Цанко ЖИВКОВ
“Истината ще ви направи свободни!”
Иоан, 8:32.
След ужасилата човечеството Втора световна война със своите невъобразими човешки жертви и кръвопролития, материални съсипни и духовно-нравствени разтления, опустошили най-вече Европа, неколцина просветлени политици от западната й част се замислили дали занапред не може да се живее без подобни грозни баталии, в мир, разбирателство и взаимопомощ със съседите, че и с другите народи от материка. И върлите врагове от двата бряга на Рейн най-напред решили да престанат да спорят чии са Елзас и Лотарингия, а да обединят производствата си на стомана и въглища, и направят невъзможно по-нататъшното въоръжаване на едните срещу другите под девиза
„Никога повече войни!”
Разбира се, такъв път на морално пречистване и възраждане не е никак кратък и лек, а търпеливо и дълго ходене по мъките, което трябвало да започне от букварите на първолаците, с възпитаването на нови поколения, които да смятат, че от двете страни на великата европейска река живеят приятели, хора като тях, а не звероподобни бандити и кръвопийци. За чудо и приказ – френско-немските начинатели успяха в тази си мечта, към тях се присъединиха и други, и днес 27 европейски народи живеят в братски съюз, без граници помежду си и в общ пазар, при свободно движение на “стоки, услуги, хора и капитали”. Което доведе до всестранното им благоденствие, пораждайки неутолим стремеж и в останалите от континента да станат равноправни негови членове и съратници.
От 13 години и страната ни е приета в това голямо семейство. Трудно преглътнахме абсолютното изискване да не се повдигат въпроси за промяна на границите, макар отвсякъде да сме оградени с единородни територии и населения. Също и отказът ни от важните за нас два козлодуйски атомни реактора. Не без усилия започнахме и продължаваме с демократизирането на вътрешното си законодателство и обществено-нравствените порядки.
Големият, исторически влог на днешна България като най-старата държава в Европейския ансамбъл се състои в това, че го обогати с третата азбука и писменост на континента, след гръцката и латинската; че припомни на късопаметните как през Средновековието при великите ни царе Бориса и Симеона страната и народът ни бяха натрупали достатъчна интелектуална мощ, за да поемат най-доброто от изтлялата култура на Елада, и - обогатена, да я предадат на Запада, подклаждайки ренесансовото му разкрепоставяне и възход.
От тази висота на международно известна и призната държава на духа и просветлението, както древните ни предци, така и по-новите поколения никога не са изпитвали потребността и нямат навика да използват насилието, лъжата, клеветата и измамата спрямо други народи, близки и по-далечни; да ги издигат в национални цели и програми, та - по гьобелсов маниер - повтаряни многократно, да заприличат на истина. Докато съседите (почти всичките) в маниакалните си мераци за първенство на Полуостров, не са подбирали средствата най-напред във шовинистичната обработка на своите народи в месианство и налудничави представи за богопомазаност. Пръскали са луди пари и за подкупване на чужбински журналисти, писатели, цели редакции на вестници и списания в очернянето на всичко българско и пропагандирането на мегаломанските си щения за подялба и заграбване на наши територии и населения.
В сръбските “Начертания” за развитие на току-що изтръгналата се от турската робия държавица се лъготи, че трябвало да се ”откъртват”, “освобождават” от Османската империя големи късове славянски земи, без да уточняват, че това изцяло са наши родни притежания. Внушават, че българите са малка и дива хуно-татарска орда край Черно море, а сърбите са баш славяните на Балканския полуостров, затова трябвало да го владеят и управляват. И лавирайки между интересите и противоречията на големите играчи в европейската политика, те наистина успяха “да откъртят” българския Тимошки край с градовете Зайчар, Неготин, Кладово, Гургусавец (преименуван на Княжевец), цялото Поморавие с Ниш, Пирот, Лесковец, Враня, по-голямата част от Македония, накрая и Западните покрайнини.
Обаче не успели с терор и подкупи да превърнат българите от Македония в “прави сърби”, уж ученият белградски книжовник и политик Стоян Новакович ще измисли
сатанинския „македонизъм”
– че те били отделна нация, със свой език и древна история, чужда на българите, близка до сърбите. Сталинските коминтерновци, титовите удбаши и нашенските леви безродници го възприеха и налагаха с най-безогледни средства и похвати. В резултат: ето я днешната душевно-нравствена бърканица в сънародниците ни от Охрид и Скопие, където само при споменаване думата „българин“ били готови да те обесят на първото дърво. И в началните страници на учебниците им продължават да стоят редовете за това, че „бугарите са хуни, татари и монголи, фашисти, нацисти и окупатори“. Нещата обаче тъй се завъртяха, че точно от съгласието и препоръките на тия някогашни и днешни “диваци” зависи дали макетата ще станат равноправни европейци.
Ще продължим с това, че и гърците постоянно са вършели подобни зулуми, лъжи и измами по наш адрес. В близо двумесечната междусъюзническа война през лятото на 1913 г., когато страната ни е нападната от всичките си съседи и е била в пълна изолация от останалия свят, южните ни доскорошни “съюзници-разбойници” засипват световните издания с изумителни лъжи и клевети за “зверствата и жестокостите”, които българите вършели над техни сънародници. Част от тия “издевателства” са отразени в предизвиканата от нас международна “Карнегиева анкета” с нескопосаното определение в нея, че били “силно преувеличени”. (Което буквално напомня за подобното опровержение на Марк Твен относно слуховете за неговата смърт). Ще се задоволим само с един пример от многобройните в анкетата с величайшото участие на самия гръцки крал Константин. Какъв дюшеш е една коронована особа да твърди в десетки световни издания, че “българските скотове” са подложили на мъчения и убили гръцките архиепископи в Серес, Кавала и Дойран, както и директора на Ориент-банк. Фактът, че по-късно те всичките се явили живи и здрави и продължили обичайните си занимания вече не е бил интересен за никого. И никой не се е потрудил да направи задължителните при такива случаи опровержения.
Добри ученици на гръцките и сръбските българоклеветници се извъдиха и македонистите, които през двете десетилетия в Интегрална Югославия изтънко овладяха езуитските похвати да развращават и превръщат части от населението в българомразци. Макар в ранната пролет на 1941 г., когато нашите войски навлязоха в Македония като освободители, да се видя, че огромното мнозинство мъже и жени, млади и стари бяха изкършили цвета на ябълковите и крушовите дръвчета, за да ги приветстват и постелят пътя им. Има още живи хора, които помнят това, пък и кинохрониките са го запечатали за вечни времена. В оня момент невоювалата ни страна беше на върха на икономическото си развитие, на седмо място в Европа, и левът ни се припокриваше със стойността на златния франк. Към македонските поля и селища потекоха реки от финансови средства и материали в изграждането на нови пътища, мостове и жп линии; училища, болници и административни сгради, хранителни и индустриални стоки (Не знам дали някъде са сумирани?). Но в същото време не мирясваха с вредителствата си срещу българските власти както удбовците-македонисти, така и комунистическо-партизанските функционери и четници. Имаше жертви и от двата лагера. В някои села и градчета на Македония и досега стоят надгробни паметници с надписи: “Убит от бугарите”.
Най-големите жестокости и кръвнини обаче настанаха при завръщането във властта на местните и титовите джелати през 1944 г., когато бяха избити като фашисти и окупатори десетки хиляди люде с българско самосъзнание. Убити от други бугари, но македонисти. Това престъпление се потулва и досега. Гробовете им се незнайни и безкръстни, та едва ли някога ще узнаем имената им, броят им и убийците им.
Съвсем в близките дни станахме свидетели на изготвени и публикувани в днешна Македония списъци на местни българи с призиви за публични саморазправи с тях, като отмъщение за позицията на държавните ни органи, че тази наша съседка още не е готова да тръгне по пътя към Европа. С посоченото деяние между впрочем те сами го потвърждаваха!
Този
синдром на безконечни съперничества и кървави вендети между братя
по родство и кръв е може би най-ужасяващо-срамният за всички балкански народи, макар в повечето случаи това да са следствия от грубите и егоистични интереси и намеси на старите европейски империи. Но нали точно за изтръгването из корен на подобни уродливи явления се бяха сдружили мъдреците от Маастрихт в тъй притегателния днеска Съюз!...
За изчистването на спорните въпроси с братовчедите ни от Северна Македония и установяване на приятелски отношения с тях беше създадена смесена комисия и подписан договор, указваш рамките на дейността й, тъй като векове наред тамошното население се е чувствало и е било неразривна част от българския етнос. Но нашите скопски роднини, отровени от македонизма, слепи и глухи за фактите, решиха, че може да пренебрегват и не изпълняват поетите задължения; че това някак ще им се размине, сякаш е неприятен сън. И цяла година проваляха свикването на комисията.
Междувременно, луднали по фикс-мераците си за някакво родство с изгнилите в древността кохорти на Филип Македонски и сина му Александър Велики, се впуснаха да ”помакедончват” всичко, което исторически е било и е документирано като българско – от надписите върху вехтите надгробните плочи, църковните икони, народните песни, кръщелните свидетелства на дедите им, историческите летописи и карти, житията на светците, титлите на царете Самуил и приемниците му, средновековните и възрожденски просветители, до войводите и харамиите от въстанията в по-близките времена.
Когато нашите представители в съвместната комисия и отговорните ни държавни институции им напомниха, че с такива действия и похвати е немислимо придвижването им към Европа, в Скопие ревнаха, че “бугарските хуни, татари, монголи и фашисти” проваляли началото на преговорите за влизането им в Европейския съюз. И вместо да видят своите кривици в огледалото на истината и поправят поведението си, изпратиха махзари до международните органи и организации, делегации в много столици, да се жалват от българите, че - видите ли – единствено те не признавали ”националниот им интегритет”. Незапознати достатъчно с исторически сложилите се наши взаимоотношения, някои европейски политици и общественици изразиха съчувствието си към тия им вопли и на дело застанаха на зловещите титовистки похвати, удавили в кърви и страдания повечето народи на Балканите.
Това означава, че днешните управляващи слоеве в Скопие продължават да тънат в блатото на македонизма и титовизма. Правят се на разсеяни и не искат да видят, че единственият път на младата им държава (призната най-напред от нас, българите), към Европейския съюз започва и минава през братската за тях София, и никоя друга столица.
Затова коварно и кощунствено смятаме заинатяването им относно някакво македонско малцинство в страната ни и правото му на самоопределение. Защото незнайно каква голяма част от днешното българско население е с корени от многохилядните македонски потоци бежанци в майката родина и сетнешните смесени бракове. Те образуват цели квартали в София и други градове, големи селища и области из страната. Кръвните им българо-македонски гени са неразривно сплетени и никой не може да ги раздели.
Да признаем такова малцинство у нас е все едно сами да си сложим таралеж в гащите за много и много години занапред. И тъй като страната ни е равноправен член на Европейския съюз означава също, че непредвидимите “таралежови дертове” на югозападните ни съседи към по-далечната и близка наша история - ако с тях бъдат допуснати в Алианса - могат да вгорчават и разстройват за десетилетия функционалността на всичките му подразделения, та английският брекзит да заприлича на детска забава. И без друго, великолепното начинание за общ успех на обединените народи на Стария континент има да се справя с постоянно възникващите нови и нови, сложни и тежки предизвикателства на времето. Да не ги умножаваме излишно с въображаемите българо-македонски малцинства. Още повече, че уж помъдрялата и сплотена в голямата си част днешна Европа на християнските идеали и ценности вече пусна едни такива таралежи в спалните си чаршафи – няколкото милиона мюсюлмани.
