в-к Лечител
в-к Лечител
 

Освобождението: от Сан Стефано до Берлин

Брой: 8, 20 февруари 2014 - ВАКСИНИТЕ

Лъчезар ТОШЕВ

     За първи път официално поставяне на въпроса за автономия на българите пред султана е правил княз Стефан Богориди (Стойко Цонков Стойков) от Котел – внук на Св. Софроний Врачански. Това се разбира от малко известна у нас телеграма на френския посланик в Истанбул генерал Опик – 15 октомври 1850 г. В нея дипломатът пише за предложението на Богориди за създаване на български Господарат, подобен на Влахо-Молдовския. Великият везир опровергал слуха, че предложението ще бъде прието. Изглежда, че идеята не е угаснала толкова бързо, тъй като през 1852 г. по този въпрос пише и френският консул в Букурещ – Южен Пужад. 
     Наричаният от Вселенския патриарх “Всемогъщият Богориди” успява да издейства разрешение за построяване на българска църква в Цариград и ръкополагането на Иларион Макариополски за епископ. Действието му било “...продиктувано от желанието да се запази от укор моето племе”, пише той в писмото си до султана. Дядото на княз Богориди, Св. Софроний, също е поставял въпроса за автономия на българите във Влашко – по левия бряг на Дунава, или поставянето им под руско управление. Петицията му е отправена до ген. Кутузов, по време на войната с Турция 1810-1812 г. След Кримската война от 1856 г. и сключването на Парижкия мир, Русия губи влиянието си на Балканите. Тогава група българи, начело с Драган Цанков, отправят мемоар до Наполеон III, в който поставят пред Императора българския въпрос. 
     Следващият ход на групата около Цанков е обявяването на Унията с Католическата църква през 1860 г., с което българският въпрос за Европа наистина става част от Източния въпрос. С този забележителен и за съвременниците му доста скандален ход Цанков привлича за българската кауза подкрепата на Франция, Ватикана и Италия, притиска Вселенската патриаршия и кара Русия, която дотогава се противопоставя на искането за автокефалия на българската църква, да промени позицията си. Лично император Александър II слага резолюция “Съгласен!" На френски: "D'Accord!” върху доклада на канцлера си Горчаков от 1 юни 1861 г., с която се предлага отвличането на българския униатски архиепископ Йосиф Соколски. “Това е много куриозно – добавя императорът, – тъй като ние може да го използваме, за да върнем българите в лоното на Ордоксията!” На 18 юни отвличането по височайша санкция става факт! Въпреки това в Цариград Цанков започва издаването на вестник с предизвикателното име “България”. С една дума в заглавието му е казано всичко! Вестникът излиза на говорим български език, чиято граматика е издадена през 1852 г. във Виена от братята Антон Цанков и Драган Цанков. Цанков и Димитър Мутев основават нещо като издателство, наречено “Български книжици”, и започват да издават едноименно списание и книги на български език. Мемоар до султана за автономия изготвя Българският таен централен комитет (изготвен главно от Иван Касабов и Киряк Цанков – син на Антон Цанков) през 1867 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. разпространява такъв мемоар, изпращан и до посланиците на Великите сили. 
     Това не е изненадващо, като се има предвид, че още от времето на отец Неофит Бозвели и неговия доста наивен диалог “Просвещенний европеец” за решаването на българския въпрос се е разчитало на външна помощ от Европа. Вследствие на тези борби през 1870 г. със султански ферман е учредена Българската екзархия. Разбира се, идеите на Раковски, а след него и на Българския революционен централен комитет начело с Любен Каравелов и Васил Левски за освобождение със собствени сили, също имат подкрепа, без да отричат и международния фактор. Революционерите от комитета дори целят с действията си да предизвикат реакция от страна на европейските държави. След Сръбско-турската война от 1875 г. и Старозагорското въстание Великите сили решават да предприемат действия.

