Самотата е психическо състояние на човека, което най-често съпътства депресивни психични заболявания. Тя води индивида до неговото откъсване от околната и социална среда и го затваря в собствения му душевен мир с ограничаване на интересите и проблемите, касаещи преди всичко неговото лично битие. Нейните прояви изчезват след излекуване на болестта.
Освен самотата, свързана с психични заболявания, съществува и друга, която можем условно да наречем „пенсионерска самота”, засягаща в различна степен възрастовия контингент хора, влезли в
пенсионния етап на развитие след приключване на активния трудов живот
Тя, за разлика от първата, има друга етиология, настъпва по-бавно, успоредно със стареенето на организма. Не се лекува с лекарства, но може успешно да й се противодейства, забавяйки нейния прогресивен ход на развитие с изложените по-долу средства, увеличаващи дълголетието и жизнерадостното стареене на индивида. Въпреки широкото си разпространение, тя малко се познава, подценява се социалното й значение и борбата срещу нея.
Причината за нейното възникване е биологично обособена. При рязкото преминаване от активна трудова дейност на човека и навлизането му в началния пенсионен период процесите на стареене на организма се усилват. Те засягат всички системи на организма, в това число и анализаторните и техните рецептори (слухови, зрителни, равновесни, тактилни и др.), като намалява тяхната чувствителност и функции. Това от своя страна води до ограничаване и загуба на информация, идваща както от заобикалящата го околна и семейна среда (сам сред свои), така и от представители на обществото – социума.
Значението на социума
като най-важен фактор за оцеляването и развитието на човешката цивилизация гръцките философи са знаели още от древността. Те са определяли човека като политическо животно (зоон политикон), което е неделима част от социума и действа в неговата общност по принципа „един за всички и всички за един”. Тази връзка между тях е заложена генетично в човешкия индивид още в прехода на ерата от „ хомо еректус” в „хомо сапиенс”. В творческия си период човекът взема от обществото и дава своя принос в неговото развитие, като изпитва чувство на радост и удовлетворение от това, което у пенсионера се губи.
Значителната загуба на връзките на пенсионирания човек с околната среда и особено със социалната общност водят до значителни промени в социалния му статус, създаващи условия за възникване на пенсионерската самота.
Проявите на пенсионерската самота у хората, непосредствено след приключване на трудовия им стаж, понякога са трудно забележими, поради което често се подценяват и пренебрегват от тях, считайки ги за банални и неизбежни. Но в последствие това психическо състояние на пенсионираните, след откъсването им от работната им среда, създава тягостно усещане, че те не са нужни повече на социалната общност. Настъпва една
затвореност и пустота в душевния им мир, придружавана често с отрицателни емоции и чувство на изоставеност, малоценност и безполезност на тяхното съществуване
Понякога при екстремни случаи пенсионерската самота може да провокира крайни форми на песимизъм, безнадеждност и безверие в смисъла на човешкия живот, така добре описани в поезията на Фридрих Хьолдерлин и завършващи понякога с фатален изход. Има случаи, когато смъртта на единия възрастен партньор в семейството задълбочава самотата на другия, и без да има други причини, той скоропостижно го последва.
...
Цялата статия може да прочетете във в. Лечител
Проф. д-р Виден ГЕОРГИЕВ