Румен Стоянов, сътрудник на „Лечител“ (той държи да казва, че е и негов дългогодишен читател и приятел), бе удостоен със званието почетен доктор на Университета на гр. Бразилия. Това най-високо университетско признание му се дава за разпространение на бразилска литература, преподавателска дейност и участие в българо-бразилските културни отношения.
На тържеството за присъждане на отличието представяща реч произнесе проф. д-р Хенрик Шйеверски, изпълнявал длъжностите декан на Филологическия факултет и директор на университетското издателство, което отпечата изследователския труд на Румен Стоянов „Друмонд и България“ (2007 г., 300 стр.). В ответно слово нашият учен отбеляза основни моменти в родната бразилистика, започнала през 1859 г. в „Цариградски вестник“ с преводната повест „Преселението в Бразилия“, поместена в 18 подлистника.
Музикалната част на церемонията започна с композицията „Рондо 1“ от Преслав, син на Румен Стоянов и завършил първото си висше образование в Университета на гр. Бразилия.
Ректорът проф. д-р Жозе Жералдо де Соуза-младши каза, че ръководеният от него университет е млад, празнуващ сега своето полувековие, и почетните му доктори са малко, но сред тях са Де Гол, Нелсън Мандела, Дезмънд Туту, Далай Лама.
На събитието присъства и българският посланик Чавдар Николов, който с втори мандат допринася за разширяване връзките между двете страни.
Законодателната камара на Федералния окръг връчи на г-н Стоянов грамота за заслуги към Университета на гр. Бразилия.
Румен Стоянов е единственият българин, почетен доктор в Бразилия и в Латинска Америка.
• Как стигнахте до това отличие?
– През 1965-а следвах испаноамериканска и кубинска литература в Хаванския университет. Реших да уча още един чужд език, но да не бъде руски, френски, с тях за мои нужди се оправях. Така избрах португалски, защото, поради голямата му близост с испанския, ще можех да го усвоя повече, отколкото някой друг. А не бях и чувал как звучи португалски. Така изкарах четири семестъра в езикова вечерна школа. Ще рече, от 1965-а се занимавам с португалоезичието. През 1969-а излезе романът „Сух живот“ на класика Грасилиано Рамош, първият мой превод от португалски, с кратък послеслов, та заниманията ми с бразилистика вървят към полустолетие. Превеждах проза и поезия, пишех статии, предговори, бележки, изследвания, свързани с Бразилия. През 1992 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ откри специалност португалска филология, бях й първият отговорник.
Не съм предполагал, че ще стана почетен доктор, това бе изненада за мен. Проф. д-р Хенрик Шйеверски, заемал длъжностите декан на Филологическия факултет и директор на издателството в Университета на гр. Бразилия, ми писа, че имал някаква идея, да съм му прател професионалната си биография. Направих го, мислех, че ще ме поканят да изнеса лекции. Разбрах, че той ме бил предложил за почетен доктор едва след близо година, когато бях уведомен, че ми е присъдено званието.
• Какво по-точно стои зад него?
– Самоукост и труд. Освен оня двегодишен курс в Куба друга подготовка с чуждо съдействие нямам, що се отнася за бразилистиката, в нея, каквото знам, е плод на лични усилия. Но по воля Божия от 18-те години, които изживях в Латинска Америка, 10 прекарах в Бразилия, с три престоя: 1972-1975, 1992-1995, 2001-2004. Бях дипломат. Използвах сгодата да опознавам бразилската култура, история, литература, действителност, доколкото ми бе възможно. Сътрудничех в тамошни вестници, списания, литературни приложения. Разпространявах български неща, защото бях културно и прес аташе. В първия си престой писах поезия на португалски. През 1981 г. „Бразилска цивилизация“, едно от най-важните издателства, пусна подборка, озаглавена „Стихотворения в Бразилия“, 3000 номерирани бройки, с пари от Националния институт на книгата. Това е дваж учудващо: бях чужденец, институтът има за цел да подкрепя отечествени творци, а и бях от комунистическа страна, пък Бразилия тогава я управляваха десни военни, преследващи комунисти. Драго ми е, че онази първа моя, вече са двадесет, книга преодоля лагерната разделеност. Бях привикан в Агенцията за защита на авторските права да давам обяснения кой бил ми разрешил да печатам в чужбина. Предвидливо бях пратил писмо до издателството, че се отказвам в негова полза от хонорара, да не ме разпитват тук защо от капиталистическа държава бивш дипломат получава долари. Пишех у нас за Бразилия и там – за България. Включен съм в „Речник на писателите от гр. Бразилия“, с две издания. Още три, освен упоменатата стихосбирка, са книгите ми в страната континент: „Обсерватория“ (1975), изборник на Любомир Левчев, първата книга, преведена от български на португалски, без посредство на друг език; „Разкази с тенец“ от Йордан Радичков (2004), съпреводач ми е Андерсон Брага Орга; „Друмонд и България“ (2007), литературоведско изследване върху 300 страници, относно връзките на онзи, когото мнозина бразилци смятат за най-великия си национален поет, с България, съдържа над 40 негови дотогава непечатани писма, от тях 37 – до мен.
• Кажете нещо за университета, който Ви награди?
– Университетът на гр. Бразилия тая година чества полувековно съществуване. Той е от най-добрите сред множеството висши училища в двестамилионната страна. За мен е семейният ми университет: в него синовете ми Преслав и Момчил завършиха съответно музика и архитектура, бившата ми съпруга Нели Нешкова учи френска филология, аз преподавах пет семестъра.
• Имате ли други бразилски признания?
– През 2000 г. Бразилия отбеляза 500 години от пристигането на португалците. По тоя повод правителството й ме награди с ордена „Рио Бранко“, офицерска степен. Използвам случая да вметна, че за разлика от нас Тропическият великан, който е пета по площ и население държава и шеста стопанска сила, по умее да цени инородци, правещи достояние културните й стойности, ние, за жал, в това отношение сме твърде недосетливи, че и стисливи. Посланик Чавдар Николов, който с втори мандат работи за разширяване връзките ни с Бразилия, още на летището ми каза, че е получил грамота за мен. Оказа се, че Законодателната камара на Федералния окръг – административна единица, нещо като Голяма София, ми издава документ за заслуги към оня Университет, и то още преди неговият Академичен съвет да е взел решение за почетното докторство. Уви, не така се отнасяме към приятели на България, вършещи дейност като моята. А ни е криво защо малко ни знаят по света.
„Лечител“
