Атанас ЖДРЕБЕВ
Протестът е част от демократичните практики в най-новата българска политическа история. Погрешно е да се смята, че той е единствената автентична проява на активното гражданско общество. Съществуват различни форми на гражданско участие в политиката, но в България политическата култура все още не е достигнала достатъчно висока степен на зрялост, за да се възползват гражданите ефективно от тях. Фактите сочат ниска избирателна активност на избори и референдуми (Референдумът е най-радикалната форма на пряка демокрация, която делегира властта директно в ръцете на суверена, а проведените два плебисцита за ядрената енергетика и за изборните правила показаха, че не може да се преодолее законовият праг, който прави резултата задължителен.), отказ на гражданите да четат партийни програми, за да правят информиран избор, пасивност и ниски нива на членство в политически партии (За сравнение през 1990 г. в БСП членуваха един милион души, а преброяването при вътрешния избор за председател през 2020 г. сочи, че партията има малко над 80 000 избиратели.) и в синдикални организации, липса на масов интерес към политическия процес. Фактор за наличието на подобен тип тенденции е и обстоятелството, че в българското средно училище не се осъществява ефективно гражданско образование, което да изгради базови компетентности относно същността и характера на политиката.
Днешният протест не е единственият в най-новата ни политическа история, той се вписва в дълга поредица от предходни и се налага да направим кратка историческа ретроспекция, за да проследим генезиса на проблема и да установим ключовите характеристики на протестната ни култура. След като през 1990 г. правителството на Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг, чуждите инвеститори оттеглят доверието си към България и страната изпада в тежка икономическа криза с празни магазини и дефицит на основни хранителни стоки. На 26 ноември КТ „Подкрепа” организира обща политическа стачка, а три дни по-късно Луканов подава оставка. Когато избухват януарските събития през 1997 г., кабинетът на Жан Виденов вече е подал оставката си, Желю Желев изчаква Петър Стоянов да встъпи в длъжност, за да може новоизбраният президент да връчи проучвателен мандат на правителството, с което ще работи, инфлацията е стигнала 300 процента, а КСНС (Консултативният съвет за национална сигурност) на 4 февруари се състои в условията на обща политическа стачка, организирана от СДС и КТ „Подкрепа”.
Ако сравним днешните протести с тези от 1990 и 1997 г.,
ще забележим няколко съществени разлики. Първата група от тях касае социално-икономическата ситуация. Сега няма хиперинфлация, България получи през юли официална покана за членство в Еврозоната, правителството отпуска социални надбавки за пенсионерите и увеличава заплатите на различни категории работници. Изправени сме пред съвършено нов феномен – кризата с коронавируса, която в условията на задаващата се тежка зима разполага с потенциал да преобърне ситуацията в неизвестна посока. Втората група обхваща политическите разлики. През 1990 и 1997 г. протестът е много по-кратък във времето, той съчетава едновременно икономически и политически искания и се ползва от подкрепата на синдикатите. Сега подобна подкрепа отсъства, икономическите и социалните искания остават на заден план и биват задушавани от политиката на стимулите, еднолично налагана от Бойко Борисов. Социалното битие е ключов елемент на недоволството, но то се целеполага в контекста на ширещата се корупция по високите етажи на властта, а не в контекста на личното оцеляване. През 1990 и 1997 г. имаше ясно структурирана алтернатива в условията на двуполюсното противопоставяне между лявото и дясното. Опозицията комунизъм-антикомунизъм структурираше два различни пътя за развитието на страната и за нейната геополитическа ориентация. БСП и СДС разполагаха с големи електорални ядра, функционираше двупартийна система с няколко малки политически сили, които на различни етапи прескачаха избирателната бариера. Сега обаче не е изкристализирала такава ясна алтернатива. Управленската заявка на основната опозиционната сила БСП не изглежда достатъчно стабилна с оглед на ниските нива на електоралната й подкрепа и на задълбочилата се фрагментация на партийната система, която прави трудни за прогнозиране потенциалните коалиционни формати. Днешният протест официално се дистанцира от партиите, а и те се страхуват директно да го оглавят. Политизацията му, разбирана в смисъла на пряка партийна подкрепа, ще дискредитира всяка една политическа сила, която би си позволила подобен ход. На теория обаче партиите са основният посредник между гражданското общество и държавните институции. Тенденцията за разграничаване на протеста от цялата политическа система и от партиите в частност започна през зимата на 2013 г., когато икономическите искания за намаляване на цените на тока и за премахване на енергийните монополи се трансформират в политически искания. Тогава в публичния дебат се намесиха политолозите, за да напомнят, че политиката е немислима без партии. Антипартийните и антисистемните настроения отдалечават българското общество от неговото гражданско състояние. Гражданският протест застава срещу политическото статукво, иска да измете политиците, но съхраняването на държавността предполага, че на тяхно място ще дойдат други, а съхраняването на демокрацията – че изборът ще бъде между партии.
