за благородни български девици в Одрин. Разправяла ми е, че из града ходела с двамина телохранители арнаути, може да бъде видяна по снимки в Народната библиотека. В Музея на образованието, Габрово, има четири преснимъка на чуждестранни дипломи: нейната, моята (Хавански университет), на моите синове Момчил и Преслав (архитектура и музика в Университета на град Бразилия): четирима завърнали се. Два бразилски университета ми предлагаха да остана в тях на работа, взех, че не приех, що така?
В чудното село Драганово и до сега е обитавана хубавата къща на д-р Атанас Ненов, завършил медицина във Виена и отдал се да лекува съселяни, в това число и мен, помня го добре, яхнал колело и захапал цигара, поменавам го с благодарност, защото е обродил сестра ми и мен. Д-р Ненов не само се прибрал в България, и то и в родното село, а и довел съпруга австрийка, която роди две дъщери, па сякаш то е малко, довел австрийска прислужница, тя отима три деца, двама сина и дъщери от баща българин. Да, прибирали се редови нашенци, но да ги оставим и погледнем нагоре.
Защо Ботев Огненогласният оставил Русия, Румъния и се за винаги върна в България? Дякон Игнатий, с мирско име Левски, нямаше ли да му е по-спокойно, по-хубея в Румъния, Сърбия, защо, защо и он се завърна: в България, а чрез нея и във вечността? Какви бяха мотивациите на хилядите поборници, сред них прадядовия ми брат Керчо Илиев, четник Филип Тотюв и опълченец, името му стои отлято с бронз в русенския Възрожденски пантеон? Как у безброй българи ония за на ползу роду била е недосегаемо висока, че не мърсяло настоящето мерзко на ползу джобу? Щом издигнахме върховенството на менелюбивата мотивация, да не забравяме, че тя е подбутнала Юда Искариотски да предаде Всеспасителя Богочовек Иисус Христос. И как свършва тая платена мотивация? Издателят целувач захвърля своята звонкова мотивация – тридесет сребърника - и се обесва. Кончина свръхпоучителна и препращаща отново при кръстопътя на ползу роду или на ползу джобу, а същевременно припомня и библейското „който сее ветрове, ще пожъне бури“, в нашия случай равнозначно с „който сее основополагащо парични мотивации, ще пожъне обезлюдена България“.
Нека бъда искрен до край: постановката ние тукашняците да създадем условия за обилно плащане и едва тогава да рукнат насам сегашни гурбетчии, съвсем пряко и никак косвено значи: те да дойдат на опечена баница и ръчинки да протегнат към нея, готовка готовеничка, без никаквинко тяхно участийце в изготвянето й. Все едно Левски, Ботев да са чакали освобождението на Майка България и тогава с наличие да я удостоят. Възпитаваме децата си в родолюбиво преклонение към борците ни за свобода и едновременно ги караме да вършат обратното на завещаното от них. Кога сме честни, едновременно в двата случая? Мигар?
