в-к Лечител
в-к Лечител
 

Културата умира първа при криза, но живее вечно

Брой: 8, 25 февруари 2021 - АСПИРИНЪТ
Марин БОДАКОВ е български поет и журналист. От 2000 г. е редактор за литература във вестник „Култура“. Главен асистент по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в Катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на отличието Рицар на книгата на Асоциация „Българска книга“ в категория „Печатни медии – вестници и списания“ за 2014 г.

• Вярно ли е, че „Културата умира първа при пандемия, но живее вечно“? (Че хората по време на финансова криза, отделят най-малко средства за забавления, кино, музика, театри, книги... но културата е явление, което просто не може да бъде убито?)

- Не съм съвсем сигурен. През първия “локдаун” тъкмо това, което самопонятно наричаме “култура”, ме крепеше. Културата като приятелски ритуал. Като всекидневно усилие срещу хаоса. Ако щете, като дорийска колона, която поддържа Акропола на света. Ето как: С един приятел ежедневно си разменяхме в месинджър снимки - аз му преснимах стихотворения от Збигнев Херберт, а той ми пращаше снимани с телефона важни за самия него литературни творби. Друг приятел ми пращаше, пак всеки ден, по една песен - винаги музика извън мейнстрийма. На трети задавах въпроса какви три хубави неща са му се случили - за да ги изобрети, дата по дата, ако не са паднали свише.

Поръчвах си антикварни книги през сайта „Книжен пазар“ - и запълвах дупки в образованието си. Една книга водеше до друга, а аз ги бършех с антибактериални кърпички.

Изобщо, четях текстове като “Рапорт от обсадения Град” на Херберт, поезията на Адам Загаевски и на Йехуда Амихай. Техните произведения бяха като военнополева болница. Любимата ми джаз певица Стейси Кент качваше всеки ден нови записи от хола си.

С такива жестове се опитвах да остана цялостен.

Какво се случи с творците, писателите, сценаристите, актьорите през 2020 г.?

- Съпругата ми е преводачка и издателка, и писателка за деца. След двайсетина години работа от вкъщи, благодарение на коронавируса, тя научи, че престижното име за това състояние на нещата е home office („домашен офис“) - и десетилетия преди обявяването на пандемията е практикувала въпросната „социална дистанция”.

По-трудно е за творците, които имат потребност от медицинския кислород на публиката, примерно актьорите. Аз продължавам да недоумявам защо в един момент бяха отворени театрите, а достъпът до галериите беше отрязан…

Заради проблемите ми със сърцето жена ми ми беше позволила само изложби и самотата на галериите - и изведнъж всичко се срути… Тези дни, когато няма отворени кафенета, а градините са заледени, с мой приятел ще се срещаме между картините в “Квадрат 500”. Понеже той е висш дипломат, ми каза през смях: “Като шпиони!” 

За мен като преподавател също беше и е много трудно: аз поне се нуждая от очите на студентите си, по които разбирам дали те ме разбират. Винаги съм се разхождал в аудиторията, сядал съм до някого, питам съм друг, мъкнал съм сума ти книги… Разговаряли сме след лекция. Всичко това много ми липсва. В социалните и хуманитарните науки преподаването е и среда. Преди всичко среда. И телесност, ако щете.

Не мога да обобщя. Мога само да разказвам отблизо.

Може ли човечеството да остане човечно, ако няма творци? Ако няма култура?

- След броени месеци ставам на 50: възраст, на която се нуждая от еднозначност и категоричност, каквито и да са те - дори да са в мой ущърб. Пандемията обаче работи в противоположната посока: кой знае всичко за вируса и за нас, за общуването помежду ни. Никой. Вчерашното знание е опровергано днес. Знаем все по-малко. Но все така ни се ще Човекът да е Венец на творението.

