Димитър КЕРЕЛЕЗОВ
Някога, в тоталитарната държава, всичко бе лесно обяснимо, но при вече демократична България необяснимото достигна изненадващи върхове. Такъв връх, например, е решението на президента от близкото минало Желю Желев да обяви 3 март за национален празник, без да се допита до народа.
Така един празник стана поразник.
Не случайно на този ден (3 март 1891 г.) в правилата на футбола е въведена дузпата. Заради груб фал на президента Желев в наказателното ни национално поле всяка година българският народ преживява своя национален празник с чувството, че му изпълняват дузпа.
Минаха години, но широката общественост все още се пита: поради що 3 март стана Национален празник на България? Що му трябваше на Желю Желев да разстила червено килимче по хлъзгавите остатъци от турския калдъръм? Какво се крие в този спазматичен жест: посткомунистическо навеждане към Съветска Русия или някакъв закъснял поклон към Руския император и дядо Иван? Като учен философ, Негово Превъзходителство, трябваше да знае, че 3 март е дата, която трудно може да прерасне от обикновен в истински национален празник.
Първо, защото З март не може да изпълни с истински национални чувства душите на всички български граждани (1/7 от населението ни няма причина да празнува този ден).
Второ, З март е част от зимния сезон и дискурсите на Баба Марта с Голям и Малък Сечко протичат обикновено в студ и сняг. Нашите държавници не са ли забелязали, например, че английската кралица е родена на 21 април – на тази дата тя празнува в тесен семеен кръг, а официалният празник е транспониран на 17 юни, когато времето е по-подходящо за празнуване. Защото няма национален празник без веселие, пийване, хапване, песни, танци и други забави на открито. Сред сняг и лед празнуват щастливи единствено чукчите. У нас поради злото мартенско време хората предпочитат да си стоят у дома и на чаша бира да зяпат ТВ-варианта на своя национален празник.
Трето, няма защо да се заблуждаваме: през вековете българското любвеобилие никога не е докосвало душите на руските държавници. До ден-днешен истинско сърдечно удоволствие им носи само унижението на някой и друг български държавник. Спомняте си, нали, как Путин накара Станишев да чака с часове пред кабинета му, а Медведев отложи грубо предварително уговорена среща! Факт е, че всички руски царе и императори от XVI до XX век официално се титлуват като владетели и на България, като не уточняват точно за каква България става дума. Нека не забравяме и това, че десетилетия подред руските държавници и партийни водачи отказваха да признаят, че ние, българите, сме ги въвели в духовния свят на християнството, дали сме им азбука и сме им отворили очите за свещените книги. Ах, колко е обидно малка България да е внесла нещо повече в културната съкровищница на Европа, отколкото Величавата Русия!...
Държавният елит на тази Величава Русия никога не ни е долюбвал и всичко, което е правил за нас през вековете, не е било от славянска разнеженост, а само от интерес – руски. Даже и днес това струи от разправиите за газа и атомните централи.
Интересът на копейката – клати тюбетейката!
Тъй като една част от народа ни, пъпно вързана с БКП и БСП, е много чувствителна на тази тема, ще се опитаме да внесем успокоение с думите на големия комунистически вожд – другаря Васил Коларов. По време на Септемврийското въстание, докато той и Георги Димитров си пият бирата в Ниш, Коларов споделя с аркадаша си идеята за бъдещ сборник „Авантюрите на руския царизъм в България”: „Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената „освободителна мисия” на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г… В продължение на 10 години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си по отношение на българския народ в нововообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещите на плановете му държавни дейци на България.”
Това е от члена на Коминтерна, храненика на Съветска Русия Васил Коларов.
Но преди него сме длъжни да чуем какво казва по въпроса колосът, исполинът Карл Маркс: "Ако славянското население на днешна България достигне когато и да е господство в страната, тогава поради същата нужда, както в Сърбия, ще възникне и в неговата среда антируска прогресивна партия, каквато неизбежно се е зараждала всеки път, когато някоя част от Турция е оставала полунезависима“, "Ню-Йорк трибюн", 1853.
Великият Георги Сава Раковски не доживя „освободителната мисия” на Дядо Иван, но ето какво пише той за братушките: "Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали." А едва ли има по-щастлив човек от Захари Стоянов, когато казва: “Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…”
Любителите на точните цифри могат да разгърнат алманасите с бюджетните отчети от ония години и да видят огромната цена на така нареченото от другаря Васил Коларов „руско квазиосвобождение” . (На правителството на Княжество България е наложено споразумение за погасяване на т.нар. окупационен дълг към Русия. Договорената сума по Берлинския договор е 10 618 250 рубли (32 тона злато по тогавашните пазарни цени)… Т.е. ние сме платили нашето „освобождение“ с 32 тона злато!)
Намери се в архивите и оригинален Исторически документ от 1829 г., който недвусмислено и пряко осветява любовта на имперска Русия към българите: „Божиею милостью мы, Николай Первый, император и самодержец всероссийский, Объявляем чрез своего дружественного расположения, возвращает Блистательной Порте Булгариюи землю Добрудже от Дуная до моря и купно с тем Силистрию, Гирсово, Мачин, Исакчу, Тульчу, Бабадаг, Базарджик, Варну, Праводы и другие города, местечки и селения, в той земле состоящие, все пространство хребта Балканского от Емине-Бурну до Казана, и все земли от Балкана до моря, а также Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврию, Анхиали, Бургас, Сизополь, Кирклисси, город Адрианополь, Люле-Бургас, наконец все города, местечки и селения и вообще все места, занятые в Румелии российскими войсками.” сие, кому о том ведать надлежит, что 2-го числа сентября месяца 1829 г., между нашим императорским величеством и е.в. императором оттоманским султаном Магмуд-ханом постановлен и заключен договор вечного мира между обеими империями. Е.в. император и падишах всероссийский, желая удостоверить е.в. императора и падишаха оттоманского в искренности.“
Това смятаме за достатъчно.
Никой не отрича, че Руско-турската война донесе историческа победа за Русия, победа, която постави началото на скъпо платеното мъчително освобождаване на българския народ от турско робство. След въпросния 3 март 1878 г. веднага идва 13 юли 1978 г., датата на Берлинския договор, който разделя трагично България на три: Княжество България, Източна Румелия и Македония (върната на тепсия на Султана).
В това разделение прозират и защитените интереси на руснаците, тъй като веднага започват нови изпитания за нас: те преминават в дългогодишна руска антибългарска пропаганда,бунтове и преврати, братски войни, гешефти, убийства и отстраняване на истински патриоти от ръководството на младата и крехка българска държава (виж „Строителите на съвременна България” на Симеон Радев). Пръв Екзарх Антим I пита направо княз Дондуков: "Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от Вaс?"
Захари Стоянов също е конкретен: „Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой подучи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? …И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава.”
В края на краищата, уважаеми депутати, политици, олигарси, културтрегери, научни работници, спортисти, журналисти – пишещи и четящи, нека загърбим миналото и се върнем в настоящето. Нима някой е виждал от 1990 г. насам някъде „сите българи” спонтанно да се веселят и празнуват факта, че една имперска армия, срещу много добро заплащане, ни е освободила на 3 март? Споменем ли съчетанието „спонтанен празник” веднага се сещаме за писаните на пишуща машина сценарии за „спонтанни манифестации”, тържества и ешмедемета (гощавка, пир, веселба – бел. ред.) на национално, окръжно и градско партийно ниво от близкото минало. Какво, че вече няма да пишем такива сценарии на пишущи машини, а на компютри?! Едва ли някой вярва, че целокупният български народ е искрен и масов участник в своя национален празник-поразник. По-скоро той е само един насилен телевизионен зрител на вечерната проверка, зарята, тържествения концерт и прием в резиденция. Това е така, защото, без да се пита народът, един паметен ден бе обявен за национален празник!...
Такива неща са невъзможни в белия свят. За да бъде 3 март Празник на детето в Япония, Празник на майката в Грузия или Ден на националното обединение в Судан, държавниците са питали народите си и те са дали съгласието си да се празнува това или онова. По една случайност на З март е роден бившият румънски президент Йон Илиеску, но не сме чули Excelenţa Sa (Негово Превъзходителство) да е предлагал рождената си дата за национален празник? Това най-лесно можеше да стори той, привиквайки в Букурещ отново за ден-два румънските миньори.
Казват, че никога не е късно човек да стане за резил.
Казват също, че по-добре нещо да се поправи макар и по-късно, отколкото – никога. Отдавна е време всички български граждани, включително и тия, за които историята се състои в това да задигнат „някой и друг по-голям дялан камък за строеж на къща или кошара” (лаф на принца на „лютото истинолюбие” Стоян Михайловски), заедно да се обърнем към истината и да забравим завинаги поговорката: роб се връща, гроб се не връща.
Това ще е денят, в който ще се освободим от самите себе си, за да се почувстваме наистина глобално щастливи и независими от никого! Тогава интуитивно ще разберем, че нашият истински национален празник е 22 септември, наречен от дедите ни с вяра: Денят на независимостта на България.
Повярвайте, този ден не е далече, защото Бог вижда.
Споменахме Бог и се сетихме, че някога се подвизаваше една дежурна „червена синодална група интелектуалци”, която обича да пише открити писма със скрити цели. Заради нея и сегашното парламентарното „мнозинство” нека хвърлим един последен поглед към Съвременна Русия: там през декември 2004 г. руският президент Владимир Путин подписа федерален закон, благодарение на който се появи „Празникът на народното единство”. Негово Светейшество патриархът на Москва и цяла Русия Кирил сравни този празник по значимост с Деня на победата във Великата Отечествена война. Датата на празника не е избрана случайно, на 4 ноември 1612 г. се слага началото на независимостта на Русия: тогава отрядите на земското опълчение под ръководството Минин и Пожарски освобождават Москва от поляците.
При нас нещата са още по-щастливо ситуирани: ние вече имаме „празник на независимостта” (22 септември), остава само да решим, че това е националният ни празник, символизиращ единението на целия наш народ.
Имаме ли необходимост от такова единение, господа?
Всъщност, защо ли питаме вас?!
Има ли в България необходимост от национален празник, който да ни обединява, господин президент и господин премиер?
