Доц. Коста КОСТОВ е лекар, ръководи Клиниката по белодробни болести във Военномедицинска академия. Специализирал е в Швейцария, Германия и Англия. Член е на Академичния съвет на Военномедицинска академия. Лектор по белодробни болести към Медицинския факултет на университета „Св. Климент Охридски”, София.
Извън професионалните си интереси е страстен любител на джаза, добрата книга, българската поезия, червеното вино и футбола. Посетил е 35 страни от четирите континента. Освен родния Бургас, в сърцето му са Барселона, Лондон и Сан Франциско.
Главен редактор е на списанието за респираторна медицина и вдъхновение „IN SPIRO”
Автор е на книгата „Посоки на вдъхновението”, изд. Факел.
„...аз съм щастлив човек: обичат ме тези, дето бих
искал да ме обичат, ненавиждат ме точно онези,
дето бих платил да ме ненавиждат”
Константин Павлов
Българите сме така объркани и стъписани от безчестието на лидерите си, че заприличахме на гинеколог, който е открил микрокопие на „Тъй рече Заратустра” във вагината на фолкпевица. Фрустриран българин е плеоназъм, възприет с обществен консенсус. Осезаемо ни липсва Доброто и вече не разграничаваме Лошото от още по-лошото. Най-лошото е, че поради самодейната политика на нашите държавници от последния половин век, България загуби историческото си достолепие и политико-икономическа значимост. Въртим опашките си в грешна посока вече близо шест десетилетия. Не своенравно, като кучето на Джон Неш*, а накъдето ни посочат по-силните. Преди в източна посока, сега в крайно западна, но все натрапливо, невротично, параноидно. Няма край нашата социална и духовна безпътица, а всичко има край, само саламът е с два. Сякаш чувам как Айнщайн изрича: „Има само две безкрайни неща – вселената и човешката глупост. За първото не съм сигурен.” Тази безконечна безизходица вече си я носим като акне и така пъпчасали догонваме на кокили европейците с по-голям геополитически късмет от нашия. Винаги сме от прецаканата страна – шарани, които сами лягат в тигана.
Но без сантиментални отклонения, за да видим по-ясно резултатите от духовния упадък. Между тях са филми като „Мисия Лондон”, някакви Столичани в повече и Под прикритие, хаотични Домашни арести, чупливи Домове от стъкло, бледи подобия на Женени с деца, псевдо-Шоу паднало отдавна в Канала (истински тюрлюгювеч!), изпростели до крайност Комици, фолк-посредственост при Слави... сапунки, лоши имитации, халтури с неприемливи претенции, стилистика и език подходящи за драм-кръжока на бургаските хамали и непонятни за средноинтелигентния европеец. Една „забележителна палитра от емоции, разпростряла се от А до Б” както би се изразила Дороти Паркър. Нещо като виенска торта със зелева чорба. Лош вкус, който се превърна в обществена мярка за изкуство. И понеже си нямаме достатъчно добра стока с евро-цена, трябва да уважаваме Стоичков, киселото мляко и таратора.
Оскъдицата у нас нарасна до драматични размери. Като контрапункт на простотиите от телевизионните шоу-програми ни останаха единици като Камен Донев, Мариус Куркински, Теди Москов и още шепа талантливи творци, които не се пускат в безвкусни халтури. Вероятно ушите ви са отворени за красивия звук и подобно на мен ви се гади от най-популярната „българска” музика – зомбираща нискокачествена смес от гръцки, цигански и сръбски фолклор, откровено предателство към националните музикални традиции. Този музикален хермафродит нагазил в територията на посредствеността е наречен поп-фолк, а всъщност е натраплив хоп-троп. Всеобщото музикално изпростяване изпрати наскоро на конкурса на Евровизия точно такава поп-фолк мистерия. В България си падаме по това да цепим истински изискания талант на дръвника, вместо да го развиваме и поощряваме. Ако можех, бих задължил на Евровизия да се яви Теодосий Спасов и със сигурност ще изострим до болка сетивата на европейците. Когато очевидно не успяваме да покажем националните си качества и достойнства, приемаме съдбата на най-болния, най-нещастния, най-мизерстващия народ в цивилизована Европа. Това е трагично като сърдечна разлъка и изостря патриотизма ми до крайност. Наточват го такива българи като покойния вече български скулптор Асен Пейков. Малцина българи знаят, че паметникът на Леонардо да Винчи на римското летище "Фулмичино" е негово дело (Асен Пейков е починал в Рим през 1973 г.). Дело на ръцете му са също скулптурните фигури на София Лорен, Папа Пий ХII, бронзовата Минерва на Университета в Бари, Атлета в Чекиньола. Душевността и традициите на един българин срещу прагматизма на западния свят. На колко от вас е известно, че Херберт фон Караян е изучавал творчеството на Панчо Владигеров? Яворов, Дебелянов, Ботев, Константин Павлов и Борис Христов са великани на Духа и много творци от Запад могат да поизтупат праха от творбите им, за да не губят връзка с душите си. Това е една малка част причини да чувствам духовна принадлежност към народа си. Трябва да опазим тези традиции от това епидемично духовно опустошение, което е подхванало с особена сила нас - българите.