Нотата на Андраши

     През декември 1875 г. външният министър на Австро-Унгария Гюла Андраши след консултации с Русия и Германия изготвя дипломатическа нота, адресирана до Високата порта, подписана от страните по “Парижкий трактат” (договора, подписан в Париж след Кримската война през 1856 г.). Тя започва така: "Трите двора, австро-унгарският, руският и германският, след като размениха гледищата си, се съюзиха, за да приложат заедно усилията си за…" В нотата се предлагат реформи в Босна, включващи свобода на вероизповеданията, данъчна реформа, вкл. въвеждане на местни данъци, закупуване на земя от християни и функциониране на смесена комисия от мюсюлмани и християни, която да извърши реформи. Със съгласието и на Великобритания на 3 януари 1876 г. нотата е връчена на Високата порта, която обещала да се съобрази с почти всички исканията в нея. Реформите обаче не се задвижват.

Берлинският меморандум

     На 13 май 1876 г. в Берлин канцлерите на трите империи подписват нов, по-ултимативен документ за изпълнение на обещаните реформи в срок от два месеца и прекратяване на репресиите. Това е времето, когато в България избухва Априлското въстание, потушено с голяма жестокост. Документът е подписан и от Франция и Италия, но Великобритания отказала да го подкрепи. В Цариград групата около Мидхад паша извършва преврат и сваля султана. Новото правителство отхвърля Берлинския меморандум.

Райхщадските споразумения

     От 26 юни до 8 юли 1876 г. императорът на Русия Александър II и канцлерът Горчаков заседават с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и граф Андраши в замъка Райхщад. Там се постига принципно споразумение, запазено в два варианта с разлики между тях. То засяга реформите в Босна и Херцеговина и разпределението на териториите между Сърбия и Австро-Унгария. В немския текст е записано задължение на Русия да е против създаване на голяма славянска държава на Балканите, като в замяна получи Южна Бесарабия. Разликата е, че при победа над Османската империя руският документ говори за независимо Княжество България, а в немския текст се говори за автономно княжество (което означава васално на султана). Обсъжда се и разширението на Гърция с Тесалия, Крит и Епир и дори превръщането на Константинопол в свободен град.

Мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов

     През септември 1876 г. започва мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов пред европейските правителства, имаща за цел да ги информира за жестокото потушаване на Априлското въстание и за исканията на българите. Те са пратеници на Българската екзархия. Цанков се е отказал по това време от Унията и е член на смесения Екзархийски съвет. Днес тази дипломатическа акция се смята за върховно постижение на нашите възрожденци в полза на възстановяването на българската държавност. Изглежда невероятно, но те успяват да се срещнат на най-високо ниво с управляващите европейските страни по това време. В Лондон ги приема лорд Дерби – министър на външните работи, и прочутият либерал Уилям Гладстон. В Париж те са приети от външния министър дук Деказ и прочутите Леон Гамбета и Тиер. Виждат се с Виктор Юго и Емил дьо Жирарден. В Берлин ги приема “Железният канцлер” Ото фон Бисмарк, а в Рим – премиерът Депретис и министърът на външните работи Мелегари. Във Виена техен домакин е граф Гюла Андраши, а в Санкт Петербург – император Александър II и канцлерът Горчаков. Акцията има ефект. Тя довежда до конференцията на Великите сили в Цариград!

Цариградската конференция

     Конференцията на Великите сили е открита в Константинопол на 23 декември 1876 година. Османската империя е представлявана от Савфет паша, Едем паша, Германия – от барон Вертер, Австро-Унгария – от граф Зичи и барон Каличе, извънреден пратеник, Русия – от граф Николай Игнатиев, Великобритания – от маркиз Солзбъри и сър Хенри Елиът, посланик в Истанбул, Франция – от граф Бургоан, посланик и от граф Шодори, извънреден пратеник, Италия – от посланика граф Луиджи Корти. 
     На конференцията Русия предлага автономия за Босна и Херцеговина и за България с евентуална временна окупация на областите от Австро-Унгария и от Русия. Великобритания приема предложението, като границите на България се определят по границите на Българската екзархия. Същевременно, според английското предложение, България се обособява в две области – Източна със столица Търново, вкл. цяла Добруджа с делтата на р. Дунав и Западна със столица София, включваща цяла Македония, Ниш и Пирот. И двете области трябвало да имат християни за губернатори. Русия се съгласява с предложението на Великобритания. Значението на конференцията е в международното признаване на териториите, населени преобладаващо с българи. 
     Конференцията е провалена от обявяването от султана на първата османска конституция.

