Мартин РАЛЧЕВСКИ
Български писател, който живее в Англия. Автор на романите „Безкрайна нощ“, „Горски дух“, „Полубогиня“, „30 паунда“, както и на множество статии, анализи и разкази. Много от неговите разкази са публикувани във в. „Лечител“ и са познати на редовните ни читатели.
Докато светът се тресе от глобална икономическа криза, много по-голяма от тази през тридесетте години на миналия век, три от четирите парламентарно представени партии издигнаха познатото лице на новия премиер Орешарски.
Борисов не успя да удвои заплатите и пенсиите и беше сменен. Всички видяхме какво се случи. Отиде си обаче не като победен, а напротив. Защото, колкото и да не ни се иска, трябва да признаем, че той ще остане в новата българска история с три постъпки, които нямат аналог. Първо – стана първият български премиер, който веднага си подаде оставката, когато недоволството от скъпия живот изкара хората на улицата (за сравнение само припомням, че когато комунистите от БСП попаднаха в същата ситуация преди години, и през ум не им мина да го направят). Второ – Борисов спечели за втори пореден път парламентарните избори. Трето – въпреки че ги спечели, не се опита да състави правителство на всяка цена.
Разбира се, тези действия, породиха нечувана завист и дори омраза. Да, омраза! И то не само у политиците, но, колкото и странно да звучи, и у част от интелигенцията.
Случи се така обаче, че властта отиде някъде, където сякаш не очаквахме.
Колкото и да не ми се иска да го кажа, факт е, че властта попадна в ръцете на една безпринципна, водена от икономически сметки, върхушка, начело с премиер, подобен на кукла на конци. Не се среща често човек, който да смени партията и позицията си, само за да влезе във властта. А Орешарски подмени и разби на пух и прах идеите, в които през деветдесетте години на миналия век толкова много хора бяха повярвали.
И така – състави се правителство на абсурда.
БСП като партия с тъмно минало (което винаги ще я следва) е донесла най-голямото страдание на българския народ след Третото българско царство. Това се знае от историята. Тя има една постоянна прослойка от гласоподаватели, малко оглупели, но предани, които винаги ще пускат гласа си „за Партията“. ДПС пък е верова и етническа партия. Какъвто и път да избере ръководството на тази партия, за избирателя това не е важно, той винаги ще гласува за тях, защото го казват „братята мюсюлмани“. Тези две „народни“ партии (нарочно слагам народни в кавички) за втори път в новата българска история направиха коалиция. Гонителите БСП и гонените от близкото минало ДПС се обединиха, за да „помогнат“ на държавата в трудния момент. Подпомогна ги и уж националистическата партия Атака, която възникна именно като реакция от безобразията на предишните две. И без да беше Яне Янев (в предаването на Карбовски) да ни каже, че Атака са взели 10 милиона, за да дадат един глас, с който да подкрепят новото правителственото, не беше трудно да се досетим, че има задкулисна игра.
БСП предложи, а ДПС и Атака се съгласиха и хоп – колелото се завъртя на обратно на сегашната посока, за да се появи сякаш от нищото Пламен Орешарски. Един бивш седесар, превърнал се в комунист. Все едно Чърчил да стане фашист! Или пък Ленин – демократ. По-абсурдно нещо едва ли може да има някъде по света, но ето на – у нас се случи.
Тук на прима виста се сещам за един показателен пример на безпринципност. По време на управлението на Луи Шестнадесети (последния френски крал) Франция била изпаднала в голяма финансова криза. Кралят се чудел как да закърпи положението, но решение нямало. Народът обеднявал прогресивно. Тогава, както често се случва в подобни ситуации, за да отклони вниманието на народа от истинските проблеми, той решил да започне война срещу вечния си враг – Англия. Франция нямала пари за война, но омразата на кралския двор към Англия не знаела граници. В същото време в Америка започнала войната за независимост. Това бил прекрасен пример Франция да натрие носа на англичаните. И французите го сторили. Те негласно снабдявали американците с оръжие, докато те победили англичаните. Веднага след победата на Америка обаче възникнал моралният въпрос: защо една монархическа държава, като Франция, застанала на страната и подпомогнала новата американска демократична държава. Та нали новообразуваните Щати се борили именно срещу една друга монархия – английската, която била досущ като френската. Това било нечувана безпринципност. И голяма част от тогавашната френска аристокрация не разбирала този абсурд. Събитията се развили бързо. Скоро кралят бил свален от власт и обезглавен заедно с жена си от народа. Идеите на американската демокрация, която кралят тайно бил подкрепил, дошли и във Франция.
С други думи казано – безнравствено е това, което стана в българския парламент. Тоест обединяването на три принципно различни партии с една-единствена цел – да отмъстят на общия „враг“. Животът на Луи Шестнадесети е само един пример, но показателен. Спрях се на него не случайно, защото понякога историята се повтаря, но изглежда, че няма кой да се поучи от нея.
Внушава ни се, че Орешарски не е случаен; че е голям „експерт“ и че е тук, за да „оправи“ нещата. Или иначе казано, за да похарчи малко бюджетни средства, които да хвърли на хората като подаяние (като например увеличаване на майчинството от 260 на 310 лв.), подобно на някогашните европейски монарси, които така запушвали устата на народа. А после ще започне да строи „Белене“. И понеже е голям професионалист, ние трябва да му вярваме. Може и така да е. Има истински дипломи. А и много опит. Двадесет години диша политическия въздух в страната и познава добре всеки полъх на вятъра. Тук обаче има едно „но“. Дребно и незначително „но“. Без него обаче не може. Защото, за да управляваш една държава, е нужен и морал. Може да си супер експерт, обаче без морал някак нещата не стават. Колко от нас например биха се оженили за жена (респективно мъж), само ако тя е отлична домакиня, но иначе е невярна. Незначителното „но“ в случая най-вероятно ще разтрогне този брак; респективно – държавата.
Безпринципност, безпринципност, безпринципност. Отвсякъде лъха тая кофти дума, когато иде реч за новия комунистическо-турски кабинет. Има толкова много примери за обратното на тая дума, но сега няма време за тях, защото уважаемият читател вече се е изморил. Не влагам ирония. Самият аз се уморявам, когато чета политически статии. Затова ще спомена само един пример, предполагам – красноречив. През петнадесети век, когато османските орди стояли пред стените на Константинопол, ужасеният византийски император проводил пратеници в Рим, при папата, за да моли християнския запад да изпрати армия, която да прогони нашествениците. Рим се съгласил, обещал да прати голяма армия, но при едно условие – православните византийци да приемат една незначителна поправка по отношение на тяхната вяра. Когато пратениците казали на императора какви са условията за избавлението на Константинопол, не само той, но и целият народ отхвърлил предложението на Рим. Никой не си направил тънки сметки, че ако приемат тази поправка, ще останат живи. А твърдо казали – не. Защо ли? Защото имали принципи. Водили се от вяра и нравственост. Събитията се развили така, че те наистина платили за това с живота си. Но запазили принципите си. Затова днешна Гърция е православна, а не католическа. Подробност, която може би не всички знаят.
А какво имаме ние сега над главите си? Хора на морала или хамелеони?
Няма да посочвам отговора, само ще кажа, че с безпринципност политика не се прави. Или пък не! Всъщност именно така се прави „истинска“ съвременна политика. Интересът клати феса! Важното е да се подпише договорът за строежа на „Белене“, да се вземат комисионните, да се гласуват няколко важни закона, които да узаконят безобразията, и да се разпределят пари под масите. Но, неочаквано за кукловодите от новата тройна коалиция, народът отказа да бъде безучастен зрител и излезе на улиците във всички големи градове на страната. И тези невиждани през последното десетилетие протести объркаха сценария за поредното предателство на България. Протестиращи бяха написали върху картата на България: НЕ СЕ ПРОДАВА! Време е да го разберат и политическите брокери.
Ексмът, Великобритания