България я очакват минимум 100 години илюзии, че ще догони авангарда в научните постижения. Поради небрежното и безхаберно отношение на нашите политици към проблемите на образованието и науката, капацитетът на българските учени е отдавна изчерпан. Известно е, че няма български университет измежду първите 500 университета в света и ни е нужен супершанс и божия помощ, за да ни се случи някога. С близо 2000 новопроизведени професори за година, по-скоро ще се озовем в книгата на „Гинес” с най-много професори на глава от населението. Вече не различаваме понятията „български принос в науката и принос в българската наука“. Като пост-комунистическа държава останахме далеч назад в експерименталните науки и който е сляп за това изоставане е непригоден за общественополезен дебат. За съжаление, от всички бивши соц-държави българите останахме най-назад във времето и Европа ни избяга далеч напред. България остана в Азисиния – страна на Азисите и Златките, затова всеки може да ни яха, както Китаеца яхаше Азис.
Много е нездравословно и в българското здравеопазване, където отдавна се "загубихме в превода". В тази зона има огромно и несподелено признание. Националната здравноосигурителна каса се е впила в телата ни като креватна дървеница. Няма ефективен диалог между лекари и мъртвородената здравна система, призвана само да възвести една предизвестена смърт – тази на лечителите с призвание. Когато трудът на медиците се измерва с количеството клинични пътеки, не може да се очаква световно качество. То ще дойде, когато си отиде Системата. Няма такива каръци като българските медици. Безнадеждни мазохисти, работещи на ишлеме, удържащи на бой, глад и арести. Заради недъзите на Системата години наред българските лекари биват наричани убийци, тарикати, некадърници и са лишени от радостта да упражняват професията си. Случайни журналисти и самозвани политици рият мръсотия като диви прасета, а други се държат като джуджета, които мечтаят да бъдат плодовити като Дядо Коледа. Затова искам да се разведа със Здравната Система, НЗОК, клиничните пътеки и Светия синод.
Един колега ми каза наскоро, че „истината трябва да стои в очите, върху дланите и езика”, а аз си мисля, че в България твърде често имаме толкова истина, колкото е арматурата в гърдите на някоя Златка. След всички безсрамни разкрития в обществения и политическия ни живот, не се доверявам на никой, без да съм го прекарал през детектор на лъжата. Във време, когато кадърни медици масово напускат страната ни поради липса на държавна и обществена подкрепа, е особено необходима подкрепата на журналисти и медии. На онези от тях, които отказват да приемат това, защото се страхуват да бъдат безразсъдно смели и честни, ще припомня какво е казал някога Чърчил на събралите се около него журналисти:
„След като се уточнихме, че сте проститутки, кажете каква е цената ви?”
Доц. д-р Коста КОСТОВ
* Кучето е било собственост на гениалния математик и нобелист по икономика Джон Неш (John Nash), прототип на героя в онзи знаменит филм на режисьора John Howard - „A beautiful mind” („Красив ум”). Кучето си въртяло опашката нагоре-надолу, а не по обичайния за другите кучета начин, и му поставят диагноза реактивна депресия. Джон Неш страдал от тежка параноидна шизофрения и по подобие на кучето си решавал математическите задачи по начин, различен от съучениците си и необясним за консерватизма на учителите му.