Будапещенската тайна конвенция

     На 15 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария се договарят двустранно за бъдещето на Балканите и в Будапеща подписват тайна конвенция. Съгласно този договор, в случай на Руско-турска война, Австро-Унгария няма да влиза в съюз с Англия и Франция в подкрепа на Османската империя. В замяна на това тя може да навлезе с войски в Босна и Херцеговина и да я анексира, но без да участва в съвместна война с Русия срещу османците. Русия ще придобие отново Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор от 1856 година. В случай на разгром на Османската империя не трябва да се създава голяма и сплотена славянска държава, а България, Румелия и Албания биха могли да станат независими държави, Гърция ще се разшири териториално, а Цариград ще стане свободен град.

Българският проект

     Тази тайна Будапещенска конвенция не е била известна на българските деятели, но те не са оставали инертни в този решителен момент. 
     На 18 ноември 1876 г. Българското централно благотворително общество (БЦБО), начело с Киряк Цанков, свиква Народен събор в Букурещ, който за някои историци е първото светско Народно събрание на българите (извън съборите по време на църковните борби и този на Оборище по време на Априлското въстание). 
     Съборът обявява българските искания за автономна българска държава с граници, надхвърлящи тези на Българската екзархия. По-късно картата, изработена от Букурещкото събрание, става основа на предложенията на княз Черкаски за граници на Българското княжество.

Лондонският протокол

     По това време Бисмарк уверява Русия, че тя може да разчита на Германия, ако воюва с Турция, и втора Кримска коалиция срещу Русия не може да бъде възможна! Той заявява, че ако Австро-Унгария реши да предприеме някакви контрамерки... германските оръдия щели да имат думата! 
     Министърът на финансите в Русия Райтерн отбелязва, че Бисмарк тласка Русия към война с Турция, за да има възможност да се справи с Франция. Това се потвърждава от антифренската кампания на Бисмарк от януари 1877 година. Англичаните от своя страна заявяват в Петербург, че са склонни на отстъпки. Тогава Русия предлага на Великите сили, подписали решенията на Цариградската конференция, да съставят втори документ, с който напомнят на Портата да изпълни обещанията за реформи в България, Босна и Херцеговина и да отстъпи предвидените околии на Черна гора. Тази нота е подписана последно в Лондон и затова носи името „Лондонски протокол”. Подстрекавани от Великобритания, която в случая играе двойна игра, в Истанбул отхвърлят Лондонския протокол. 
     Русия обявява война на Османската империя!

Руско-турската война (1877-1878 г.)

     На 24 април 1877 г. император Александър II обявява с манифест война на Турция. Настоящата статия няма за цел да преразказва етапите на войната. Те са добре известни. Редно е да посочим, че без победата на българското Опълчение при прохода Шипка и връх Св. Никола войната е можела да завърши по друг начин. Грешката на руското командване е била поправена от храбростта и саможертвата на българските опълченци. Русия дава много жертви във войната: 15 567 убити, 6 824 загинали от раните си и 56 652 ранени (по данни на руския историк Степан Кашурко - международен център за издирване "Подвиг")

Санстефанският договор

     Санстефанският договор от 19 февруари/3 март 1878 г. е предварителен договор, който предвижда, че окончателното решение на въпросите в него ще е предмет на последващ договор. Затова е наречен прелиминарен (предварителен). 
     Той започва с два параграфа, свързани с Черна гора, чиито граници са определени и тя е призната за независима, със следващите членове независимост получават и Сърбия и Румъния. България се споменава в чл. 6 на договора като автономно, а не независимо княжество със собствена милиция. Български представители не са допуснати при преговорите в Сан Стефано. 
     Руският посланик граф Игнатиев не е бил информиран за Будапещенската тайна конвенция, не е включил клаузите, които са договорени в Будапеща с Австро-Унгария, поради което договорът не е приет с ентусиазъм от канцлера Горчаков, нито от Андреши. Великобритания заема позиция срещу договореностите за България, дори във вид на автономно княжество. В Берлин обаче приемат договора без възражение. В резултат английският посланик в Берлин, Ръсел, запитва Бисмарк каква ще е позицията на Германия при англо-руска война. Бисмарк му отговаря с контравъпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос, за да ме ангажирате във ваш интерес или да се застраховате от евентуална враждебност от наша страна?” Граф Игнатиев е изпратен във Виена да преговаря с граф Гюла Андраши.

Планът Андраши

     Бисмарк не желае свикването на Европейска конференция, но се съгласява да има такава, когато Русия изявява такова желание, като изисква Германия да бъде домакин. Граф Гюла Андраши предлага на Русия и Германия вариант, при който се създава една по-голяма и независима (!) България почти в границите, определени в Сан Стефано, но на запад до линията Враня–Орфанския залив (Амфиполис) – с излаз на Бяло море. Бисмарк приема предложението и дори настоява границата да бъде по на запад, до река Вардар. В замяна Австро-Унгария желае максимално да се намали разширението на Сърбия и Черна гора, да влезе в сила анексирането на Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак до Косовска Митровица от австрийците. Македония в рамките на Османската империя става автономна, със столица Солун, под австрийско влияние. В тази автономна област да се назначи християнин за генерал-губернатор. Така “Дунавската империя” се приближава до мечтата си за излаз на Егейско море през Солун. Същевременно Русия не е доволна от малкото разширение на Сърбия (вкл. със земи, населени с българи, в границите на Екзархията). Нейният план е да се разшири Сърбия като едно голямо ляво крило на руската зона на влияние, да се приближи до Виена, за да може при евентуален бъдещ конфликт да има възможност да атакува Австро-Унгария от югоизток. Русия отхвърля плана “Андраши”, въпреки че той е подкрепян и от Бисмарк!

Англо-руското тайно споразумение Солзбъри - Шувалов

     За да успеят да наложат своята позиция за разширяване на Сърбия, срещу австрийската позиция, Император Александър II и княз Горчаков предприемат споразумение с Англия. Английското правителство не подкрепя териториалното разширение на Сърбия и Черна гора и е против желанието на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина. Английската позиция е България да се раздели на две части, като Българското автономно княжество, васално на султана, е с територия на север от Стара планина, а западната му граница е р. Искър. Автономната област Румелия остава без излаз на Егейско море, а Македония се връща на Турция. 
     Цар Александър II приема споразумението с Англия, гарантиращо разширението на Сърбия и Черна гора. Тайното англо-руско споразумение е подписано в Лондон на 30 май 1878 година.То включва три меморандума подписани от граф Шувалов и Държавният секретар маркиз Солсбъри, който през 1878г. поема поста от лорд Дерби.
С подписа си под него Русия практически унищожава Санстефанския договор! 
     Бисмарк е уведомен за тайното споразумение Шувалов-Солзбъри лично от граф Шувалов. (Странни взаимоотношения?) Според Бисмарк с това споразумение Русия излиза извън рамките на съюза на Тримата императори.

Англо-турската военна конвенция

     На 4 юни 1878г. се подписва Съюзен отбранителен договор между Великобритания и Османската империя.На 1 юли към нея се добавя и анекс, който е антидатиран (със задна дата). Конвенцията има за цел да окаже натиск върху Руската империя срещу евентуални намерения за влизане в Истанбул -Константинопол и евентуални руски претенции в Кавказ. С тази конвенция Великобритания получава управлението на о.Кипър, който само формално остава под сюзеренството на султана. В замяна Великобритания поема ангажимент да защитава Османската империя на международната сцена.

Англо-австрийското тайно споразумение

     Тайното споразумението с Русия дава на Великобритания шанс незабавно да нанесе удар върху руския си съюзник. На 6 юни 1878 г. се подписва тайно споразумение между Великобритания и Австро-Унгария – за съвместни действия на конгреса срещу Русия. Англичаните обещават подкрепа за анексирането на Босна и Херцеговина! Русия е измамена, но това едва ли може да се нарече незаслужено, предвид дипломатическите й маневри преди това. На молбата от руска страна към Германия за подкрепа срещу австрийската позиция Бисмарк отговаря: “Не мога да бъда повече руснак от самите руснаци!”

Берлинският договор

     Конгресът за подписване на окончателен мирен договор след Руско-турската война, е открит в Берлин на 13 юни 1878 г. в двореца Радзивил и е председателстван от канцлера Бисмарк. Както в Сан Стефано, така и тук български представители не са поканени на преговорите. След откриването на дебатите, британският премиер Лорд Бенджамин Дизраели–Виконт Биконсфилд атакува Русия, че продължавала да държи войските си пред турската столица. Бисмарк го репликира, че руските войски не са навлезли в Цариград и договорката не е нарушена. По отношение на България Великобритания настоява за граница по Стара планина, без Варна, тъй като в града няма руски войски. Османското правителство с английска и австрийска подкрепа предлага България изобщо да не се допуска до Черно море, а река Янтра да бъде нейната източната граница. Намесата на Бисмарк води до отклоняване на тази идея. “Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Санстефанският договор би си останал такъв, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа”, казва той. Виконт Биконсфилд заявява, че София трябва да остане в рамките на Турция, тъй като е на юг от Стара планина. Бисмарк отново се намесва, като казва, че „англичаните познават повече географията на Индия, отколкото на Европа”. Бисмарк цитира един виенски геолог – Хохщерт, че Витоша и Люлин са части от Старопланинската верига. “От това следва – казва Бисмарк, – че София е в самата планина, а не южно от нея.” Така София остава в границите на Княжество България. Настояването на лорд Дерби Турция да има правото да разполага свои войски в Източна Румелия отново е отклонено от Бисмарк. На конгреса са изслушани и румънски представители. Освен независимост, те искат Бесарабия вместо Добруджа. Румънците искат още Силистра и Мангалия. Бисмарк се намесва с предложението: Силистра да остане за България, а Мангалия – за Румъния. Бесарабия в този случай остава за Русия. Италия от своя страна е искала Албания, но не я получава. По-скоро получава подигравки от “Железния канцлер”. Русия е доволна от Берлинския договор и се придържа към него стриктно. Това обяснява защо тя не подкрепя Съединението през 1885 г., опасявайки се от ревизия на постигнатите в Берлин споразумения. Александър II благодари на Бисмарк за подкрепата по време на конгреса. С Берлинския конгрес се слага “де факто” край на континенталния съюз на Тримата императори (на Германия, Австро-Унгария и Русия), което е повод за британски триумф! Българската кауза става жертва на борбите между Великите сили. Берлинският конгрес се свиква за уреждане на тези отношения, а не за справедливо уреждане на проблемите на балканските народи. За съжаление този подход има последствия, които преминават през времето и стават повод за последващи конфликти. Европа се разделя на два лагера – Антантата и Централните сили, чието съперничество предизвиква Първата и Втората Световни войни, в които загиват много милиони европейци. Същият подход е в сила за Великите сили чак до Обединението на Европа и дори до края на Студената война. 
     Съдбата на България не само до края на XIX, но и през XX век е белязана с печата на Берлинския договор. Има сериозни настроения в Учредителното събрание да не се приема такава осакатена държавност. След Берлин националната кауза, формулирана като “Всички българи в една държава!”, става знаме на войните, които води България. Разделянето и конфронтирането на балканските държави превръща района в “Барутния погреб на Европа” за много дълго време! Но с Берлинския договор автономното българско княжество е учредено и така започва възстановяването на българската държавност! Със Съединението от 1885 г., защитено в Сръбско-българската война, този договор частично е ревизиран. България показва пред света самостоятелност в своята политика и се противопоставя на Русия, която защитава статуквото от Берлинския конгрес. В този случай българската позиция получава подкрепа от Великобритания и така Съединението е защитено. Това коства короната на княз Александър Батенберг след преврата на офицерите-русофили, но води и до изгряването на звездата на държавника Стефан Стамболов, който превежда българския кораб през бурните времена. На 22 септември 1908 г. България отхвърля васалитета към Султана и обявява своята независимост!



Брой: 8, 20 февруари 2014
 
 
Продукти
 
Гарлимакс 5000 – екстракт от чесън
 
СЕЛЕСАН® (SELESAN)
 
КОТЕШКИ НОКЪТ (CAT'S CLAW)
 
Lechitel.BG :::
 
УБИГОЛД Q10
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД