• Мира, защо написа книгата „Столетниците – благословия или орисия“?

- Защото смятам, че възрастните хора са дискриминирани и това е твърде несправедливо! Те, в голямата си част, са отритнати от бързащите, ентусиазирани, запъхтени в правенето на бизнес и пари, в реализирането на възможности по-млади хора. Това не е упрек, а опит да поспрем и да позабавим темпото. Важно е да знаем, че „нищо не започва от днес“, както обичаше да казва покойният телевизионен водещ Александър Авджиев. Важно е да разберем, че има мъдрост, която е простичка на изказ, но дълбока като смисъл. И точно този източник на мъдрост, оставена да отлежи в годините, аз не исках да изпусна. Рекох си – щом е интересно на мен, на децата, на по-младите, на хората, които ме срещат по улиците, значи ще е интерeсно и за по-широка читателска аудитория – хората имат нужда от това познание! Купуваме скъпа книги с езотерични мисли, интересуваме се от не един и два метода за себепознание и себеизрастване, плащаме луди пари за лайфкоучове, тиймбилдинги, НЛП анализи, а забравяме, че тук, в нашата малка и изстрадала България има едни безценни съкровища, които стоят скрити и никой не посяга да отвори капака, надниквайки вътре... Радвам се, че се осмелих, дано хората, които прочетат книгата между сълзите и усмивките, които тя предизвиква, да мислят като мен – столетниците са скрити съкровища, излезли наяве...

• Къде ти бе по-лесно, когато интервюираше 100-те столетника или когато трябваше да ги опишеш в книгата?

- Интересен въпрос, не се бях замисляла... Впрочем човек, ако реши да се захване с подобно начинание, е по-добре да не се замисля и да не го премисля кой знае колко. Рискът е доста голям и по отношение на зрителския, и по отношение на читателския интерес. Финансово проектът не е обоснован, физически – твърде уморителен, емоционално - изтощителен. Но последвах повика на сърцето си и го приех като кауза – това ми позволи да се втурна с главата напред и да търся под дърво и камък точно такива столетници – изумителни във възможностите си, поразяващи с духа си, озадачаващи с мислите си. Конкретно на въпроса ти – да напиша книга може би беше по-трудно. Това не е моето поприще, не се чувствах уверена. Освен това смятам, че писането е призвание за малцина и не си представях някога да се наредя сред тези, издали книга. Но от издателство Книгомания ме увериха, че проектът е твърде интересен, за да бъде подминат с лека ръка и ме окуражиха да започна. И ето – книгата вече е в книжарниците.

• Ти си родом от Родопите – област, която е била известна в миналото със своите столетници. И сега ли е така и какво научи от столетните родопчани за традициите в храненето и начина на живот, което ги е съхранило цял век?

- Противно на схващането, че в България живеят много столетници, това не е точно така. Има и друг мит – че те са предимно в планината, особено в Родопите, поради чистия въздух и планинската вода там... И този мит ще разбие книгата „СТОЛЕТНИЦИТЕ – благословия или орисия“. Колкото и невероятно да звучи, най-много столетници има в най-големите градове – разбираемо, заради урбанизацията и това, че близките им живеят там, а те пък са ги взели при себе си, за да им помагат да доизживеят старините си.

Това, което ще кажа със сигурност – в Родопите столетниците са по-тъжни, това е категорично. Както плачат там хората, другаде не съм видяла да плачат. Както дълбоко изживяват всяко събитие, както тъжно гледат... Само там съм виждала такава скръбна емоционалност и такава дълбочина на чувствата.

По отношение на храненето – има интересни и поразяващи за мен самата факти. Така че читателите на книгата ще разберат изумителни факти за храната на моите столетници. И за алкохола също.

• Всеизвестно е, че си печелила много класации… Ако ти трябва да направиш своя класация за интервюираните от теб столетници как би ги номинирала поименно: баба Калинка, дядо Беро, баба Евдокия, дядо Тодор, баба Стана, дядо Георги...?

- Знаете ли... Толкова много си обичам столетниците, че всеки е най-отпред, всички са ми първи. Не можете да си представите колко много ги обичам, как всичко тяхно ми е мило. Но все пак, ако трябва да направя класация, ще поставя на първо място историите за любов. Прочетете историята на г-жа Чочева и г-н Спасов и ще останете възхитени, но по-важното – ще се уверите, че любовта е възможна и на тези години и за нея няма никакви прегради! Втората история на първо място е за двете приятелки – две столетнички, които не се бяха разделяли никога през живота си – баба Стана и баба Тана.

• Веселяци или самотници са столетниците, които описваш? Влияе ли характерът на дълголетието?

- Да, характерът при дълголетниците е по-улегнал, но и по-сприхав може да бъде. Възрастните хора наистина заприличват на деца понякога, но са по-бавни и не винаги толкова забавни. Да, да си столетник понякога е орисия, не винаги е благословия... Но от 100-те 100-летници, които срещнах за изминалите 10 години,  в книгата съм подбрала много озадачаваща палитра от характери – тъжни, весели, остроумни, закачливи, придирчиви – има такова разнообразие от характери, за  което може и да не сте подозирали.

• В книгата си възкликваш „Страшна работа са моите столетници!“ Защо мислиш това за тях – с какво те впечатлиха и вдъхновиха?

- Това не са просто столетници, това са съкровища, ще видите! Да търсиш 10 години, да срещнеш 100 вековни съдби наистина не е работа за подминаване. Но от тези 100 не всички стават за описване в книга...Обаче тези, които сме подбрали заедно с издателството, са наистина озадачаващи (впрочем, има още поне толкова истории, които може би също ще видят бял свят след време). Сред 38-те истории има един уникален, уникален и много любим дядо Асен, например, който на 105 години ходи до Брюксел! С автобуса! Сам! Кажете ми, това не е ли изумително?

• Мира, имаш ли в рода дълголетници?

- Не, за съжаление.

• Какво е общото между 100-летните „градски кокони“ и „трудовачки и бодри текезесарки“, което ги е довело да доживеят до 1 век.

- Ха-ха-ха-ха… Благодаря, че сте чели увода в книгата. Има общо, наистина има, но се надявам да ме разберете, че няма да им го кажа сега, простете ми. Ще оставя на читателите да намерят за себе си истината. Когато се прочетат историите – може една след друга, може и в разбъркан ред, но тънката обща линия между тях става много отчетлива, има много общо.

• Всеки е пристрастен. Кои трима столетника те впечатлиха най-много и кои техни реплики никога няма да забравиш?

- Веднага отговарям, защото и на сън да ме бутне човек, ще мога да цитирам някои от любимите ми реплики. Но първо за любимите ми столетници: Първата ми среща – тази със 104-годишната баба Бисера от Девин, една от последните ми срещи – тази с най-възрастния човек в България – дядо Неделчо от Свиленград – той беше на 108 години и една среща от 2017 г. с дядо Тодор от Царево, който си отиде от този свят на 102 години, а така искаше да поживее до 120 поне...

Любимата ми реплика е от баба Бисера. Тя, след като я попитах обича ли да си пийва ракийка, отговори: „Не че обичам, ама се налага! Налага се...“

• Има ли съвет за хранене, начин на живот или хоби, които „си открадна“ от твоите герои от книгата с цел да доживееш 100 години?

- Ооо, определено. Толкова много неща съм откраднала, че спокойно може да ме наричате крадла на идеи, на проникновения, на примери за по-добро човешко общуване и съществуване. Това, което научих от столетниците и което много искам да предам на читателите и най-вече на децата си, е да знаят, че трудът и достойнството стоят най-отпред в съкровищницата на човешките добродетели. Също така – движението. „Трябва много да се движиш и малко да ядеш“, както казваше баба Ханя Герджикова.

• Пишеш в книгата, че „гените не са всичко“. Какво е другото, което е нужно, за да доживееш до дълбока старост и да си жизнен и деен?

- Може би да си обичан, както и ти да обичаш...Това е. Любовта стои в основата на всичко.

• Кое им тежеше на твоите герои?

- „Лежала съм от млогу болюсти, най-лошата болюст е старостта“, ми каза баба Бисера, 104 г. Това са думите, в които се крие най-много истина. Старостта тежи и е като болест. Но пък помня и друго: „Сърцето, чедо, никога не остарява“, казваше 100-годишната баба Рада от Смолян. Съзнанието – също, то може само да израства и да се въздига. Стига човек да е здрав и на 100 години може да намери начин да е полезен на другите – дори само с историите, които помни и може да разказва.

• Кой е най-възрастният българин, който познаваш?

- Бай Неделчо от Свиленград. На 108 години беше, а сам се обслужваше, даже можеше да си сготви туй-онуй, хранеше се в точно определен час и цепеше дръвца на тъничко, защото така ги обичаше – равни и подредени и еднакво нацепени. Подари ми една цепеничка – вкъщи е.

• Кои според теб са по-щастливи и мрънкащи – столетниците или днешните млади хора на България?

- О, столетниците са смирени хора, та са се помирили с времето, приели са го такова, каквото е. И дори да изпитват недоволство, особено тези, които гледат новините, често се бунтуват, но този бунт е вътрешен, по-парещ, но по-тих. Той не е като бунта на младите...

Иначе да, понякога младите са и по-мрънкащи и по-мързеливи, от столетниците. Готови са много по-бързо да се откажат от идея, човек или мнение. Докато столетниците са хора с принципи, отлежали поне век в съзнанието им.

• С какво се хранят столетниците - с кисело мляко или със сланинка?

- Отговорът на този въпрос е твърде любопитен и лично за мен много озадачаващ! Дълго време ми отне, поне 7 години, за да повярвам, че този отговор е възможен и е верен – мислех, че случайно един-двама столетници са ми отговорили по сходен начин. Но се оказа, че после станаха трима и четирима, и петима... Ще прочетете, ще видите. Още първата история в книгата – тази на 107-годишния дядо Георги от Бенковски, ще Ви даде категоричен отговор на този въпрос.

• С кои от твоите телевизионни герои и описани в твоята книга столетници продължаваш връзка?

- С тези, които са живи и до днес. Ако те не са в състояние да говорят по телефона, се чуваме със сина или дъщерята, както стана онзи ден, когато говорих със сина на баба Траянка и дядо Иван – столетниците – съпрузи, за които съм написала в книгата. Чрез инстаграм или фейсбук поддържам връзка с внуците на баба Дежа и дядо Сандо от Пловдив.

• Ще има ли продължение на книгата ти за столетниците?

- Бих искала да има, защото някои от истински цветните образи останаха извън първоначалния подбор. Малко несправедливо, но иначе книгата щеше да стане много обемна, а аз не исках да е така – искам човек да я държи с мекота и нежност в ръцете си и да изпитва същите чувства, докато я чете. Сега е 333 страници без съдържанието, което си е голяма книга. Имам истории за още 333 страници, обаче. Ще видим, времето ще покаже.

• Всеки търси тайната на дълголетието? Ти, Мира, откри ли го?

- Моето търсене продължава. Мислех с интервюто на 100-ия ми столетник да приключа този проект. Но поканите от цялата страна продължават. Хората вече знаят, че това, освен моя професия, е и моя страст, знаят как мило се отнасям с близките им, как не се ровя в клюките, не ме интересува покъщнината, колко имат или нямат столетниците, а само това, което ще кажат ме вълнува, и ме канят от цялата страна – да отида, да видя техните столетни съкровища и така да ги превърна в мои герои – на телевизионни филмчета или в разкази от тази или бъдеща книга.

• Последният ми въпрос е дали намери отговор на въпроса „благословия или орисия“ е да доживееш до 100 години?

- Намерих, намерих този отговор. Със сигурност и читателите на книгата ще го намерят - стига да я вземат и да я разгърнат. Тя ще разгърне душата им, ще я погали, ще я разтрепери, ще я начумери, но ще я остави по-богата и пълна...

 

Интервюто взе
Антоанета ТИТЯНОВА