Изцяло политическата тематика доминираше последните два големи протеста – срещу Орешарски и днешния. Новото в тях е, че
те са насочени срещу корупцията
Скандалният избор на Делян Пеевски за председател на ДАНС постави на дневен ред въпроса за зависимостта между политиката, бизнеса и медиите. Този въпрос на пръв поглед е отдавна изтъркан от дългогодишни политически обсъждания, анализи и коментари. Лятната разходка на Христо Иванов до Росенец извади на бял свят една реалност, която опровергава съмненията, че около ДПС се изгражда митологията за обръчите и задкулисието, която се базира само на съмнения. Допълнителен щрих към общата корупционна картина дадоха и снимките от спалнята на премиера. Случаят „Орешарски” е важен с няколко поуки, които имат значение за това, което се случва днес, и за бъдещето: Кабинетът, съставен от БСП и ДПС, дойде на власт след оставката на Бойко Борисов, предизвикан от масови протести в цялата страна, ескалация на напрежението, полицейско насилие и самозапалвания на граждани. Въпреки че протестите срещу този кабинет имаха граждански характер, в оформилата се политическа криза основна роля изиграха ГЕРБ (първата парламентарна сила, ползваща се с легитимната претенция да бъде управленска алтернатива) с вотовете на недоверие и провалите на кворума и ДПС с публичното искане на Лютви Местан за предсрочни избори. Депесарският шут на Местан постави началото на задкулисен завой на ДПС към ГЕРБ, над който надвисна гъста мъгла особено след една празнична реч на Доган, която неочаквано смени партийния лидер. С други думи, отстраняването на Орешарски и завръщането на Борисов не се случиха благодарение на едногодишния протест, даже в момента на оставката той беше останал твърде малоброен, а заради партийната намеса на ГЕРБ и ДПС. Стана едно класическо завъртане на политическия цикъл, при което улицата свали от власт ГЕРБ, беше съставен кабинет от неговите официални опоненти, за да се върне отново ГЕРБ и няколко години по-късно улицата отново да излезе срещу Борисов.
Днешните демонстрации се развиват върху силен корупционен фон, ярко осветен от европейските прожектори. ЕП излезе с безпрецедентна резолюция, изразяваща тревога от нивата на корупцията и от неприлагането на върховенството на закона в България. Неадаптивността на политическата среда към приеманите и постоянно изменяните през годините антикорупционни правила свидетелства за наличие на системен проблем, който не се изразява единство в хармонизацията на българското законодателство с европейското, която на практика до голяма степен е приключила.
Корупцията е проблем от морално естество, има отношение към манталитета и психологията
Той няма да бъде изкоренен с оставката на едно правителство и с идване на власт на следващо. Протестът иска нови, чисти и неопетнени фигури в политиката. Това крие в себе си известна опасност: практиката доказа, че процесите на перманентна трансформация на партийната система и на гласуване за нови партийни листи с непознати лица концентрира вниманието върху лидера на политическата сила с претенция да бъде носител на промяната. По този начин лидерският антураж остава изцяло извън фокуса на прожекторите, новосформираният елит се появява на сцената след изборите и едва тогава започват да излизат на светло някои тъмни петна от биографиите на отделни негови представители като икономически и политически зависимости, нечисто съдебно минало или склонност за облагодетелстване от участието в държавното управление. Обществените настроения за смяна на елита и за борба с корупцията са благодатна почва за поява на популистки проекти, доколкото стъпват върху техния познат и добре изпитан терен. Затова е толкова важно значението на политическата култура на гражданите, с което започна този текст. В условията на конкурентно състезание между различни предизборни послания е необходимо ясно да се отчлени кое от тях е ляво и кое е дясно, кое е реалистично и кое е популистко, платформата на коя партия съвпада с посланията, лансирани от самата нея по време на кампанията, какви очаквания за конкретни промени създава тази платформа и как ще рефлектират те върху живота на избирателя. Популистките проекти от последните две десетилетия внушиха на избирателя тезата, че смяната на елита е качествен и ефективен инструмент, за да се постигне политическа, икономическа и социална промяна.
Установената традиция на изграждане на разделителната линия между народ и елит
подкопа доверието към партиите и към основните институции на държавната власт. Ерозиращото въздействие на популизма обаче не можа да игнорира идентичната роля на корупцията като антиинституционален фактор, саботиращ правилата и нормите. Новите елити в много от случаите успяват да надминат старите по злоупотреби с власт, пари и влияние. Същевременно антисистемните настроения трайно са се настанили като елемент от обществените нагласи към политиката. Протестът срещу корумпираното правителство на Борисов сега е иманентно присъщ елемент на този процес. Доколкото гражданската нетърпимост към корупцията вече е достигнала до високо критично ниво, протестните прояви вероятно ще продължат и при следващия кабинет, и при тези след него. Изглежда малко прибързана радостта, че протестните вълни у нас днес са продукт на активното гражданско общество. Те по-скоро приличат на едно моментно пробуждане на част от гражданите, но няма как да прикрият реалните дефицити на демократична политическа култура. Нормалното състояние на демокрацията предполага, че нейната система е изчистена от корупционни практики, че са се формирали устойчиви идеологически нагласи и политически предпочитания, че партийната система не е фрагментирана, институциите са стабилни и функционират в стриктно съответствие с нормативната уредба, а гражданските права и свободи са неотменими и ненакърними. Ако бъде постигнато такова състояние, спокойно може да се каже, че гражданското общество е реализирало своите цели. Доколкото политическата теория показва, процесът на утвърждаване на стабилната демокрация в една страна отнема около двеста години. В този смисъл сегашните, миналите и бъдещите протести са, са били и ще бъдат продукт на дефицитите на българската демократична политическа култура, които пък от своя страна в по-общ план се явяват продукт на дефицитите на политическата система. Може би тя трябва да бъде реформирана по посока на укрепване и стабилизация, за да бъдат преодолени последиците от дългогодишните процеси на деструкция и разпад.
