Изминаха 40 дни откогато моят татко – раб Божий Цанко се представи на Господа, дано душата му да намери успокоение. А душата на журналиста, публициста и документалиста Цанко Живков, тя ще намери ли покой?
Вече придобил известност с дългогодишното си творчество и респекта на почетен пернишки гражданин, баща ми се ровеше в материалите, писани за него из интернет. Някои интернетни биографи изкарваха, че е завършил Минния техникум в Перник, други набъбваха творчеството му до 90 книги (при описани собственоръчно от него 33). Спомням си една публикация за него – „Аз бях в Куциян“, никак не му даваше мира. Въпреки „прегрешенията“ му към народната власт комунистическите управници не бяха намерили кураж и основание да го въдворят в лагер. Но демократичната джаста-праста журналистика на сензацията и факто-жонгльорството успя и това да стори. Тъй младият тогава служител, който изчислявал заплатите на миньорите в рудник „Куциян“, бил запратен с доза журналистическо въображение в едноименния рудничен концентрационен лагер.
А, спомням си една случка в журналистическото ни семейство от времето, когато бях юноша, сиреч, тийнейджър. Тогава терминът проверка на фактите не съществуваше, но самата проверка за някои е била част от журналистическата етика.
– Моля те, не отивай – тревожно нареждаше майка ми. – Нали вече два пъти се среща с човека и материалът ти е готов.
А писаното не беше, да речем, на тема ядрена война, а за първенеца-тракторист и майстор в оранта Иванчо Велинов от Ноевци.
– Не мога да не отида, разбери – оправдаваше се баща ми, – не мога да пусна материал за човек и да не проверя фактите. Да се уверя, че е съгласен с написаното.
– Сега са поганите дни – продължаваше тревожно майка ми, – всяка живинка си стои в къщи, в гнезденце, в бърлога, сега само тъмните сили шетат навън!
Аз слушах с интерес, защото темата за тъмните сили не беше тогава застъпена в социалистическото ни училище. И не бях виждал дотогава майка ми, модната журналистка, да мърмори като суеверна бабичка.
Баща ми не послуша и отиде. Върна се пребледнял с драскотина кръв на челото.
– Катастрофирах!
На острите завои между Перник и Витановци, на заледеното някакъв ЗИЛ не успял да вземе завоя и подбрал семейната ни ладичка отстрани. Задното й колело надвиснало извън пътя и само по чудо колата не се затъркаляла надолу по склона.
– Нали ти казах да ме слушаш! Ние, жените, имаме интуиция! – разхлипа се майка ми.
– Да, ще слушам!...
През следващите таткови дълги години писане не останах с впечатлението, че много е послушал. Ровеше се в прашасали книжици, вадеше от тях забравени тези и факти. Проверяваше и повторваше. За проповедника-писател Григорий Петров, за инженера от село Горно Броди Никола Димков, очертал първообраза на днешното ООН. Разчопляше теми, които мейнстриймът беше замел под медийния килим било от несензация, невежество, или за да не се изкриви някоя партийна линия. Както темата за костите на Васил Левски. Не е на баща ми основната заслуга, че днес на църквата „Света Петка Самарджийска“ има паметна плоча на Апостола, но писането му допринесе и за това. А дописката му от младите журналистически години „Трябва ни дом на културата“ определено е поводът днес в Перник да има не дом, а цял Дворец на културата. „Тогава се убедих в силата на Словото“... Ето откъде се появява у баща ми респектът към журналистиката! За да се стигне до голямата и последна тема на писането му – Паисий.
В неговите девет книги за Паисий е ясно доказано, че въдворяването на хилендарския монах в Банско като негово родно място идва от лекомислено боравене с факти, които Михаил Ковачев предоставя на учителя си Йордан Иванов. Всяка книжна премиера се превръщаше в своего рода научна конференция, където се спореше разгорещено. Но там не виждах сериозни аргументи срещу татковите проверени факти. Въпреки това банската теза (препотвърдена и по политически причини от Тодор Живков) шета вече 85 години в медийно-политическото ни пространство и отравя историческата действителност. А каква е вредата от такива заблуди и от нуждата да се знае истината „за своя род и език“ се убедих в последните месеци от татковия живот. Тогава нещо му се жалвах на тема „Накъде отива България?“. Корупция, политическа немощ, демографски срив и всичките екстри на днешното време! Татко ме слушаше и накрая рече:
– Времената, в които е живял Паисий, са били много по-тежки. Но въпреки това България е оцеляла. Ще оцелее и днес!
Убедително заковано с фактите, достигащи до нас от паисиевите времена! Мир на праха му!
А журналистиката?! Тази, която плува на повърхността на социалния ни живот в жълто-сладникав сос от интриги и сензации, посявайки смутове и неверие в собствените ни сили като народ, тя с времето ще се оттече. А другата, истинската, ще остане!
Ивайло ЖИВКОВ
Берайнци – Бърно
