Представете си, че имате дядо. За своите 80 години той се държи почти като юнак, макар и беловлас. Наистина, от време на време сърцето го тревожи и затова сте решили да потърсите лекарска помощ. На третия ден, след приемането на дядо ви в болницата, температурата му скача. А след още няколко дни, издавайки акта за смърт, където в качеството на причина е посочено заболяване на сърцето, лекарите само безпомощно вдигат ръце. С други думи, какво да се прави, на тази възраст... Но изведнъж с изненада научавате, че преди смъртта му възрастният човек е бил лекуван от пневмония. Типична история, макар че подобни случаи рядко стигат до съда. Повечето лекари, говорейки за инфекциите, на които стават жертва пациентите в болниците, обикновено се скъпят на конкретни факти и лично мнение. Общо взето, това е секретна информация. Тази медицинска тайнственост е разбираема: в действителност ние просто не знаем колко хора са задължени за своята смърт на обикновените болнични микроби.
Ако си мислите, че няма по-строго пазени тайни от архивите на тайните служби, грешите. Още по-трудно е човек да надникне в светая светих на медицинската статистика - болничните архиви. Ако това беше лесна задача, едва ли щеше да остане тайна, че много от пациентите в лечебните заведения са прекарали болнични инфекции. Ако имаше официална статистика, със сигурност тя нямаше да отразява реалните данни. В повечето случаи роднините на пациента често дори не подозират, че причина за неговата смърт е станало не основното заболяване и че ако не беше болничната инфекция, той щеше да бъде още жив.
Според специалистите количеството на болничните инфекции не намалява, а расте - това е цената на високотехнологичната медицина. Количеството разнообразна медицинска техника, която се използва за лечение на болния, се увеличава. Върху такива прибори за многократно използване неминуемо се образува биопокритие от бактерии, които могат да предизвикат инфекция. Да вземем например отделенията по реанимация, буквално наблъскани с техника.
Ако пациентът се намира в реанимацията повече от десет дни, възможността да се зарази с болничен щам за него е над 50%. Ако човек е попаднал в отделението по интензивна терапия с инсулт, то напълно възможно е той да не умре от основното заболяване, а от пневмония, предизвикана от вътреболнична инфекция. Но това никъде няма да бъде посочено като причина. Според някои данни всяка пета смърт в отделенията по интензивна терапия се случва именно поради инфекция.
Още един източник на лъжливи данни в акта за смърт - това е онкологията. На фона на лечението в пациента често се наблюдава недостиг на левкоцити. И тук всяка инфекция става пагубна. До сепсис може да доведе банален микроб, който при други обстоятелства няма да навреди на човек. Какво ще бъде сметнато за причина в този случай? Ракът или инфекцията? Какво ще бъде посочено в смъртния акт? Със сигурност лекарите ще посочат основното заболяване. На никой не му се иска да обяснява на опечалените роднини защо болният от рак е умрял от инфекция.
Разбира се, има медици, които не са съгласни с този подход. Ако болният умре не от основното заболяване, лекарят трябва да има мъжество да признае това. Всъщност само така може да се гради доказателствена медицина. Нали така може да се узнае какви микроорганизми са предизвикали усложнението, да се предскаже какви неприятности могат да се очакват от тях и да се изясни как трябва де се води борбата срещу тях.
В света на доказателствената медицина е изчислена демографската щета, нанасяна от болничните инфекции. В САЩ например те ежегодно отнемат живота на 90 000 души. А се откриват още повече - около два милиона случая годишно. Колко са тези случаи у нас и колко от тях са завършили със смърт - това остава загадка. И ако в западните страни в болниците най-разпространени са инфекциите на пикочния тракт - там те са около 40%, то у нас такива изобщо не се регистрират! Може би нашите болници са по-чисти? Или пък пациентите ни са по-здрави?
Причината вероятно е чисто субективна. Откривайки болнична инфекция, медиците са длъжни да съобщят за това. Но никой не иска неприятности и инфекциите обикновено се премълчават. За съжаление това е така, защото не само много от лекарите, но и контролиращите ги органи все още смятат, че вината за болничните инфекции е в немитите ръце и мръсните стени, а не в болничните щамове на бактериите или проблеми с имунитета на самия болен.
В САЩ поощряват всяко съобщение за открити болнични щамове. Това дори е изгодно. Ако лекарите навреме съобщават за тях, то застрахователните компании дават на болниците специално финансиране за лечение на пострадалите от инфекциите. Затова се регистрира буквално всеки случай. Ако такава система съществуваше и у нас, картината щеше да бъде съвсем друга.
Интересно би било да се чуе отговорът на болничните шефове на предложението да бъде въведен ефективен мониторинг върху болничните инфекции в поверените им лечебни заведения. Твърде вероятно е от тях да научим, че у нас такъв проблем просто няма. А щом няма проблем - значи няма и финансиране. Имат ли болниците у нас средства от бюджета за лечение на вътреболничи инфекции или нямат? Ако нямат, какво означава това за конкретния болен? Лекарят е принуден отнякъде да вземе лекарство, значи той ще помоли роднините на болния да купят антибиотик, но законно ли е това? Или пък ще използва за лечение на човека с вътреболнична инфекция средства, които би трябвало да се изразходват за други пациенти. В резултат ще страда тяхното лечение.
Парадоксът е в това, че става дума за неща, вече достатъчно добре изучени. Болничните инфекции са толкова стари, колкото и самите болници. Те досаждали още на ранените римски легионери и пациентите в средновековните болници. Проблемът зазвучал на нов глас в ерата на антибиотиците, когато се изяснило, че микробите много лесно си изработват механизми за устойчивост към тях. По-късно учените открили, че не всички опасни микроорганизми болният получава в лечебното заведение. Има ендогенни форми на вътреболнична инфекция. Заради болести или особености на лечението имунитетът на човек търпи изменения. В този случай вредни за него могат да се окажат собствените микроби, които до момента са присъствали в организма му. Именно поради това, според специалистите, е невъзможно напълно да се изкоренят болничните инфекции. Сега е известно, че количеството на заразените във всяка болница не може да бъде по-малко от един процент. Известно е откъде се взима тази цифра. Човешката популация е нееднородна. Един от сто пациенти, постъпили в болницата, непременно ще има проблеми с имунитета или той ще се окаже в напреднала възраст (това е рискова група), или пък ще страда от затлъстяване, диабет, други хронични заболявания, рязко увеличаващи риска от заразяване. В някои случаи вероятността от развитие в болния на болнична инфекция става практически стопроцентова. Разбира се, това не означава, че ситуацията е безнадеждна и не може да се подобри. Но в реалността трябва да се ориентираме на този един процент. Ако броят на заразените е близък до един процент, болницата е „чиста”, ако те са са значително повече - трябва да се предприемат мерки. Ако се вземе предвид, че в най-добрите болници в Европа и САЩ заболяват и два, и три процента от пациентите, медиците наистина има над какво да работят.
Между другото биолозите вече са успели да разделят микроорганизмите според тяхната способност да образуват биопокритие върху повърхностите на медицинските прибори. Оказало се, че едни са по-склонни на това, а други - по-малко. Сега, отделяйки определени щамове на микроорганизми и провеждайки молекулярно-генетичен анализ, биолозите могат да дадат на лекарите специални препоръки. Например те вече доказали, че за борба със златистите стафилококи в родилните домове е полезно не само да се мият стените, а и да се следи за личната хигиена на родилките: бактериите, колонизиращи червата на бебето, водят своя произход от лигавицата на носа на майката.
Така или иначе, успехът в борбата с болничните инфекции минава първо през признаването на този проблем от здравните власти и прекратяване на порочната практика да се погребва информацията за тези случаи в болничните архиви.
Влади ДЕЛЕВ