Всичко това по моему развива културата. Творчески преработваме неопределеността. Осмисляме безпокойството, което тя предизвиква. Превръщаме, всеки според силите си, непонятното в самопонятно. Не знам какво друго бихме могли да наречем човешко. А културата, кой знае, прави човешкото човечно - учи ни да се променяме тъкмо чрез прошката за това какви сме.

Какво се крие зад понятието КУЛТУРА? Образование? Маниери и поведение? Познания? Или/и творчество? Всичко създадено от човешкия ум и дарби?

- Надали бих могъл да Ви дам смислен отговор. Той всъщност би трябвало да резюмира целия опит на човечеството. Мога да рискувам с една дума: самоусъвършенстване. А самоусъвършенстването на един може да е заразително за друг.

За съжаление, в конкретния случай с пандемията коронавирусът претръска през ситото на културата много хора. Със слагането на маските доста маски паднаха. Маските на съпричастието, да речем. Нарцисизмът лъсна. Сигурно и моят също е лъснал.

Не съжалявам особено за загубите. По-свободен съм така.

• Какво ще отговорите на хората, които вярваха през 2020 г., че когато парите не достигат, няма нужда от кина, няма нужда от театри, библиотеки, галерии, че няма нужда от коледни украси... че няма нужда да се финансират певците, защото музиката не е жизненонеобходима, че няма нужда да се финансират художниците, затото картините не са жизненонеобходими?

- Ще отговоря с три стихотворения от моята любима поетеса Екатерина Йосифова:

Какво гледаш,

 

това не е храна, това там е

кулинарно шоу.

Храна е ето

 

Хляб.

Чиния, лъжица Супа.

Резен диня Нож.

 

Кула

 

Оттеглят се

погнусените жреци

по улиците на вавилон се говори

сбъркан език

 

сгрешени думи

не са тези значенията

не тези нюанси

всъщност няма нюанси

оттеглят се жреците

в кулата

която невежите ще съборят.

 

Нови стръкчета

 

под снега всеки режим

заслужава бунт.

 

Та така съм всеки ден - между оттеглянето и бунта.

А конкретно на тези с парите, ще им кажа да се засрамят, щом в изкуството виждат само парите. Всеки вижда това, което иска да види.

Накрая, какво е бъдещето на културата според Вас? Във филма „Невероятното изобретение на Хюго“, взел няколко оскарчета, се разказва за творческата съдба на Жорж Мелиес – човек, създавал едни от първите филми преди Втората световна война. Става въпрос за това как публиката след войната вече не е виждала филмите по същия начин. Не е могла да се забавлява по същия начин, след като е видяла толкова много скръб и кошмари. Ще доведе ли ковид до същото сега? Ще можем ли отново да се радваме на изкуствата по същия начин?

- Няма такова нещо като бъдеще. Бъдещето не съществува, че то е в изборите, които правим тук и сега. Когато чух това твърдение, изпитах фантастично облекчение. И използвам всеки случай да го популяризирам.

Просто гледам да си гледам работата, която и без друго обичам. Човечеството, струва ми се, бързо забравя скръбта и кошмарите. И добре, че са изкуствата, та да му ги припомнят...

Така че си живея без идеята за бъдеще. Иначе в личен план благодарение на пандемията започнах отново да мечтая - да пътувам до Краков и Рейкявик, да се върна във Вентспилс и Балчик, да се науча да плувам...

Какво и трябва на българската култура, за да оцелее?

- Колкото се може повече честност. Така каза наскоро Христо Христозов, млад колега и приятел. И когато честността на твореца срещне честността на читателя, зрителя, слушателя, работите се получават. А в изкуството честността, поне за мен, е въпрос на талант.

 

Интервюто взе

Мартина Зиновиева



Брой: 8, 25 февруари 2021
 
 
Продукти
 
Витатабс E50
 
ДЯВОЛСКИ НОКЪТ
 
Витатабс® Фолат
 
Lechitel.BG :::
 
pycnogenol
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД